Арх. Ваня Серафимова: Поемах много задачи, за да го щадя, но Танко ми беше големия гръб


Интервю Ани ДАМЯНОВА

За някой това интервю ще е чакано, за други интересно, за трети вярно, защото познават Ваня по-отблизо, за мен то беше вдъхновяващо и много, много силно. Видях една жена, която нито веднъж не използва думата „жена“, а така силно се усещаше тази устойчива женственост, без да се натрапва с каквото и да било. Жена, която през целия си живот е знаела какво прави, знаела e мястото, което заема и винаги с достойство е приемала всички предизвикателства. Страхотна майка с огромни мениджърски умения, изключително трудолюбива, свободолюбива, но не и независима –  Арх. Ваня Серафимова.

 

Ваня, как избра архитектурата?

Моят баща беше професор по „Селекция и генетика на зеленчуци“. В Негован, което е неговото родно село, той направи станция за семепроизводство. В тази станция създаде най-добрите сортове чушки и домати не само за България, за Русия и Куба също. Аз съм второто дете в семейството, любимка на баща ми, ходех с него по бостани, със служебната  джипка. Още в тийейджърска възраст се научих да кормувам почти състезателно по всякакви терени. Той много искаше аз и сестра ми, която беше пълна отличничка, аз все имах по една две петици, да поемем по неговия път. Разглеждах много негови книги, знаех как да ашладисвам (Присаждам дърво), как да слагам калемчета…

Ваня, ти още помниш това?

Не само. С годините детските ми спомени се връщат по-ясно. Баща ми много пишеше – учебници, ръководства, списания, а аз стоях права зад гърба му и му плетях плиткиJ Той имаше коса като на Вапцаров. Обичах да правя разни неща с ръцете си, да танцувам, да рецитирам, рзплаквах бабите в читалището, но хич не обичах да зъбря. В това време моята сестра, която е пет години по-голяма, кандидатства архитектура и я приеха. Архитектурата беше на мода:) Аз й помагах в чертането, защото в трети курс тя роди първото си детенце, а чертаенето е трудоемко. Тогава се чертаеше върху каширани кадастрони. Отдаваше ми се и ми харесваше да го правя. Баща ми беше донесъл от Англия един комплект рапидографи (инструменти за чертаене с туш с равномерна дебелина)  и аз бях страхотна с него. Когато дойде време да решавам аз на къде да поема, се изплаших и не канддатствах във ВИТИЗ, а това ми беше на сърце.

Защо?

Защото нямах познат заслужил артист, който да ме подготви. И не можех да си представя, че ще се явя, ще ме скъсат и няма да мога да го преживея. Тогава реших, че ще кандидатствам архитектура, защото за  изпита по Архитектурата не се учи.

(Тук избухвам в смях) Как така не се учи?

Правиш с ръцете си каквото можеш, рисуваш или нещо друго.

А предполагаше ли колко много се учи после?

Не. Аз гледах сестра ми какво прави като студентка и за мен беше песен.

Много романтично изглежда?

Така е. Плюс това другият изпит е математика, а тук или знаеш или не. Аз винаги съм била много добре по математика, за сметка на езиците, които уча цял животJ  Започнах уроци по Перспектива. Нашия изпит всъщност не е точно рисуване, а по скоро геометрия – убежни точки и перспективи, в които не трябва да бъркаш, останалото е ловкост на ръката и око. Не съм надарена художничка, но с това се справям блестящо. Мога да преценя веднага перспективата и, понеже съм сръчна с ръцете,  ми се отдаваше. И майка ми, и баба ми бродираха, аз бях научена да бродирам, да плета, да шия, всичките неща, които се правеха с ръце аз ги можех, а един чертеж изисква много работа с ръцете, можеш с часове да седиш и да го бродираш. На Цветното рисуване, темата беше „Черга“ и аз пресъздадох една черга на баба ми със следните цветове – кафяво, но в гамата на червеното, много дълбок цвят, оранжево и пролетно зелено. Изкарах шестица и ме приеха.

Сега разбирам, какво имаш ред вид като казваш, че няма за учене, защото това е усещане. Това е дарба.

Да, затова избрах Архитектурата. Имаше и възможност да се явя на още един изпит за инженерна специалност, но аз не отидох. Разбира се, това възмути майка ми и сестра ми , но аз не се страхувах, че ако не ме приемат има какво да правя, защото аз можех да шия на машина. Измислях си модели, съсипах толкова дрехи на майка ми, но се научих. Баба ми ми остави една машина Сингер, на която години наред шиех вкъщи какво ли не – от коприна до якета на Танко:) По същата причина не се явих и на изпита във ВИТИЗ.  Осъзнах, че трябва да работя нещо с ръцете си. Бих искала да оценят това, което създавам, а не това, което съм аз.

Какво ти дава архитектурата?

Винаги много ми е давала още от следването ми. Първото, което ми даде е любов към всичко, което е красиво. Архитектурата винаги е в някаква среда, дали е сграда или интериор все се търси красотата, която да ти даде удовлетворение. Може би защото имах и късмета да работя още съвсем млада, но най-вече това, че попаднах на Танко Серафимов.

Кога се срещнахте?

Бях втори курс, той заместваше наш преподвател, беше асистент. Бях се подготвила за корекции, които трябваше да направя с него, работех по един почивен дом в Созопол и така се запознахме. После за рождения си ден бях организирала маскен бал, видях го в коридора и го поканих, но той ми каза, че предава конкурс, работеше с проф. Татаров и че някой ден ще пием кафе за моя рожден ден.

арх. Танко Серафимов – Личност на годината за 2012. (личен архив)

Ти веднага ли се влюби в него?

Имало е нещо, за да п0искам да го поканя на рождения си ден…Той имаше много дълбоки тъмни очи, дъщеря ми Елица има такива.

А той каза ли ти нещо след това?

Не. Тези неща не сме ги говорили никога.

А искало ли ти се е да ти го беше казал?

Не. Аз съм много въздържана и не обсъждам.

Той ли е голямата ти любов?

Да!

А как се случи любовта между вас?

Покани ме да отидем заедно на Нова Година на връх Столетов (сега връх Шипка) със цялото му семейство.

Това е срещата ви уж за кафе, след рождения ти ден, без да сте гаджета?

Да. И аз написах една бележка на нашите, че съм с приятели във вила в Драгалевци и заминах с него. Свекърва ми след много време ми сподели, че след като ме видяла плакала цяла седмица, защото се чудела „това дребното, деца ли ще му ражда, къща ли ще му гледа?“ (много се смяхме)

Е, как така стават нещата?!

Ами…така, преди тази среща ние не сме имали връзка, но тя очевидно е знаела, защото да представиш някого на родителите си, това е голяма стъпка. А аз го представих на майка ми и на баща ми половин година по-късно. Вече официално бяхме гаджета и знаеш ли в неговата квартира, масата му беше разделена на две – от едната страна линеал за него, от другата за мен. И когато имах свободни часове, аз ходех там чертаех си някой неща, говорехме си и от тогава всъщност някак си си работим заедно.

Какво става после? Оженихте се?

Не веднага. По-късно имаше Конгрес на Архитектите, на който аз отидох, покних и него, но той все имаше работа, предаваше конкурс и не можа да дойде. През това време се обаждал няколко пъти да ме чуе, но мен все ме нямало. Архитектите, които бяха поканени за лектори, бяха големи светила, нямаше къде другаде да ги видим и аз бях на всички лекции, не исках нищо да пропусна. Той се поразсърди, че нямам време за него, усетих и ревност и реших да се разделим. Но, така както уж твърдо бях решена, така след две седмици се оженихме. Година по-късно се появи Радо.

Колко години бяхте заедно?

41 години.

През тези години винаги той е бил водещият архитект. Как се чувстваше ти?

Ние бяхме заедно. Ние станахме едно, не веднага, но постепенно. Ние не можем да бъдем разделяни. Не съм се чувставала неоценена. Първоначално аз започнах работа в Софпроект, в ателиетата за центъра на София и работех все със заслужили архитекти – арх. Татаров, арх. Любо Бонев, арх. Богдан Томалевски, арх. Лозанов, арх. Генчо Зидаров. Аз бях съвсем млада, но започнах работа по големи обекти. Първите ми десет години са в тази среда, в която аз попивам отсвякъде. Танко работеше в института, а в старата ни къща се работеха проектите, аз също там чертаех като студентка. След като се роди Иван, нямаше много работа, помагах за всичко на всички, а аз като нямам работа, много се изнервям. Точно в този момент арх. Томалевски ми възложи една задача само на мен, защото всичко друго се работи в екип – Интериор на заседателна зала в Министерски съвет. Проектът ми е одобрен от комися на художниците, аз се захващам за работа, но имам и две деца, които си имат своя режим. В кухнята си  аз имах чертожна дъска, шевна машина, масата за хранене и уредите съответно. Слагах децата да спят, Танко също лягаше винаги в 23.00 часа, а аз продължавах да работя. Но сутрин, той ставаше в 06.00,  водеше децата на градина, а вечер поемах аз и така.

Това е хармония, Ваня.

Абсолютно, това беше страхотна машина, но и тя не става веднага. Това се случи, след като се роди Иван.

Къде се чувставаш по-добра – в архитектурата или като майка?

Не мога да ги разделя. Винаги съм била коректив в архитектурата. Знам кое е добро, кое е лошо и на къде да се върви. Мога веднага да преценя и да взема решение, но откакто се започна усилено да се работи на компютър, аз не пожелах да се науча. Така останах, човекът който следи всички процеси. Имам мениджърски умения и съм добър организатор на бизнеса. Танко не обичаше да прави това. А да се справяш с парите, счетоводството, с хората, това са много важни неща. Дори за наемането на нови архитекти в ателието, е хубаво да има две гледни точки. Цялата тази организация  започнах да правя след като родих Елица. По това време станаха промените (1989), нямаше много работа, аз като майка на три деца имах право да съм повече време вкъщи и така се сдобих с една голяма клиентела, защото правех всичко – градоустройство, частични изменнеия, изготвяне на визи, проекти на жилищни сгради, пристройки, надстройки. С интериорът беше същото – изготвях детайлите, следях производството на мебелите, дамаските, можех със всичко да се справя и никога не съм върнала нито един клиент. Не бяха големи клиенти, но ти даваха възможност да продължиш да работиш. Идваха вечер към шест часа вкъщи и аз гледах до осем да приключим, защото децата вече искаха да вечерят…

 

След всичко, което ми разказваш, за уменията, за желанието да се справиш и в къщи, и в работата, за трудностите…Какво според тебе е най-важно да притежаваш, за да си добър архитект?

Много са нещата. Да имаш уменията за договаряне, умения за контакт с клиентите, умения да управляваш и всичко това е освен таланта да проектираш и знанията ти в професията, но най-вече да не се жалиш, да си всеотдаен. Но, след като Танко си отиде…, така внезапно…

Как се случи?

Един конкурс се предаваше преди Нова година, аз бях започнала да организирам разни пътувания, исках да почиваме повече, да го откъсва за по-дълго от работата, но той не искаше. Искаше да е до Радо, до Иван. Коледното парти на ателието беше минало, тогава беше и последния ни танц заедно. Бях с патерицата, бях счупила крак два месеца по-рано.

Имаше ли някакви признаци, оплаквания?

Не. В последния работен ден, предадохме поректа по Спортата зала във Варна. Аз го бях помолила да ми донесе галета, бях в Иван, приготвяме се за Коледа, обичам да готвя. Той дойде много ядосан, че няма къде да паркира. Беше отговорен, много всеотден към семейството си, към задачите си. Ако аз поискам мляко, той ще намери от три вида пиле мляко и ще ми донесе. Аз можех да живея като кралица и той да ме носи на ръце, но аз не съм такъв човек. Винаги съм преценявала и колко да го „натоваря“, и с какво. Поемах аз задачи, за да го щадя, но той ми беше големия гръб. Аз се виждах с клиента, правех предидейния проект, но после поемаше той. И аз съм спокойна, защото знам, че е помислил за всичко в работната фаза. Така че ние бяхме един екип. После вече, когато започнаха големите обекти, аз бяха човекът, който се грижеше за градоустройството на всички сгради. Радо и Иван вече бяха поели своя дял в общата работа.

Кога дойдоха големите клиенти?

Първият ни голям клиент беше инвеститорът на болница Токуда. Обикновено, когато клиентът идва, той идва с едно голо място, не винаги знае какво иска да построи на него.  Ние започваме с градоустройството, колко може да построи, на какви отстояния, какъв вид сграда. За сградата на Алфа Банк се борих две години, защото петното беше като на жилищен блок покрай булеварда. Две години се рових в какви ли не архиви и намерих какви ли не доказателства, да има друг характер тази сграда, за да се вижда по-добре. Това е много сериозна част от проектирането, която не се вижда.  И така е бил всеки един обект, защото крайния резултат е най-важен.

След като ахр. Серафимов си отиде как продължихте?

На другия ден аз с нашия юрист и Радо, защото аз съм втория управител, заминахме за Варна. И вместо да плача, аз преподписвам  документи, протоколи в кметство и т.н, защото той беше разписал всичко и проектът не можеше да влезе.

Кога осъзна, арх. Серафимов вече го няма?

Аз го осъзнавах, но не можех да повярвам. Сърдита му бях, бях гневна, че ме е изоставил така изведнъж, че съм останала сама. Не можех да се върна вкъщи. Заради счупения крак аз живях първо при Радо, после при Иван. Не се върнах в къщи три години, защото него го няма там. Аз не можех да се примиря, че го няма. Спрях да идвам на работа половин година. Радо пое всичко. Просто.., просто като че ли умрях с него. После, за да се откъсна някакси от всичко тук, отидох със сестра ми  в Америка, повече от месец бяхме там при нейната дъщеря. Обиколихме пет щата.

А децата?

Всеки го прие по свой си начин. Аз не обичам да разпитвам, не обичам да чопля в ничия душа. Аз се въздържам и ще го направя с дейстия, ще го покажа, но не с приказки. А Танко, много го обичаха студентите му и даже след завършването се виждаха, той ставаше много близък с тях, те му се изповядваха. Но той пазеше това за себе си.

Да и аз бях така с него и макар, че изглеждаше като човек, който няма да седне да си говори с теб сладки приказки, точно така се случи. И аз си казах всичко още първия път, когато се видяхме.

Да имаме случай на колеги, които първо с него споделиха, че ще имат бебе, преди да кажат на родителите си.

Има ли някакъв принцип, който във всичките си отношения, си спазвала?

Винаги съм подхождала към другите хора с разбиране и приемам всеки такъв, какъвто е. Не съм се мъчила никога да променям някого. Осъзнала съм го още с раждането на първото ми дете и от връзката ми с Танко – аз не мога и не исках да го променя. Ставах приятел с децата си и колкото можех ги насочвах. Ако тръгнеш да променяш някого според своето мерило, това означава да си създадеш конфликти, защото той има друго мерило.

А кой е факторът, който обедини така силно вашето семейсто, като изключим работата?

Добрите отношения. Контактите вътре в семейството са най-важното нещо. Ако аз не събирах внуците на пижамени партита или на нещо друго, но вкъщи с приспиване, ако не ги водехме на почивка заедно, ако не празнувахме заедно всички празници, как те ще свиканат един с друг, да се обичат и да се търсят, да имат нужда един от друг? Това е много трудно, но това прави добрите отношения.

Какво правиш вечерите?

Понякога ми е самотно, но аз имам толкова внуци и работа, че вече, когато съм сама си почивам. Чувставм се добре сама със себе си. Правя си вечеря и напоследък с часове слушам музика, ABBA, Би Джийс, групи от мойте младежки години. Обичам да чета книги, разглеждам негови неща. Той има огромен архив, който дори не мога да подредя. Аз бях първия съветник на Такно, за каквото и да било – за архитектура, за композиция, за фасади, за разпределение. Много бързо му казвах моето мнение и той го приемаше. Липсва ми!

 

Какво си пожелаваш от тук натам?

Да са живи и здрави децата ми, защото те са на години, когато бумерангът се връща. Всичко, което не са следили или не си обръщали внимание, сега започва да се отразява на здравето им.

 

Аз те питах за себе си какво си пожеваш?

Това си пожелавам за себе си, те да са здрави, аз да им се радвам. Да съм здрава и аз да мога по-дълго време да се обслужвам сама. Пак ще помагам, но вярвам в това, че помощта се случва толкова, колкото те поискат, колкото те позволят.

 

Арх. Ваня Серафимова: Поемах много задачи, за да го щадя, но Танко ми беше големия гръб
4.3 (86.67%) 6 глас(а)

research symptoms