Георги Карауланов: София е изтърван град

Човекът, построил половин България в ексклузивно интервю за "1към1 в строителството"


30Интервю Лина ГЕОРГИЕВА

Георги Карауланов често е представян като един от „героите на социалистическия труд“. Роден е през 1933 г. и е участвал в строителството на зала „Фестивална“, „Марица-Изток“, завод „Кремиковци“, 25-етажния Дом на профсъюзите и още много други. Бил е сред приближените на Тодор Живков. Г-н Карауланов обикновено отказва интервюта, но за „1към1 в строителството“ се съгласи на разговор, в който споделя свои виждания за бъдещето, за модерното строителство и за София като модерна столица на европейска държава.

Здравей, Георги! Можеш ли да ни кажеш няколко думи за себе си и как се запали по строителството?

Георги Карауланов: Не съм планирал бъдещето си. Израснах в страхотна мизерия, в семейство с шест деца. Завърших задължителната прогимназия. Правех всичко възможно, за да ми дадат някой лев, който да занеса вкъщи. Работих на вършачка, в тухларска фабрика, бях леяр в една частна фабрика и през това време се смени управлението. Наложи се една нова доктрина (няма да коментирам по кой начин), която отне частната собственост и я направи държавна. Тогава откриха и училища за бедните деца. Аз попаднах в тази графа и изкарах едно УТР (Училище за трудови резерви). Там специализирах за една година в четири направления, а от тях избрах едно – леярството. След време, по мое лично невнимание, си залях единия крак с разтопен метал и дълго време се лекувах. Накрая майка ми ме помоли да се закълна, че с тази опасна професия няма да се занимавам повече.

Според новоналожилата се доктрина трябваше да започне строителството на тежката промишленост. Затова и в страната стартира бурно строителство. Имаше страхотни агитационни моменти, в които представяха строителството като романтично и полезно. Аз заминах на първия такъв строеж най-напред като бригадир в ПК-Димитровград Химкомбинат „Сталин“, както го бяха кръстили тогава. Ето така стана моето включване в строителството. После бях моряк във военноморските сили на България и като се уволних, започна одисеята ми в строителството. Имам много обекти, които не ми се ще да изброявам – това са „Мариците“, целият този район така наречен „Марица-Изток“. Работил съм в промишленото строителство, имам много малки участия в жилищното.

Строителството много се е променило през годините – има голяма разлика от времето, през което ти си работил и сега. Коя мислиш е най-голямата промяна в строителството?

Георги Карауланов: Промяната е тотална. Сега има  парични средства. Финансирането е много по-голямо, защото държавата е разбита, нейните ресурси не са като преди. Освен това има още една голяма промяна – материалите и инструментите.

Мислиш ли, че модерните материали, с които се строи в момента, са по-добри от старите? Хората обикновено са разколебани по този въпрос.

Георги Карауланов: Абсолютно! И то много по-добри! Аз с удоволствие бих работил сега, но нямам сили. Разликата е много голяма.

А естетически по-издържано ли е новото строителство? Харесват ли ти новите сгради в София?

Георги Карауланов: Тук мога да кажа, че нещата не седят добре. София е изтърван град поради това, че той става столица на една бедна държава, където улиците са като сукаци – тесни, невъзможни, които не дават възможност за комуникация между отделните предприятия, институции, даже между хората. Столицата е разположена на много хубаво географско място, но архитектурата и всички други елементи, които са необходими за един съвременен град, липсват, не са на мястото си. Но не мога да обвиня само архитектите. Той е изтърван по начало. По време на социализма направиха тези кибритени кутийки, които загрозиха до голяма степен града. Имаше други възможности за София.

Какви други възможности е имало?

Георги Карауланов: Ако държавата си беше на място и не позволяваше да се подкупват архитекти, ами да строят така, както се полага. Този град, доколкото аз знам, няма генерален план до ден-днешен. Няма такъв план! Един път се работеше по него, аз бях на това заседание, дойде Тодор Живков и каза: „Този план дава характеристики на нашето време и тази характеристика е отвратителна. Помъчете се да направите града по-свестен – ако трябва събаряйте сгради, направете улиците както трябва“. Но не го послушахме, не знам какви са причините. Така че няма план, аз не знам някога да е имало генерален план на София.

Тодор Живков (ляво) и Георги Карауланов (дясно)

Тодор Живков (ляво) и Георги Карауланов (дясно)

А от какво има най-голяма нужда градът, освен от изготвянето на подобен план?

Георги Карауланов: Има нужда от работата на хората. Трябва да се потърси връзката между материалния свят и човека. Това трябва да е комбинацията от средства и усилия, много усилия на хората, които живеят тук. Ще са нужни големи лишения от страна на софиянци, за да се подобрят условията за живеене. Ето сега имаме пресен пример – повечето от хората псуват кметицата за това, че им е задръстен пътят – нали сега се прави метро, но те не мислят за редицата предимства, които носи това. Моето убеждение е, че това, което се прави, се прави за ползване.

Има ли нещо, за което да съжаляваш в твоята кариера? Нещо, което си искал да направиш, но не си успял?

Георги Карауланов: Най-много съжалявам, че дълги години бях без знания, нямах образование, не бях учил. Още тогава страдах. Не можех да уча, защото трябваше да работя, за да се храня. Но мисля, че успях да намеря своето място. Затова съм безкрайно щастлив. Имало е и други неща, които съм искал да науча – като химия, математика… Срам ме е, че започнах да се занимавам с писателска дейност, а не познавам добре граматиката. Всеки човек е отделен индивид и трябва да защитава себе си в работата си. Не става въпрос да казва на черното бяло, а да обясни защо нещо е по-черно, а друго по-бяло. Аз трябваше да ръководя хора, но в същото време и да им показвам. Нямаше такова нещо като „Аз тук съм шеф, ти направи това“. Имало е случаи, в които навън вали и гърми, а трябва да направим нещо, защото е необходимо да стане бързо. Аз не мога да кажа на работниците: „Вие вървете, а пък аз ще дойда после.“ Няма такива работи. Аз трябваше да давам пример, защото иначе хората нямаше да вярват нито на мен, нито на този свят.

Имало е такива случаи… например дойде министър Тано Цолов на едно събрание и каза „От 1-ви април Съветският съюз спира да ни дава ламарина. Хората са ни дали машини, трябвало е до сега да си направим, в нашия цех вече трябваше да се обработва ламарина.“. Тази ламарина бе необходима за цялата българска промишленост, от нея се печелеше много. Тогава пък беше едно мръсно, гадно, кално време през декември. Трябваше да направим цеха, а ни замръзваха сълзите от студ. Качвахме се на високо да правим стоманени конструкции, а ако се хванеш за желязо с гола ръка, кожата ти залепваше. Нямаше как да кажа: „Вървете момчета, че няма да има материал за консервите..“.

 

Георги Карауланов като млад

Георги Карауланов – герой на социалистическия труд (личен архив)

А кой е проектът, с който най-много се гордееш?

Георги Карауланов: Гордея се с начина, по който построих един мост в Свиленград. Той имаше стратегическо значение за страната ни. Не знаех, но се оказа, че влакът от Париж до Истанбул минава през Свиленград, а там минава и река Марица, която пречи на влака да отиде към Турция. И вместо направо към Турция влакът минаваше през Гърция и после отиваше в Турция. За този мост ме извика Тодор Живков и ми каза: „Георги, ето това е положението – нашата идея е да направим един мост на Свиленград, за да може влакът да не ходи през Гърция, за да отиде в Турция, защото ние губим средства така“. Той го обясни по най-простия начин. Започнахме да търсим ламарина, която да отърва на нашите кесии и накрая успяхме да намерим. По моста се работи в софийски завод, една строителна организация от Пловдив захвана основите, на които трябваше да се монтира мостът. За да успеем да го монтираме, трябваше половината река да се пресуши с една дига, което да позволи на багер да влезе и да се монтира половината мост, а после и другата половина. Аз успях да монтирам целия мост извън реката, без да я копая, защото това щеше да отнеме много време и с една проста лебедка целият мост го наденах върху устоите. Дойдоха да го снимат италианци и искаха да отида на Тигър и Ефрат, където да монтирам мост. Почти щяха да станат нещата, но в последния момент се промениха.

Доколкото знам, си участвал и в строителството на „Кремиковци“, което според мен също е повод за гордост. Какво мислиш за съдбата, която сполетя завода и настоящото му състояние?

Георги Карауланов: „Кремиковци“ е моята гордост, защото там бяха най-сложните обекти. Бях доволен от труда си там поради това, че по никакъв начин не изложих себе си, бригадата или предприятието. Даже докато бях там, ме викаха и на други обекти – два завода в Троян направих през това време, зала „Фестивална“ в София… Там имах много тежък случай. Планът за построяване бе погрешен. Бетонът бе налят, така че пистата да не може да издържи багер, който да вдигне металната конструкция нагоре. Затова взех един кран, отрязах му всичко и остана само колесарът, направих една специална конструкция и отстрани ги вкарвах пакет по пакет елементите и долу на тази плоча построих ЖП линия, по която да ги движа. ЖП линията пък я подпрях отдолу, под тавана на пистата, с подпорни греди, които взех от мините. И така при първото повдигане, това бе един товар от 140 тона, горе на конструкцията имаше към 15 момчета, а аз управлявах повдигането и по едно време конструкцията спря да се движи. Това означаваше, че цялата конструкция можеше да се сгромоляса и тези 15 души да останат на място. По едно време почувствах, че нещо ми пари и се оказа, че ми се е спукала устата от напрежение и ми тече кръв. Усетих в кой крик е проблемът и бързо го повдигнах. След тази случка ни докараха вечеря от ресторант „София“ и аз припаднах на масата от напрежение. Беше ме страх да не погубя тези хора, защото тази идиотщина беше моя. Иначе имаше друго предписание. И затова в „Кремиковци” ме знаеха като „Умния“.

 

"Кремиковци" по време на строеж (Личен архив)

„Кремиковци“ по време на строеж (личен архив)

Какво би посъветвал хората, които днес се занимават със строителство – архитекти, строители, предприемачи, работници?

Георги Карауланов: Първо искам да им кажа, че това е най-хубавата професия в света. От това по-хубаво няма – да градиш, да правиш. Няма, защото тук се искат универсални знания. Тук се иска да бъдеш надарен.

Интервюто ни с Георги Карауланов завърши с разговор за поета Пеньо Пенев, който е участвал в бригадирското движение в Димитровград. Някак неволно темата се отклони по посока на поезията и литературата, сякаш самото строителство е поетичен акт, който изпълва душата на поета

Георги Карауланов: София е изтърван град
5 (100%) 4 глас(а)