Виж 1към1

Апартамент от само 50 кв. м, но комфортен дом за 5-членно семейство

Прочети още

Арх. Мартин Янков: По примера на Давид и Голиат искаме с малкото камъче да направим голямата промяна

Мартин Янков

През последния месец една от големите и положителни за страната ни новини определено бе, че български проект е на една ръка разстояние от спечелването на наградата за ”Нов европейски Баухаус”. Става въпрос за фестивала “Реките на София” на Фондация Колективът, за който всеки от нас можеше да гласува и искрено се надявам, да сме били повече тези, които сме го направили, за да можем съвсем скоро да обявим, че финалистът е станал и победител.

Успехът на „Реките на София“ бе и поводът да се срещнем с човека, който стои зад Колективът – арх. Мартин Янков. Разговорът обаче съвсем не се изчерпа дотам, напротив – пое в много и различни, но все актуални и интересни посоки – не само за реките, но и за града, за хората, за енергията, която е скрита навсякъде около нас, за мечтите. Да, за мечтите, – защото всичко започва от тях!

интервю: Деница МИТЕВА, снимки: арх. Мартин Янков и Колективът

Как започва историята на Колективът? Как се стигна до основаването му?

Има две неща, които са взаимно свързани. Първото е, че аз самият имам много силно желание да променям нещата около себе си. Виждам едни скрити енергии в града, на които им трябва много малко, за да станат явни за всички хора и те да започнат да живеят във и с тях. Такъв пример са реките, на които не им трябва много, за да се случи това. Второто е, че има супер много хора в България, които имат много голям потенциал, но той най-добре се отключва, когато имаш ясна цел. И когато тя е споделена, този потенциал се превръща в сила и може действително да се преминава през стени, да се правят реални промени.

Тези две неща – отключването и манифестацията на тази градска енергия на физическия свят в ежедневието на града, комбинирано с потенциала на хората, които се обединяват около тази идея – това е Колективът. И това е, което работи засега. Мисля, че Колективът тепърва има да разкрива нови и нови слоеве за това какво е възможно да правим заедно за града си.

Учил си в Лондон, но си се върнал след това тук. Защо? Хората не искат ли да останат в Лондон, да се установят и реализират там?

Откакто заминах за Лондон исках да се върна в България. Аз никога не съм искал да се махам от България. Винаги тук ми е било най-хубаво и най-приятно с всичките особености на мястото. Защото най-силно, най-свързано се чувствам тук. Познавам хората супер добре, много по-топли и комуникативни сме и в доброто, и в лошото. Когато си в Англия, в Лондон, няма кой да те напсува, както се казва. И това започва да ти липсва по някое време. Там хората са малко по-дръпнати като че ли. Признавам, че може би и аз съм бил такъв спрямо тях.

Камъкът си тежи на мястото, това е.

Защо изобщо замина тогава?

Там отидох, за да уча. Така се случи, че се заплетох в работа и разни ежедневия, които някак си ме накараха да остана там 7 години, което и аз не знам как се случи, честно казано. Съдба! Но един ден дойде времето да се върна. Въпреки че през цялото време усещах как трябва да се прибера в България, все нещо ме задържаше там. Колеж, след това университет и т.н.

Когато се върнеш в България, просто започни да правиш нещо, да променяш нещо.

А когато се върна, кое беше първото, което искаше да промениш в София?

Докато бях в Англия, си бях записал в тефтера „Когато се върнеш в България, просто започни да правиш нещо, да променяш нещо“. Знам, че с много мислене не става, затова трябваше да бъде нещо, с което да започна. И първото такова беше Перловска река като едно от централните места, които са тотално пасивни и откъснати от градската среда. Пък и много често минавам и съм минавал покрай нея – и докато учих в Строителния техникум, и пресичайки Орлов мост, Борисова градина, където съм прекарал голяма част от живота си… Това място винаги ми е било на сърцето.

Така ли започва историята на „Реките на София“?

Да. Бях решил да направя една арт инсталация, с която да събудя реката, да внеса малко светлина в това пространство. Трябваше да бъде инсталация със светещи оригами лодки, обаче така стана, че идеята порасна и се разви в тази инициатива, която предстои да се случи за втора година в града. Освен това вече се случва и в други градове и се опитваме градоустройствено този импулс на светлина да го превърнем в една постоянна енергия.

Откъде знаеше как може да се реализира тази идея?

Не знаех. И аз, и екипът ми се учим в движение как това може да се случи. Защото ние хубаво сме си го намечтали, поставили сме си целта и вярваме, че може да се случи, но сега вече, по пътя, виждаме всичките стъпки, по които трябва да се мине, за да стане реално. И тези стъпки са логични, но трябва да правиш стъпка по стъпка, за да вървиш към тази мечта.

А какви са стъпките?

Много и различни. Това са работа с институции, ангажиране на обществено мнение, работа с местни хора, с деца, с бизнеси. Да намериш финансиране за всичко, което искаш да направиш. Всичко това е част от каруцата, която ти трябва да пренесеш по пътя. Това е.

За тези две години, откакто вървиш „по пътя“, забелязваш ли разлика в работата и с хората, и с институциите? Научават ли се да приемат, да са по-отворени към подобен тип инициативи?

Хората са си отворени. Аз това, което забелязвам е, че, поне преди да започна, информацията, която стигаше до ушите ми е, че институциите са супер тромави, че не може да се работи с тях. Едно неградивно отношение, което, ако някой не го е тествал с ентусиазъм, сам да пробва да направи нещо, е по-добре да не говори. Без реален опит само може да те обърка.

Моят опит с институциите е супер позитивен. Идеята да строиш стълби в река, която се наводнява буквално за 10 минути, не е нещо, което една закостеняла институция би трябвало да ти позволи например. Но, ето че когато идеята е свежа и смислена, намираш много лесно подкрепа. И от Столична община, и в Русе от Общината. Общо взето – на която врата съм почукал, ми се е отворила. Единични са случаите, когато това не се е случило. Истината е, че в Общината в София е една от най-колаборативните, когато отидеш при нея с идея. И за мен беше интересно да го разбера, но го научих от личен опит, а не защото някой ми каза.

Защо тогава преобладаващото мнение е по-скоро негативно,?

Заради липсата на инициативност. Това, което съм забелязал от много малък е липсата на инициативност. Да имаш смелостта да мечтаеш и да направиш стъпка в посока на мечтата си. Да направиш ти първата стъпка. Ако имаш желание, намира се начин, и институциите не ти пречат в повечето случаи.

И все пак – за всяка идея е нужно и финансиране? Вие как финансирате проектите си?

Когато започнахме, първият фестивал „Реките на София“ беше изцяло чрез предоставяне на рекламна площ на частни фирми. Започнахме да предлагаме фестивала като продукт, през който различни бизнеси да могат да се позиционират по време на събитието. Някои от тях се включиха дори само за да подкрепят идеята, а не толкова, за да ги комуникираме. Но това беше неустойчив финансов модел – особено за първа година, когато не знаеш как да ги търсиш тези бизнеси.

Сега кандидатстваме по различни програми, защото подобни проекти са приоритет на много места. В ЕС в посока зелената сделка има супер възможност да се обърне повече внимание на реките. Ние сме малка организация, не можем сами да решим целия проблем, но финансови инструменти има. Българските институции и правителството биха могли да се възползват от тях и да насочат енергията си към това да се усвоят тези пари, за да си оправим средата, в която живеем.

Като заговорихме за Европа – Поздравления за успеха, който постигнахте с „Реките на София“! Това, че е сред финалистите за наградите на ”Нов европейски Баухаус”, е голямо постижение не само за Колективът, но и за страната ни…

Предполагам че е така. Благодаря!

Какво е чувството?

Приятно е да сме номинирани. Още повече, че е единственият български проект, стигнал до финала.

Това си е и възможност да сме там, на картата сред лидерите в Новия европейски Баухаус.

Възможност да сме част от практиките, които променят Европа към това да има по-зелено мислене, по-чиста природа, по-чист въздух.

Реките на София, 2021

Мислиш ли, че хората разбират ясно идеята „Нов европейски Баухаус“?

Основната цел е идеята за по-зелен свят да стигне до масовите хора. Зелената сделка до голяма степен е концентрирана върху големите играчи, върху бизнесите и държавите да си променят политиките. Теб, като един обикновен човек обаче, разхождащ се по тротоара след работен ден, не те интересува по никакъв начин голямата картинка, че бизнесите ще спрат да използват газове. Обаче когато отидеш на място в града, което е преобразено, пълно с млади хора, изпиеш бира с приятели сред музика, и видиш пример за по-чиста вода или по-достъпна градска среда, или нещо, което е сред приоритетите на Новия европейски Баухаус, тогава можеш директно да се поставиш в една среда, в която виждаш възможност за зелено бъдеще.

Да видиш положително променено мястото, което преди това е било запустяло – само така цялата тази концепция за зелена трансформация може да стигне по-лесно до масовия човек.

Част от екипа на Колективът с наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, раздел архитектура, 2021 г.

С какво мислиш, че „Реките на София“ привлече вниманието на журито и стигна до финала?

Може би с това, че инициативата тръгва от съвсем чиста идея и детска мечта и стига до голям брой хора. Както и с това, че се разраства вече и в други градове. А основното – че тези фестивали се случват именно чрез много малка намеса – като чрез акупунктура успяхме да задействаме много механизми. Успяхме да направим така, че тази идея да се припознае и обществено, и институционално като приоритет за София. Може би това е най-силното впечатление, което фестивалът е направил на журито. Използваме примера на Давид и Голиат – опитваме се с малкото камъче да направим голямата промяна. Да задействаме този домино ефект на успеха.

През уикенда се състоя „Реките на Русе“. Защо избрахте Русе като следваща спирка?

Защото в Русе, подобно на София, градът е страшно откъснат от реката. А това там е още по-болезнено за хората, защото тази река там е символът на града. В момента той е разделен от нея с една широка бетонна ивица и въпреки че има два парка, които са прилежащи към реката, градът остава много неактивен. На практика русенци не могат да си съжителстват с реката. А това, което ние направихме, е да им покажем възможното бъдеще на голямата картинка – на връзката на Русе с реката.

Как постигнахте това?

Изградихме едно алтернативно пространство с помощта на местните деца. Пространство, което е пример – можеш да влезеш в него, да усетиш как би могло да бъде. С много музика, прожекции, танци, приятна за окото архитектура… Изобщо нещо, което трябва да го има по цялото поречие според мен. И когато това се направи с участието на местните деца, организации, община, бизнеси, Русе ще заживее съвсем нов живот. Това искахме – градът да се свърже със символа си – реката, със същата сила, с която и в миналото. Но вече преразгледана през новите съвременни инструменти на градоустройството, архитектурата и планирането.

А вашата намеса в това остава ли?

Да, намесата ни с „Реките на Русе“ остава до края на септември. Цялото място, което сме изградили с осветлението, местата за сядане, декорациите, всичко е достъпно все още за хората.

Спомена няколко пъти децата – как точно ги включихте в проекта?

Имахме поредица от уъркшопи, в които с децата направихме макети на пространството. И ние взехме техните идеи – за паркче, за лятно кино, как да подчертаем залеза над реката и т.н., и направихме един общ проект с нашите експерти, в който вградихме идеите на децата. Те работеха усилено няколко дни, за да създадат концепцията, ние я сглобихме и след това заедно с тях сглобихме мястото. Това за тях е супер голямо удовлетворение – да видят реално това, което са направили. Това е и един от най-възнаграждаващите моменти и за нашия екип. Защото това са мечтите, които виждаш случили се. Все пак мечтата на всеки архитект или дизайнер е именно тази – да построи нещо, което да радва и другите, а той да го гледа как хората си взаимодействат с него.

Колективът (арх. Мартин Янков и арх. Златимира Симеонова, заедно с децата на Русе работят по „Реките на Русе“

Предполагам, че това важи и за теб?

Да, това ми е едно от най-удовлетворяващите неща:

Да вида как хората са там, в пространството и се забавляват, и нивото им на щастие е повишено, чрез нещо, в което аз съм участвал.

Затова ли избра да станеш ландшафтен архитект?

Може би. Специалността ми беше „ландшафтен урбанизъм“. Няма да забравя как още на първата лекция ми се отвориха очите за реалността, в която живеем. Когато ни показаха как градът и това, което ние правим в него като архитектура и градоустройство, влияе на животите и съдбите на хората.

Стоп кадър: арх. Мартин Янков, Колективът и съмишленици по време на „Реките на Русе“

Кои са най-големите недостатъци на ландшафтния урбанизъм в София днес?

За мен в София няма ландшафтен урбанизъм. Не искам да звуча грубо, явно не се говори за това достатъчно тук и аз не знам дали съществува. За мен ландшафтният урбанизъм трябва да бъде всичко заедно – целият град да се вижда. Това трябва да е водещото в проектирането и във всичко. Когато правиш една сграда, тя трябва да е последното нещо, което правиш. Трябва първо да мислиш цялостно как новият проект се връзва с целия организъм на града – не само като визия, не само като функция, но и като част от това как ще допринесе за другите, за широкото общество, а не просто за частния собственик.

Градът е много комплексен и всяко едно нещо в него, което ти правиш като намеса всъщност е политика, която влияе на всичко останало.

Не може с лека ръка, когато се строи публично пространство или сграда, която граничи с такова, да е проектирана по някакви най-общи параметри. За нея трябва да се мисли много по-задълбочено в целия контекст – демографски, климатичен, като визия и какво ли не.

Мислиш ли, че е късно да се поправим?

Не, не мисля. Защо да е късно? Градът си е организъм, той е като нас – можем да се разболеем, но после ще изпием някое хапче или ще си направим операция и ще се оправим. Така е и с града – винаги има какво да се направи.

Има ли публична сграда, която много липсва в София?

Аз имам една моя идея, така че това си е мой личен, пристрастен отговор. Но мисля, че липсва инкубатор за градски дизайн. И аз имам желание да направим такъв инкубатор.

Защо?

Защото има много млади и супер кадърни хора – архитекти, дизайнери, ландшафтни архитекти, които са много в час с тенденциите и биха могли дори да поставят нови тенденции в Софийския контекст. Тези хора, след като завършат университет, с тази дива креативност, която имат, отиват и започват да работят в студия, където душичките и креативността им (а знам от личен опит, защото и аз съм работил в такова студио), замира, запада. И те започват да се превръщат в едни скучни възрастни хора без да се усетят. А това е много тъжно. Това нещо като мини убийство.

Затова мечтата ми е да се направи този инкубатор за градски дизайн. И работим по въпроса, за да има място, където тази енергия на тези млади архитекти и артисти да може да се канализира в облагородяването на пространството ни, като за начало тук в София.

Има ли много места за облагородяване?

Да, има супер много занемарени места, които, с правилните преговори, намеси и стратегии, биха могли да се превърнат в нещо много интересно, което да допринася за цялостния пулс на града.

Сега например отключваме градинката на улица „Будапеща“ 1, за да я направим наново публично пространство за култура. Но има и още много такива места в София.

Какво ще се случва в тази градинка?

Тя е част от инициативата „100 стола“. Нова моя инициатива, чийто акцент е, чрез събития да се отключват нови места в града и да се тестват. В момента там сме си направили нещо като коуъркинг зона, междувременно поливаме цветята, които засадихме. Ще изградим сцена, през юли месец ще има фестивал.

Набелязали сме и други местенца, с които, ако се оптимизират като функция, бихме могли да ускорим този процес на градско събуждане.

В градинката на ул. „Будапеща“ 1 в София, „100 стола“ и „Колективът“

Остава ли ти време за живот извън Колективът, извън всички тези проекти и инициативи?

Да, остава ми. Първо, мен много ми харесва всичко това, което правя и не го усещам като работа. Да, много е интензивно, може да е много изморително, но в същото време е супер удовлетворяващо, което някак си анулира бърнаута до голяма степен. Плюс това аз си имам режим, според който всяка събота не правя нищо. В неделя също почти нищо.

А какво правиш, когато не правиш нищо?

Много добър въпрос. Понякога се чудя какво да правя, защото мен тази работа ми харесва. На мен това ми е играта. -както едно дете излиза да си играе, аз така – да работя. Това ми е забавлението. Иначе, в моментите, когато не работя, си чета книжка, излизам с приятели, разхождам се, понякога и нищо не правя. Просто гледам да неутрализирам всякакви мисли, да успокоя съзнанието си след цяла седмица вършане, защото наистина е много интензивно.

Кой е градът, в който искаш да направиш следващи инициативи? Мислил ли си?

Има няколко града по Дунава. Със сигурност Видин е едно от местата. Велико Търново е друго, Пловдив – трето. Благоевград и Габрово… Страшно много градове си имат реки и има още много какво да се направи по това да се свържат с града.

Второто издание на „Реките на София“ ще бъде през септември – какво е различното, интересното този път?

Това е изданието, което ще празнува успеха ни за това Лъвов мост да се превърне в постоянен речен площад. Най-интересното, на което според мен преди не сме наблегнали, въпреки че сме искали, е, че сега планираме да направим програма така, че и местните хора – и цигани, и араби, да бъдат част, да се чувстват част от случването се на фестивала. Това означава, че ще имаме по-специфична музика в някои от дните, по-специфична декорация, така че тези хора да се чувстват част от мястото.

Защо това е важно?

Защото, когато се облагородява едно място, което има не много добър имидж, в него има по-бедни хора и т.н., много често то се превръща в нещо лъскаво, красиво и тези хора след това вече не се чувстват част от него. Докато Лъвов мост, районът на женския пазар – те си имат едно културно наследство, което много хора може и да не харесват, но то си има чар, има си живот, собствен дух, който на мен лично, а и на много други хора, ни допада. И ние искаме не просто да го запазим, а да използваме потенциала му.

Искаме да създадем една снимка на перфектното взаимодействие на тези различни култури по време на фестивала.

Това ще бъде най-предизвикателното и най-интересното – ще съберем на едно място хипстъри, артисти, цигани, араби, туристи и т.н. и ще се забавляваме заедно.

Реализацията на проекта за Лъвов мост на какъв етап е?

Придвижва се. Вече сме входирали в НАГ документи, за да ни издадат виза за проектиране. Работим по направата на проекта, който след това ще подарим на Общината и оттам нататък те ще имат грижата. Очаква се до по-малко от година да започне строителство и евентуално построени стълбища, но това е работа на Общината.

Колективът. Лъвов мост, София

Вярваш ли в градовете на бъдещето, в утопичните градове?

Вярвам, да. Ако се работи в тази посока, защо да не се случи? Ако се оправят въздухът, водата и храната, зеленината и публичните пространства – ето ти един утопичен град. Не е нещо невъзможно.

Ако имаш вълшебна пръчка, с която можеш в рамките на един ден да промениш едно нещо в града, кое ще е то?

Кварталите, заедно със самите хора, които живеят там. Бих създал някаква система, чрез която публичните пространства между блоковете и като цяло кварталите, защото те са изградени от тези междублокови пространства, да се променят и адаптират спрямо истинските нужди на хората, но от самите хора.

Защо?

Защото това, освен че ще промени самата среда и природа, ще промени и отношението между самите хора, ако заедно си изграждат пространствата. Това е и план, който имаме за догодина – да започнем работа и в кварталите, да започнем да работим с хората, като създадем ново простанство, което да бъде пример за това как може да се случват нещата на тези места. Когато хората излязат и заедно се погрижат да променят, да създадат нещо, те вече ще имат други отношения, ще бъдат свързани помежду си до края на живота си. И ще бранят това, което са направили така както една баба брани черешата, която мъжът й е засял пред блока например. Това ми е мечтата за София и това би допринесло страшно много за утопичния град.

<Край>

Харесайте страницата ни във Facebook – най-интересното предстои!
25.05.2021

Млади българки с награда от международен архитектурен конкурс

Младите български архитекти Магдалена и Златимира спечелиха награда от международния архитектурен конкурс Bauhaus Campus 2021. В надпреварата са се включили […]

Прочети още
старата мелница 21.03.2022

… И старата мелница в Кърпачево стана модерен многофункционален център!

Стара история разказва за една от първите воденици в село Крушуна, която в началото на 20-и век двама братя успяват […]

Прочети още