Път,по който със седмици нямаше маркировка дори в най-натоварените участъци и в мъгливите дни и нощи се чудиш дали няма да изхвърчиш от него, защото нямаш ориентация.

Магистрала Русе – Велико Търново – най-накрая!

Години, в които министри се съгласяваха в интервюта пред медиите, че пътят е в ужасно състояние, но реални действия нямаше.


автор: Силвия Петкова

снимка: dunavmost.com

Новината на деня за русенци – АПИ обяви поръчка за проектиране и строителство на магистралата Русе – Велико Търново. Най-накрая! След години на чакане и обещания! След години, в които десетки семейства загубиха свои близки по този ужасен път между Русе и Бяла. Път, който беше в такова състояние, че се чудиш как да шофираш по него. Път, който беше ремонтиран на парче.

Път, по който със седмици нямаше маркировка дори в най-натоварените участъци в мъгливите дни и нощи се чудиш дали няма да изхвърчиш от него, защото нямаш ориентация.

Път, по който товарните автомобили карат без да се съобразяват с ограниченията на скоростта или пътната маркировка. Път, по който караш на тръни, защото не знаеш дали от колоната срещу теб няма да дойде засилен автомобил. Да те помете и да станеш част от черната статистика или поредната жертва на пътната война.

Винаги съм имала страх от този път! Не крия това! И не ме е срам! Страхът не е от липсата на опит зад волана.

Страхът е от многото паметни плочи край пътя, поставен от близките на загинали, които понякога пълнят очите ми със сълзи.

И този страх се увеличава все повече преминавайки по моста край Бяла. Там на 7 декември 2006 година стана една от най-жестоките катастрофи в България. И случайно или не на същата дата, но 14 години по-късно, дойде този момент, който да се стигне до обявяване на поръчката за строителство на магистралата. ЧЕТИРИНАЙСЕТ ГОДИНИ!!!

Тогава, на 7 декември 2006 година  в онзи инцидент загубиха живота се 18 души. 12 бяха ранени. Често затваряйки очи пред мен изникват сцени от катастрофата. В ушите ми кънтяха писъците на ранените, виковете на хора, които търсят близките си, звъна на мобилните телефони, които няма вече кой да вдигне. Бях сред репортерите, които отразяваха инцидента. Сдържах емоциите си до един момент , след който сълзите ми потекоха и не спряха дълго. Тогава си дадох дума, че като репортер ще направя всичко, което е по силите си, за да бъде обезопасен този път. Спокойно мога да кажа, че това не е само моя кауза, а и на всички колеги,  с които сме били на терен при поредният инцидент на пътя Русе – Бяла.

Винаги съм мислила, че катастрофата на 7 декември 2006 година, може би, можеше и да не се случи, и тези хора да се прибират след работа при близките си. Защото, всъщност, това беше прекрасен ден. Ден, в който в Русе имаше тържество и трябваше да се запалят светлините по голямата коледната елха в центъра на града. Ден, в който малко преди този празничен момент много от нас получиха телефонно обаждане и чуха в слушалката – „Затваряме пътя Русе – Бяла. Има тежък инцидент с много загинали. Осигуряваме зелен коридор за линейките“. В подобен момент време за емоции няма. Емоциите дойдоха на сутринта със злокобната гледка на смачкания автобус с откъснат покрив, който беше кацнал на брега на Янтра.

Тогава в памет на загиналите и за утешение на болката на близките им, дойдоха и обещанията на тогавашните управляващи – пътят да се обезопаси и такива трагедии да няма. След още няколко месеца се оказа, че най-правилното решение е изграждане на магистрала. И така повече от 10 години. Години,  в които имаше протести с настояване пътят да се ремонтира. Години в които имаше обещания, според които аха…. и едва ли не следващия ден багерите ще започнат да копаят.

Години, в които бяха поставени множество знаци, които част от водачите не спазват и сега. Години, в които пътят ставаше все по-опасен заради увеличаващия се брой камиони, които преминават по него.  Заради неразумните водачи, които често не се съобразяваха с условията на пътя. Години, в които министри се съгласяваха в интервюта пред медиите, че пътят е в ужасно състояние, но реални действия нямаше.

Години, в които се инвестираха милиони в ремонт на пътя, но той не стана по-безопасен. Години,  в които трасето се промени,  за да се стигне до сегашната идея. Години,  в които имаше обжалвания и се бавеха с така важната първа копка. Години,  в  които идваха инвеститори от далечни страни и искаха да строят бъдещата магистрала. Да я вземат на концесия, но после всичко утихваше и никой не чуваше за тези гора.

Години, в които катастрофите не намаляваха. Русенци излизаха на протест и затваряха входа на града на изхода за София с едно искане – безопасност на пътя Русе – Бяла, а този път си спечели името „пътят на смъртта“.

 Дори и сега, след като работата започва, макар и в начален етап, все още не вярвам, че магистралата скоро ще стане факт.

Може би защото съм слушала достатъчно обещания, които не са били изпълнени. Може би защото реално финансиране не е осигурено, а ще се чака такова след проект. Дано бъде подготвен, защитен и реализиран така, че магистралата да стане факт!

А до тогава, аз и всички русенци на които им се налага да пътуват към София или Велико Търново ще си шофираме по добрия стар път, който макар и наскоро ремонтиран за пореден път, си остава все така опасен. И ще се надяваме, че ще се приберем при близките си, които ни чакат у дома.

14 години след катастрофата с автобус край Бяла, обявиха начало на проектирането на магистралата Русе – Велико Търново