Ренцо Пиано: Архитектурата е като айсберг – съществената част е невидима за окото


Интервю: Marcus Fairs, Dezeen

Снимки: Dezeen

Превод: Лина Георгиева

Представяме ви едно интервю с арх. Ренцо Пиано, направено от основателя и главен редактор на авторитетното архитектурно издание Dezeen. Интервюто е от съществено значение, защото се провежда през 2012 г., когато тогавашната най-висока сграда в Европа бива открита и се намира в сърцето на Лондон. Тя е дело именно на арх. Ренцо Пиано, а начинът, по който говори и мисли той за високите сгради и архитектура дава важни насоки за начина, по който проектираме сградите тук. Последните години по градовете ни се появиха много високи сгради, а предстоят да се появяват даже още повече. Това, което Пиано успява да съчетае успешно е старинната част на вековен град с модерен стъклен небостъргач. И не си мислете, че лондончани са прегърнали идеята за небостъргач в центъра на града им на драго сърце. Офис сградите са важни за икономическото и социалното развитие на града, те трябва да са на комуникативни места и да облегчават трафика. Но как е възможно това да бъде постигнато именно в центъра на голям град? Арх. Пиано отговаря на тези и още много други въпроси, които ни вълнуват живо към момента– както от страната на архитектите, така и от страната на хората и обществото. Нека се учим от опита на други градове, за да строим нашите по-красиви и по-умни.

Как дойде идеята за проекта?

Беше на строителния инженер Тони Фицпатрик, който се обади и ме пита „Искаш ли да се срещнеш с един човек?“. Оказа се,  че този човек е Ървин Селър (от Sellar Property Group – бел.ред.). Срещнахме се в Берлин. Бях доста привлечен от идеята … не толкова от това да направя висока сграда, а по-скоро идеята да направя небостъргач със смесено предназначение – вертикален град.

Също така беше ясно, че този небостъргач е в центъра на системата за градски транспорт, където се пресичат различни видове превозни средства – влакове, автобуси, всичко. Може да се каже, че проектът идеално се вписа в работата, която съм правил преди. Философията обхваща разширяването на града чрез „експлозия“ – изнасяне навън – бел.ред.) и стартиране на имплозия (бръщане на вътре – създаване на всякакъв тип сгради, запълване на промишлени, железопътни и други. И тогава започнахме да работим.

Това беше началото. Защо ние избрахме тази форма, е малко по-сложен въпрос? Най-важното нещо, което ни привлече, бе идеята да смесим практическа полза и факта, че сградата се намира на важно място за прекачване. Това даде отличен повод да се покаже, че бихме могли да вдъхнем живот в един град, без да увеличаваме трафика – с помощта на обществения транспорт.

Първият път, когато се срещнах с тогавашния кмет на Лондон – Кен Ливингстън, беше ясно, че Кен се радва на това. Ние напълно се вписахме в неговата философия, философията на клиента, философията на града, това беше просто съдба.

Тогава следващото нещо бе да проектираме сградата за смесена употреба – успешно да се съчетае офис пространство, хотелско пространство и жилищно пространство.  Разбирахме много бързо, че офиса се нуждаете от голяма отворена площ, за хотела имаме нужда от голямо пространство, както и за домовете. Така че, формата на сградата беше ясна.

В някои отношения е трудно да се направи разликата между съзнанието и подсъзнанието – между рационалното и ин, но по някакъв начин идеята за нещо, което започва голямо и става малко, е рационален и инстинктивен процес. Рационално, защото имаше смисъл от самото начало. Инстинктивно, защото стана ясно, че единственият начин да направиш нещо елегантно е да не запълниш небето – да направиш нещо тънко.

Формата формално решение ли бе или достигнахте до нея чрез скициране?

Не, дойде чрез скициране, а също и чрез правенето на модели. Още от самото начало говорехме с Ървин, че ще започва широко и после все по-тънко и по-тънко. Говорехме за идеята да направиш нещо, което вероятно е в разрез с мащаба и идва в тази форма – тераса за наблюдени, определено обществено пространство, жилище, хотел, офис … това нещо дойде много бързо.

Толкова бързо, колкото да го нарисуваш?

Да, нещо такова. Но не искам да създавам митология. След това, разбира се, от първите скици стана ясно, че на тази височина (посочва горните нива на сградата – бел.ред.) има доста вятър и няма да можете да използваме пространството, ако слезем под 50 кв.м. (на етаж – бел.ред.), тогава ни дойде идеята за отоплителното тяло (последствие то бива заменено от обществени изложбени галерии – бел.ред.).

Сградата е с фасада от стъкло, а добре знаем, че стъклените сгради не са от най-енергийно ефективните.

Както знаете, ние се стремим да спестим много енергия. Всъщност това е, което направихме с небостъргача Aurora в Сидни. Тя е завършена преди пет или шест години (от деня на интервюто – бел.ред.) и спестява една трета от енергията на предишната сграда. Там използвахме бриза в зимната градина и химичния състав на стъклото. Технологията за стъклата се е променила изключително много.

Работим по различни неща. Едното е, че тъй като сградата е със смесено предназначение, имаме допълнително производство на топлина от офисите, която можем да използваме отново в жилищната част. Това не е много поетично, но е много интелигентно.

Другото нещо е състава на стъклото. Работим с двойно стъкло, всъщност тройно стъкло, с пространство между сегментите и венециански щори, които намаляват топлината от слънцето. И когато нямаш слънце, което често се случва в Лондон, можеш да вдигнеш сегментите, които са в стъклото.

Така че съставът на фасадата е част от мистерията, част от историята… щорите са по-добри от оцветените стъкла. Можете да ги видите. През нощта те ще изчезнат. Ще има някои части, които вероятно няма да са на сегменти. Това е като стъбло на дърво, действащо различно по целия път, в зависимост от това колко слънце получава. Южната страна не е същата като тази на север.

Не използваме огледално или оцветено стъкло. Използваме нови технологии, които са по-фини. Езикът на сградата зависи от това. В Англия се нарича още „бяло стъкло“. Това е много различно от обикновеното, което е много зелено. С него сградата няма да прилича на масивен стъклен метеорит, както много небостъргачи, а е по-жизнена и променяща се.

Как сте сигурни, че толкова висока сграда допълва  града, а няма да навреди на пейзажа му.

Това е добър въпрос. Небостъргачите обикновено имат много лоша репутация, и обикновено заслужена, защото са символ на арогантност и сила. С други думи, небостъргачите не са много разказвателни, не са много фини. Те са само за власт и пари. Но идеята за небостъргач невинаги е само лоша. В този случай, желанието да се изкачим на високо не е за да се счупи рекорд, а за да се диша чист въздух. Идеята е да отидете високо, да се насладите на атмосферата. Мисля, че на първо място, тази сграда не се бори за сила и власт. Тя всъщност е доста нежна. Погледната от улицата сградата може да не изглежда много нежна, но всъщност е точно такава и резултатът е, че отразява и се вписва идеално в небето.

Всичко се свежда до това да се направи сграда, която не е арогантна. Не мисля, че арогантността би имала място в дизайна на тази сграда. Присъствието й трябва да бъде доста финно. Това не означава, че трябва да загубите присъствие и интензивност. Мисля, че сградата ще бъде интензивна – не стеснителна.

Не мисля, че Лондон е град за небостъргачи и не мисля, че единствения начин за динамиката на живота в града е изграждането на небостъргачи. Не мисля, че растежа чрез имплозия, а не експлозия в периферията, задължително означава изграждане на небостъргачи. На Лондон, където обикновено сградите са на по два или три етажа, лесно може да му увеличите плътността без да правите небостъргачи.

В Лондон не виждам много места, където да може да се направят високи сгради. Изграждането на небостъргач винаги е свързано с хвърляне на сянка. Забавното е, че сянката от нашата сграда пада върху реката. Ние не хвърляме сянка… Седим на едно много централно и комуникативно място. Има много фактори, които правят тази сграда възможна именно на това място, а не някъде другаде. Мисля, че това е едно от малкото места, където можете да имате небостъргачи.

И все пак, най-високата сграда в Европа?

Първо, това e най-високата сграда само за няколко седмици! Шегувам се. Тя не е най-високата, защото сме се борили да я направим такава. Не се опитвахме да счупим рекорда. Но мисля, че се докоснахме до нещо много важно, което е дискусия за стила, релефа, разпознаваемият жест.

Вярвам, че нещо такова е добър късмет и удобно за архитектите, но не е добра съдба за самата архитектура. Славата е за архитектите, не за архитектурата. Мисля, че в крайна сметка не е добре за архитектурата, защото се ограничава свободата. Представете си, че сте добър архитект и имате известен успех, тогава винаги сте тласкани да се повтаряте. Това не е само проблем за архитектите, а е така и при художници, писатели, филмови дейци. Ако направите нещо хубаво, хората ще ви помолят да го направите отново, това е липса на свобода.

Всички говорят за липсата на свобода, но може би свободата най-трудно се пази не от другите хора, а от нас самите. Свободата в работата от други хора е лесна, особено когато имате здрава група работеща заедно, както сме ние – честно казано, ние защитаваме свободата си един от друг доста добре. Най-опасно става, когато трябва да защитиш тази свобода от самия себе си, да не паднеш в капана. Понеже свиквате, вие ставате самореферентни, защото нещата вървят добре. Така че вие попадате в големия капан на разпознаваемия почерк – идеята, че правиш нещата по този начин. Така хората веднага разпознават, че това е Пиер Карден, Хермес или каквото и да било. Аз не искам да влизам в ролята на моралист. Мразя тази идея за повтарящ се жест или самореферентно отношение. Мразя идеята, че съм в капан от необходимостта да популяризирам вашия етикет, но в същото време обичам идеята за съгласуваност. Обичам идеята, че архитектът има свой собствен език. Трябва непрестанно да се борим срещу изкушението да се повторим.

Идваш от семейство на строители. Това повлия ли на начина, по който правиш архитектура?

Архитектурата не е строителство. Архитектурата е изкуство, но изкуството е захранвано от много други неща. Но започнах да мисля за архитектурата като за изкуство, след като първо започнах като строител.

Когато сте млад архитект, винаги сте в опасност да попаднете в капана на академичните среди. С мен се получи много добре, защото когато бях млад строителството ме държеше далеч от академията. Академията е отношение към формите, без да знае достатъчно за долната част на айсберга. На 62-63 г. спях повече в Миланския университет, отколкото в собственото ми легло. Вярно е, че идвам от семейство на строители, но също така идвам и с много социален опит в обществения живот. Да живееш с други хора, да променяш света, да спиш на пейка в университета, така че този забавен микс от емоции е много полезен.

Глупаво е да се каже, че произхода ми от семейство строители е добро нещо само по себе си, защото започваш да учиш по-късно, но е добре, защото ме държа далеч от формалността – от академията, от лесното удоволствие от създаването на форма.

Академията е не само в архитектурата, но и в писането, живописта, музиката – всичко, което се прави без бунт. И когато сте млад, това е много опасно. Когато бях млад студент, италианската система беше много академична, както и тази във Франция. Франция сега е различна, но не забравяйте, че École des Beaux-Arts разваля архитекти от векове. Създава  псевдо-артистични архитекти, така че по някакъв начин моят произход, от семейство на строител ме държи далеч от това.

Беше ли възможно стилът на Център Georges Pompidou да те вкара в капан? (Това е сградата, която Ренцо Пиано и Ричард Роджърс печелят архитектурен конкурс за най-престижния проект в Париж през 1971 г. и ги изстрелва в космоса. Сградата е известна с това, че е  цялата опасана с тръби от външната страна – бел. ред.)

Първоначално хората помислиха, че ще прекарам целият си живот правейки тръби! И ме молеха да правя тръби. Това важи за всички артисти. Например, погледнете  чудесния художник Алберто Джакомети. Той е прекарал последните десет години от живота си правейки едно и  също, защото това се е искало от него. Горкият човек, бил е толкова добър и мил , че го е  направил. Това не е било неприятно за него, защото той не го е правил, за да печели пари или каквото и да било, просто е паднал в капана.

Centre Georges Pompidou

Архитектурата по дефиниция е дисциплина – разбира се, тя е артистична, научна, социална, но е дисциплина, в която авантюристичната страна е много силна, защото всяка работа е ново приключение. Това е съвсем различно приключение от създаването на музея Paul Klee в Берн. Напълно различно е. Как можете да се разкаже такава различна история със същия език? Как може да се притеснявате за това? Но не е нужно да се притеснявате, ако имате вътрешна съгласуваност. Това идва така или иначе. Но ако започнете да се притеснявате, тогава падате в капан. Вместо да бъдете свободни, се тревожите, че това не е важно, казвате си „как хората ще разберат, че това е мое“.

Каква е твоята вътрешна кохерентност?

Маркъс, не ми пука, но хората ми казват, че го разпознават. Имаше човек, който отиде да види една от нашите сгради, но не знаеше, че е наша. Ако има нещо, което е кохерентно … ако ме питате какви са следите от това, което правя, мисля, че най-вече използването на един и същ материал и винаги в един и същ ритъм. Това е повече  желание за лекота, за прозрачност, за вибрации.

Това не е толкова различно от онова, което се опитваме да направим с „Ню Йорк Таймс“ (сграда на изданието в Ню Йорк, която разполага със завеса от керамични тръби – бел.ред.). Поетичното желание зад това е сходно – става дума за вибрации, за да станем част от атмосферата, метаморфоза – лекота, прозрачност, може би напрежение между мястото и изградения обект.

Има определени характеристики в моята работа, които биват сочени за притеснителни от тази гледна точка, но аз не мисля, че трябва да се притеснявам. Някои критици ни казват, че трябва да се притесняваме. Те обикновено говорят за това, че емоцията на едно пространство се изгражда и от нематериалното. Архитектурният критик Рейнър Банам говори за добре стабилизирана среда, която е важна, но не е видима. Говорим за идеята, че архитектурата понякога се изгражда нематериално със светлина, прозрачност, дълги перспективи, вибрации, цвят, напрежение. Предпочитам да се развивам в тази насока, отколкото да репетирам повторението на определени жестове.

Вижте, имах достатъчно късмет, за да се обучавам, когато бях млад архитект в Милано, да изследвам градовете, да дам своя принос в науката,  да променя света. Това е нещо, което правите, когато сте млад – бунт. Не забравяйте, че бунтът, когато сте млад е най-евтиния начин да намерите себе си. Да те разпознават по стил на работа, когато си вече на 60 години, това пък е унижение. Да бъдеш грабнат от търговско задължение, унизително и обидно е. Свободата е нещо, към което трябва да се стремите като архитекти. С този вид свобода, може би никога няма да промениш света, но трябва да повярваш, защото иначе си загубен.

Така че всеки път, когато отидете на нова работа или получите проект, начинът, по който се отнасяте към нея е да кажете „Ах!“… но кажете „не“, забравете“, „ще бъда свободен“ ,така ще направите себе си разпознаваем архитект.

А ако сега някой дойде при теб и каже: „Искам сграда с тръби от външната страна.“, как ще реагираш?

Ще се смея. Знаеш, че в живота има миг, в който хората вече не идват, за да ти казват такива глупави неща. Ние вече сме в привилегировано положение, в което можем да решаваме какво да правим.

Но подобно предизвикателство се корени в историята на един град, в историята на науката, така че тук има някаква утопия. Това не е само формален жест. Дори малката идея за вертикален град, смесена употреба, динамиката на живота без да добавя нови автомобили.  Паркингът в The Shard е за четиридесет и седем коли! Не за 4000. Тогава Кен Ливингстън даже каза да не добавяме никакви … само за хората с увреждания, за такъв вид употреба.

Така че тук има много неща, които са невидими части на архитектурата. Като айсберг. Невидимата част е, което наричам социална визия за един град, за контекста. Това има много силно присъствие. Ако не правите това, то архитектурата става много бързо  академично упражнение, формално упражнение.

Много хора твърдят, че центърът Georges Pompidou е бил първата сграда в така нареченият „хай-тек“ стил. Тази сграда беше ли като упражнение за теб?

В действителност това е доста иронична сграда. Това не е истински космически кораб , а космически кораб на Жул Верн – по-скоро пародия на технологията, отколкото технология. Просто беше директен и съвсем невинен начин да се изрази разликата между заплашителните културни институции, каквито бяха те през 60-те и 70-те години, особено в този град (Париж, където се намира студиото му – бел.ред.) и модерната сграда, любопитна връзка с хората. Идеята беше, че тя не смущава. Бяхме млади лоши момчета и ни хареса.

Но Beaubourg не е истински триумф на технологиите. Това е повече за радостта от живота. Това е бунт.

Ти още ли си бунтар ?

Ами… в някои отношения, да. Но не питай мен, питай жена ми.

 

Ренцо Пиано: Архитектурата е като айсберг – съществената част е невидима за окото
5 (100%) 2 глас(а)