Един различен поглед към дом „Петко Стайнов” в град Казанлък


автор: Ева Иванова

 

В тихите уличките на централната част на Казанлък се намира една от най-интересните къщи в града. Тя не е толкова забележителна с архитектурата си, която макар и във възрожденски стил, е доста семпла, но пък впечатлява с историята си и своя несъмнено уникален дух. Става дума за родната къща на композитора Петко Стайнов,  която и днес е действащ музей.

Няма българин, който да непознава мелодията на симфоничната сюита „Тракийски танци” от гениалния композитор. Това произведение се изучава в учебниците по музика в общообразователните класове. Петко Стайнов е известен още с другите си ненадминати творби „Приказка”, „Легенда”, „Балкан” и още много други.

Мнозина сигурно си спомнят от учебника по музика и неговата история. Като дете Петко Стайнов наранява едното си око, а в следствие на неправилно лечение прогресивно губи напълно зрението си и прекарва останалите 70 години от живота си в мрак. Проблемите с неговото зрение не му попречват да завърши Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано през 1923 г. и през остатъка от живота си да твори, като оставя едни от най-забележителните класически музикални творби на България. Изкуство, с което макар и далечно, и косвено, съм свързана самата аз. Тук е мястото да кажа, че съпругата на известният композитор Петко Стайнов – Стефанка Мандаджиева е сестра на моята пра-баба или накратко е моя пра-леля.

През 1922 г. Петко Стайнов сключва брак със Стефанка във Виена. Тя също е от Казанлък и учи музика в Дрезден и през годините става негов най-верен помощник и спътник в живота, а той я нарича „моите очи”.

Дом „Петко Стайнов” е една от задължителните за посещение забележителности на Казанлък. Къщата е част от обектите на историческия музей „Искра”. Отворена е за посетители от 2002 г., когато е открита тържествено през месец юни същата година. В нея композиторът живее в три етапа от живота си – от раждането си до 1906 г., когато заминава да учи в Института за слепи в София и се завръща у дома отново през 1915 г.

По време на Втората световна война Петко Стайнов остава в родния си дом. Тогава озвучава неми филми и свири на роял на концерти, заедно с Иван Бонев, който свири на цигулка. През 1920 г. Петко Стайнов заминава за Германия, където учи в частен музикален лицей в Брауншвайг, а по-късно отива в Дрезден, където завършва Дрезденската консерватория. След брака си със Стефанка се връща отново в родния дом, където семейството живее до 1927 г., когато се премества в София.

Самата къща също преминава през три етапа в своя собствен живот. Свидетел е на всички перипетии и трагедии на семейството и паралелно преминава през няколко реконструкции. По време на опожаряването на Стара Загора, през руско-турската война, когато 100 000 души от областта бягат към балкана, като сред тях е и дядото на Петко Стайнов, който е гайтанджия. Той извежда семейството си на сигурно място и се връща обратно да пази дома По-късно го намират там убит от турците, а къщата е разграбена.

Години след това, когато семейството се разраства, е достроена допълнителна постройка в същия стил, като няколко стаи с тавански помещения са пристроени в двора. Така се оформя целия архитектурен комплекс. След това заради реконструкции на улицата, част от къщата (от страна на пътя) е била съборена, а самата фасада – реконструирана.

Днес тази изпълнена с история къща, разкрива пред посетителите си необикновената съдба, силата на духа, творческия заряд на Петко Стайнов и по някакъв необясним с думи начин съпреживява или води сходен живот с него и неговото семейство.

Не съм ходила там много пъти, но пък в спомените ми е запечатано ярко всяко посещение. Като малка си спомням как с баба ми и дядо ми в студена зимна вечер отиваме на камерен концерт в дом „Петко Стайнов”. Придружих ги само веднъж и тогава изтървах нещо на земята, докато музикантите свиреха. Спомням си как подът вибрираше от музиката. Когато го докоснах и останах така за миг със затворих очи, за пръв път видях картини в съзнанието си, докато слушам музика. Оттогава това често ми се случва, когато затворя очи и слушам класическа музика.

Баба ми обичаше да разказва за срещите си с Петко Стайнов, както и с Чудомир, който също е от Казанлък и приятел на семейството ни. От нейните разкази лъхаше една нотка на гордост, че е имала връзка със стария, аристократичен културен живот на Казанлък, който сякаш беше отминал вече, когато аз растях в бурните времена на прехода.

Така се запази в мен усещането за изкуство и по-специално за класическата музика. Малко преди да се превърне в музей, баща ми ползваше една от малките стаи, за работа, беше му предоставена от семейството, а аз след училище ходех при него и си спомням как веднъж заспах на дивана там. Помня спокойствието и уединението, което носеше това място.

Снимка: Ева Иванова

Когато заминах с моето семейство за Канада, бях взела със себе си диск с произведенията на Петко Стайнов и в един от часовете по музика в гимназията, когато трябваше да споделим нещо за себе си, страната си, семейството си и начина, по който сме свързани с музиката, аз споделих диска на Петко Стайнов, а „Тракийски танци” звучаха прекрасно в акустичната, концертна зала.

Години по-късно, когато вече живеех отново в България, често се сещах за дом „Петко Стайнов”, особено, когато минавах близо до района, в който се намира…

Не бях ходила дотам от дете, но един мистериозен мой сън ме отведе до къщата миналата година. Сънувах жена, която отваря старинен шкаф и ми посочва нещо в него. Нямах идея как изглежда Стефанка, но знаех за нея. В съня ми, жената беше облечена с дрехи, типични за началото на ХХ в., които сме виждали само по филмите. Малко по-късно просто получих внезапно желание да отида отново там.

Бях посрещната прекрасно от директора на къщата музей, с когото разговарях доста. Той бе много приветлив, отзивчив и изчерпателен, докато ми разказваше за семейството и за самата къща. Тогава разбрах, че Стефанка, моята пра-леля, е участвала в театрални постановки като млада и направих връзка, тъй като аз също съм играла в театър и пиша пиеси. Открих интересни прилики между мен и нея и се замислих колко ценна е родовата памет, защото ни носи потвърждение, покой и увереност в самите нас. Знанието, че това, което сме не е случайно, а резултат от поколения преди нас. Можем да знаем това, само с помощта на родовата си памет…

Когато бях там за последно, отново усетих онази особена енергия от детството си, която ме свързва с това място чрез моята пра-леля… Усещането не е само свързано с историята на семейството или със сградата сама по себе си. Може би е изкуството, което струи от къщата и я зарежда с дух. Самата сграда става по един особен и абстрактен начин одухотворена. А именно в това намирам аз вълшебство.

Снимка: Ева Иванова

Днес, като действащ музей дом „Петко Стайнов” приема посетители, разкрива им живота на композитора и части от своя собствен, ако някой се поинтересува.

Съхранява и показва автентични записки, брайловото писмо, спомени от неговото детство, снимки и инструменти. Стопанисва се от истински историк, отдаден на работата си.

Днес можем да кажем, че къщата със собствен дух е намерила своя приятен покой, сгушена в тихите улички на града, в очакване да разкрие една история.

 

Вижте още:

Историята на Доходното здание в Русе

Дворецът на Батенберг, в който той не е прекарал и един ден