Началото: Ани Дамянова и нейният магичен 19-ти август

Вървят ли двама… Ани Дамянова и Емил Луканов за “1към1” 20 години по-късно

Това са Ани Дамянова и Емил Луканов. Хората, които вече 20 години стоят зад “1към1”! Кой кой е, ще разберете, ако продължите да четете… 🙂

Ако трябва да съм честна, дълго време се чудех как да започна този текст. И дори сега не съм сигурна, че ще успея само с няколко изречения да ви убедя, че трябва да продължите да четете, но го направете! Доверете ми се и се потопете в този откровен разговор, който още в самото си начало премина отвъд границите на темата “20 години 1към1”, за да се превърне в някаква много магична смесица от емоции, споделяне, разкриване, връщане назад във времето и препускане напред в бъдещото. Това е разговор, в който Ани ни разкри много повече себе си, отколкото бизнеса си. А възможността да се “срещнете” и с Емо, ще ви накара тайно да завиждате на Ани, че и вие си нямате един такъв супер герой, който да ви следва по пътя. Точка!

Интервю: Деница МИТЕВА

Ани, ако се върнем 20 години назад, кое е това, което определи пътя до тук – и твоя, и на 1към1?

Още преди да започна да правя „1към1 в строителството “, аз имах план за седем години напред и знаех всяка година какво трябва да свърша. След тези седем – дойде кризата 2009 – 2010 и за това не бях подготвена, но импровизирах 😊. Когато нямаш пари, с които да бъдеш спокоен, за да създадеш само един продукт и да имаш времето да го развиеш, трябва да имаш визия за няколко неща с идеята, че поне едно от тях ще оцелее. Мисля, че това беше най-важната стъпка и за мен, и респективно за бизнеса ми. За добро или за лошо, аз нямам два отделни пътя – личен и професионален, имам един – моят път.

Как се решава човек на тази стъпка обаче – да стартира нещо ново, без да има финансовата сигурност за това? Кога разбра, че си струва да рискуваш?

Просто го знаех, не мога да обясня как, но дори не съм се съмнявала. Затова и не го приемах като риск. Аз нямах избор! Нямах какво да губя! Бях на 31 години и знаех само, че ми предстои много работа. А на 19-ти август 2002 г. всички събития се случваха едно след друго, сякаш, за да ми кажат „ Не си сама!“ и аз нямах търпение да започна. Нали знаеш, че когато си на твоя път, цялата Вселена ти помага.

Разкажи ни?

„Това за мен е най-магичният ден в живота ми!„

Преди да направя фирмата, работех в друг строителен каталог, където мои клиенти бяха “ЗУМК Кремиковци”. Организирахме събитие, за което предложих на един от управляващите директори на “ЗУМК” Борис Звонски да се включат с реклама. Той се съгласи с думите – “Ани, ще участваме с каквото кажеш”. Въпреки че в рекламната оферта имаше позиции с доста сериозни цифри, а аз работех на процент, им предложих да сложим само едно рекламно знаме на входа на сградата, където щеше да е събитието. Те бяха достатъчно популярни и не се нуждаеха от повече. Това знаме струваше 250 лева. Звонски ме изгледа изпитателно без да казва нищо и се съгласи. Не си давах сметка, че това решение ще окаже такова голямо значение в бъдеще…

Минава време, аз вече не работя в тази фирма. Взела съм решение и се концентрирам върху това, което трябва да направя и да си изготвя план. И точно когато съм готова с плана си, Борис Звонски ми звъни и ме пита какво правя, как съм, къде съм изчезнала? Разказвам му набързо, че планирам да се върна наесен с идея за своя фирма, а в отговор той ми казва, че ако ми трябват пари или имам нужда от помощ, те са насреща – той и другите двама директори Виктор Додов и Огнян Разсолков.

А ти познаваше ли го преди да ти стане клиент, как спечели доверието му?

Не, не го познавах. Още при най-първата ни среща той ми каза: “Ще рекламираме при теб само защото дойде до тук. Когато разберат къде се намираме, всички други се отказват”. 😊

А какво стана след телефонния разговор?

Минават няколко дни, аз вече планирам пътуване до София да търся офис, реших да му звънна, за да му представя моя план. Отговорът му бе кратък – “Чакам те”.

Идва 19 август…

Сутринта хващам много ранен автобус от Враца – в 5 часа, и в 8 часа вече съм при Звонски в Кремиковци. Вадя един лист, написан на ръка, и започвам да му чета какво и как планирам да направя. Той обаче ме прекъсва и казва, че за него е достатъчно това, че му имам доверие да му представя плана си и ме пита директно колко пари ми трябват. А аз до този момент съм проверила, че ми трябват 5 хиляди за фирмена банкова сметка и още толкова, за да учредя фирма, такси за адвокати и други разходи, направила съм си сметка, че ми трябват и пари за първите 2-3 месеца да имам за наем къде да живеем с детето и до тук. И казвам – 5 000 лева. А Звонски отговаря – “Добре”. Тези думи сякаш преобърнаха всичко…

Провери при секретарката каква сума имат в касата, тя казва че са 2500 лева и ми ги даде с думите: “Тези пари са си твои и не искам да ни ги връщаш. И други 5 000 ще ти дадем, когато ти трябват. И искам всичко това, което казваш, че ще направиш, не просто да го направиш, а да продължи във времето”. А аз стоя и не мога да осъзная какво ми се случва. Чувствам се едновременно неудобно, но и много щастлива. Веднага отговарям, че все пак искам да ги върна, а той казва – Ани, ти с тези 2500 лв. не можеш да се оправиш, но са достатъчно, за да дойдете с детето в София, да си наемеш квартира, да се подготвите за учебната година, да подадеш документи за фирма, пък като дойде време да се отваря сметката за банката, аз ще ти дам и другите 5 000.

Защо?

И аз това попитах, а той ми отговори – помниш ли, когато ми предложи участие в онова събитие само за 250 лева, а можеше да ми предложиш и за 10 000 лева и знаеш, че щях да ти ги дам, аз ти имам пълно доверие. Но ти беше честна с мен, когато ми каза, че няма нужда да се харчат толкова пари, защото сме достатъчно популярни. Затова сега за мен има нужда да ги похарчим за теб и за идеята ти.

„Аз съм голяма късметлийка, нали? 🙂 „

Късметлийка, че съм имала възможността да се срещна и да работя с тези хора, че са ме оценили, не защото съм направила нещо важно за тях, а защото съм им спестила нещо.

Защото си била честна, Ани…

Да, бях честна и винаги съм се стремила да бъда честна.

Какво направи след това?

Тръгнах си от там, а когато излязох от ЗУМК, докато чаках маршрутката, си поплаках – най-вече от радост, защото си тръгвах с пари, които в този момент дори не съм мислела, че ще имам в себе си. Някак камък ми падна от сърцето и се успокоих. А часът едва минава 9 сутринта и имам цял ден на разположение. Затова решавам да потърся офис. Обаждам се на Косьо от “Мерком”, мой много добър приятел, и го питам мога ли да отида в офиса му, за да разгледам обявите и той, разбира се, се съгласява.

„Тук мога да кажа, че имам много и верни приятели“.

Не мога да кажа, че са малко, че се броят на едната или другата ми ръка, напротив – всички, които са ми приятели, са ми верни. В живота ми Господ ме спаси от това, да имам предателства. Дори да не си комуникираме във времето, знам, че всички те са там за мен и аз съм там за тях.

Връщам те към 19 август, какво стана после?

Отивам в офиса при Косьо с един вестник “Позвънете” и започвам да търся обяви в близост до спирка, за да мога да прибирам детето от училище. Харесвам две обяви – на първата никой не отговаря на телефона, а втората е за един гараж на “Петте кьошета”, за който жената ми казва, че мога да го видя веднага и тръгвам.

Още като видях бъдещия си офис, разбрах, че ще е това. В този ден аз бях най-богатият човек – имах план, имах пари, а сега вече и офис.

Как изглеждаше офисът, помниш ли?

Разбира се – имаше едно бюро, дълга маса и… една кожена седалка от автобус! Казах си това е – имах на практика офис зона, заседателна и приемна. :–) Имаше, разбира се, и тоалетна – с най-малката ъглова мивка, която бях виждала.

И колко струваше наемът на един такъв офис по онова време?

Точно 100 долара. Направихме договор, платих наема, оставих депозит и бях на седмото небе за не знам кой път в рамките на този половин ден.

Позвъних на моята приятелка, с която първоначално бяхме решили заедно да правим фирмата – за да й кажа, че имаме и пари, и офис. След което отново по “Витошка” се отправям към офиса на Косьо, защото имам още половин ден на разположение, който мога да уплътня като си намеря компютър „втора ръка“.

Пътьом обаче вниманието ми е привлечено от табелата “Адвокат Бисерка Газдова” и решавам да се кача в офиса й, за да разпитам какво ми е нужно за учредяването на фирмата. Качвам се горе, сядам и към мен се приближава едно момиче, което ми казва: “Ани здравей!”. Аз обаче не се сещам откъде се познаваме, тя ми казва, че е адвокат Бисерка Газдова и ми разказва, че ме познава от Езиковата гимназия във Враца. Пита ме какво правя, аз обяснявам накратко, че искам да учредя фирма и я питам какво ми трябва, а отговорът й е – „Нищо“. Просто снима личната ми карта, издаде ми документ за банката и каза, че след месец фирмата ще е готова… А аз стоя и не мога да повярвам какво ми се случва!

Тръгвам си от адвоката и продължавам към офиса на Косьо. Решавам, че трябва да се обадя на Емо във Враца, който по това време е видео монтажист в местната телевизия, за да му кажа какво ще правя. Звъня на Емо, а той спи:

– Емка, какво правиш?

– Тъкмо ставам, трябва да ходя да монтирам разни работи в телевизията.

– Емко, може ли да се видим утре, че имам едни неща, които искам да започвам в София да правя?

– Може, ще се видим.

– Ама ще трябва да се работи…

– Добре бе, ще се работи.

– Ама ще трябва да се работи в София?

– Е в София де, където кажеш, там ще работим.

– Ще трябва да идваш до София.

– Добре бе, ще идвам…

„Само това ми беше нужно! Да ми каже някой, че ще идва – не един или два пъти, а ще е с мен, докато трябва. Без да ме пита какво точно ще правим, как, той каза, че ще бъде там, когато имам нужда от него“.

Стигам до Косьо, а вече имам не само пари и офис, и фирма, която е напът, но и хора със себе си. Не съм сама!

Следващото чудо през този 19 август 2002 година е компютърът. Първата обява от Враца, на която избирам да звънна за компютър “втора употреба”, се оказва от моята съседка, която живее един етаж над нас. Аз вече имах всичко необходимо. А Косьо, на когото вече съм разказала какво се е случило от сутринта, седна до мен и единственото, което каза, беше: Ани, ако не бях тук през цялото време, това нямаше да го повярвам никога!

И е прав, Ани, нали си даваш сметка, че това звучи нереално?

Аз дори не съм си давала сметка за това тогава. Толкова бях изтръпнала, концентирана във всичко …Върнах се следобяд във Враца и имах чувството, че някой друг случва нещата през мен.

На другия ден се видях с Емо и му разказах какво ще правим. Така започнахме. Аз събирах рекламните материали и му ги изпращах с автобуса, с куриер, а той работеше от Враца. Така издадохме първия брой на каталог „1към1 в строителството“

Скоро след това Емо се премести в София и за втория брой вече беше тук.

„Така започна историята на 1към1…“

Фирмата тогава се казваше “М и А консулт” – беше готова на 19 септември и започнахме работа още на 20 септември. Месец по-късно съдружничката ми се отказа. Вече обаче бяхме обявили, че каталогът излиза през март. Бях поела ангажимент към клиенти и за мен нямаше отказване. Затова продължих сама, но с ново име – “ДА Консулт”.

Откъде дойде идеята за новото име?

ДА е “да”. Името е положителната форма на “не”:))) Освен това, по онова време беше модерно да кръщаваш фирмата на името си, на имената на децата си и т.н. В моя случай Ани Дамянова в съкратен вариант е “АД ”, което нямаше как да остане така. И в момента, в който реших, че ще е Дамянова Ани, се получи положителната форма ДА.

Вярваш ли, че е важно каква енергия носи името?

Да. В момента, в който реших, че ще бъде „ДА консулт“, знаех, че е много важно името ти да е положително, да е утвърждение на това, което искаш да правиш.

Под “ДА Консулт” първо издаваш каталога “1към1 в строителството”, нали така?

Дейността ни стартира с издаването на каталога “1към1 в строителството”, който излизаше 2 пъти в годината. Още на следващата година дойде и новата идея – за “Пролетен бал на строителя”, а през есента на 2003 г. направихме и първия форум BUILDINGSTYLE. И всичко това в рамките на една година. Така че… не знам дали бях “едно момиче дошло от провинцията“, да ви покаже как се прави бизнес”, както ме определи една моя колежка, или едно момиче, което беше принудено да се научи да прави бизнес, за да може да оцелява, но така започна всичко…

Емо, а ти защо й каза “да” без да знаеш какво точно ще се случва?

Защото аз съм много готин, затова. 🙂

Защото си във Враца и винаги искаш да правиш нещо повече от това, което там има като възможности. А това, което Ани правеше, беше нещо ново за мен. Тогава бях монтажист и видео графичен дизайнер – нещо, което е много различно от печата. И ми беше интересно. Всички се учихме в движение.

А откъде се познавате с Ани?

Тя работеше в същата телевизия, а после и с баща ми във вестник „Конкурент“. Аз я познавах, още от времето, когато бях ученик. После се засякохме в телевизията, където работехме заедно. Затова когато ми се обади, аз без да се замислям казах – “Няма проблеми, ще работим. Ти си Ани, ще работим много ясно!”.

Ани: Баща му на Емо между другото е човекът, който ме научи да бъда редактор. Въпреки че съм завършила българска филология и съм работила в телевизията, на истинския занаят ме е научил баща му. Заедно правехме вестник – ежедневник с 24 страници.

И той ме е научил как се пишат заглавия, как се създава текст, кое е водещото в съдържанието… Много го обичам Киро, много. Той ме е научил на всичко, което съм днес като пишещ човек.

А Емо беше много арт, много нестандартен и в същото време, когато седне на компютъра – истински бог. Работи бързо, абсолютен професионалист и перфекционист. Много креативен и никога не се е плашил, че има нещо, което не го знае. Пред него няма затворена врата.

Помниш ли първия си рекламодател за каталога?

Да, фирма „Вайдбул“. И точно за това, че собственикът й ми бе казал “да”, това изгори всички мостове назад и нямаше как да се откажа, когато приятелката ми се оттегли. Когато вече имаш един клиент, не можеш да се откажеш, трябва да го направиш. Това е отговорност и трябва да я поемеш.

„Това се случва на 31 октомври 2002 г. в момент, когато вече съм останала без пари – с няколко лева съм само, но моите чудеса продължават“. 🙂

На 1-ви ноември отивам в офиса и звъня на фирма “Боро”, до която отивам почти пеша за срещата, за да не харча тези пари, които са ми останали. Намираха се в Бояна, а офисът им беше в къща, в която имаше кучета. Мен ме е страх от кучета, но нямам избор. Преодолявам този страх и влизам. Предлагам на управителката участие в каталога и тя се съгласява на момента, при това избира участие с рекламно фолио за 700 лева, които иска да ми плати веднага. Аз обаче отказвам – не мога да ги взема кеш, трябва да минат по банка. И тя казва ОК и прави превода, още докато съм там.

„Това беше вторият момент, когато отгоре ми се прати знак, че съм на прав път“.

Върнах се в офиса спокойна, защото знаех, че имам 700 лева, с които ще мога да си платя наемите – и вкъщи, и в офиса, и това което предстоеше беше яко работа…

Ако се питате за бизнес модела на Ани, да знаете, че няма екселски таблици, има нещо много повече…

И така, излязоха ли сметките с издаването на първия каталог “1към1 в строителството”?

Емо: Не, никак не излязоха. Не само като финансови сметки, но и като време – нищо не излезе според плана с първия каталог.

Ани: С първия каталог всички ние се учихме, и то в движение. Но това всъщност беше и формулата, Емо, която сами си създадохме и която работи и до днес.

Емо: Да, така е.

Кое беше най-голямо предизвикателство с първия брой?

Ани: Може би как да стигне до хората гарантирано. И като казваме на фирмите, че тази реклама отива до определени хора, то наистина да е така. Затова, не стига че нямахме достатъчно пари, ами решихме да разпространяваме каталога безплатно, с куриер.

Емо: А всичко това отнемаше още време и още разходи – прозвъняваш всеки получател, за да уточниш адреса, записваш и след това изпращаш с куриер.

Ани: Направихме страхотна база данни, основно използвайки телефона, защото тогава интернетът и електронните пощи не бяха много развити.

Емо: Да, тогава компютрите тъкмо набираха скорост и започваха да се развиват супер експлозивно. Гледаш някакви компютри, които правят за времето си невъзможни неща. А ти до този момент си работил само с видеокасети, и искаш да работиш с тези компютри, да правиш нови и яки неща. А Ани ми предложи точно това.

„Ани ме пита, например, знаеш ли как се прави, а аз отговарям – не, но ще се науча. И тя е спокойна“.

Сега е много лесно – искаш да правиш печатна реклама, OK, влизаш в YouTube и намираш стотици видеа как се прави. Тогава обаче не беше така – тогава имаш фотошоп, но не знаеш как се работи с него и четеш “хелпове” по цял ден.

Емо, а твоите най-силни спомени от работата по първия каталог кои са?

За първите каталози Ани беше избрала печатница в Пловдив и човекът от печатницата се държеше с нас все едно сме печатари от поне 20 години. Говореше ни с терминология, искаше някакви неща, които нищо не ни говореха. Например звъни и казва – “тия файлове нямат ножове, това е проблем, когато печатът излиза на живо”, и затваря. И ти си в шок – какви ножове, какъв печат на живо… За мен “на живо” бяха само новините… 🙂 Освен това, той не си говори с мен, а с Ани. А след него Ани ми вдига телефона и казва – Емка, не ти излизат ножовете и печатът на живо не ти се вижда… И ми затваря телефона.

И аз сядам, започвам да чета, да търся, но няма информация в интернет… Всичко е ново, непознато, но пък и затова ми беше интересно, различно.

После всичко следващо, с което се захващаме, беше по същия начин, Ани идва и казва – ще правим вестник. Ок, ама той вестникът не се прави с тази програма. А Ани казва – “намери”. Пак търся, питам, оказва се, че ни трябва друга програма – Quark. Oтварям я – няма нищо общо с Photoshop-а, всичко започва наново.

Откъде дойде идеята за вестника?

Ани: Издадохме каталога и дойде събитието “Пролетен бал на строителя“. Бяхме се разбрали с единствения тогава вестник, че ще публикуват реклама на рекламодателите ни и ще отразят събитието с една страница, която ние си написахме, направихме дизайн и предпечат. От вестника бяха получили покани за събитието и дойдоха, имаше и доплащане от наша страна, но после отказаха да публикуват страницата с оправданието, че не било бизнес събитие и не отговаря на тяхната политика.

Това беше ангажимент, който трябваше да изпълня и бях шокирана от този отговор, но го приех като следващо предизвикателство. Затова реших, че щом е така, сами ще си направим вестник, в който ще можем да си публикуваме всичко за нашите събития. Знаех как се прави вестник, благодарение на Кирил Луканов, но технически Емо не знаеше как става. Поредно предизвикателство – чупеха се шрифтове, печатарят все ни искаше нещо, което не знаехме какво е и т.н. Отново се хвърляш в нещо, което е ново, непознато. И така е от самото начало до днес:

„Винаги правим нови неща, нещо “напред”, нещо, което е интересно“.

Емо: След това Ани идва и казва – ще правим списание. Ок, ти вече си се научил да работиш с Quark и Photoshop, но списание се прави с InDesign и всичко започва наново…

А с другите проекти какво се случва?

Ани: Те си вървят – и форумът, и вестникът, и каталогът. По-късно вестникът премина в списание, след това спряхме и каталога. Но форумът си остана. BUILDINGSTYLE продължава и до днес – 19 години.

Освен това повечето фирми, които искаха да рекламират, не просто нямаха рекламни агенции, с които работят, ами нямаха рекламни визии, дори лого нямаха. Емо трябваше да мисли криейтива, да им прави лога и какво ли не – всичко, което им е нужно за рекламата. Но такива бяха времената. Беше трудно, но интересно.

Как ви се получаваше всичко, при положение, че сте се учили в движение?

Ани: Истината е, че на нас нещата ни се случиха, защото това, което правехме, ни харесваше. Аз обичах да се виждам с хора, да разговарям, да обсъждаме предложения. А Емо имаше желание да научи всичко, което е необходимо – като че ли искаше да докаже на самия себе си, че и това може. Пред нас никога не е стояла опцията – ами няма да стане, защото не знаем. Напротив, ще го проверим, научим и ще го направим и то добре, професионално.

Емо, ти как стана видео монтажист и графичен дизайнер впоследствие? Това ли си учил?

Не, ха-ха… Учих нещо съвсем различно – три години учих ядрена физика, след като ме приеха с отлични резултати от изпита, но се отказах, защото ми стана скучно, безинтересно.

Ани: Това не е “без мая”, както се казва – и баща му е по същия начин. Той е най-добрият редактор според мен, а в същото време е художник. И то добър художник. И двамата развенчават мита за това, че ако си започнал нещо да правиш, не можеш да се преориентираш в нещо друго, в нещо, което обичаш.

Емо: То е така и в работата с Ани. Правим нещо – но ако вече го знаем, ако сме го правили, преминава в графа “бързо и лесно” и винаги търсим нещо ново, нещо различно.

Ако говорим за сметки, казваме си – да, това работи, изкарва толкова пари, но те не стигат. Знаем как се прави, но ще изкарваме тези пари, не повече. Обаче ти става и скучно. И казваш – добре, дай да правим следващото. И започваш, и пак виждаш, че ти се отдава, получава се и продължаваш напред.

Откъде дойде идеята за Пролетния бал на строителя?

Емо: Ани дойде и каза, че ще правим бал. Не знаехме как, но знаехме, че ще го направим. И започнахме да обсъждаме, да планираме. Мен например въпросът “откъде ще дойдат парите” никога не ме е вълнувал, защото за това имаше грижата Ани. Но всичко, което е нужно, за да работи цялото това нещо, да му създам опаковката – аз съм там и знам, че ще го направя.

Но защо точно бал?

Ани: Защото бяха мътни времена и липсваха подобен тип събития в бранша. Още когато реших да правя фирмата, аз бях видяла ниша тук. А балът беше нова възможност – време е тези хора да се съберат, за да се забавляват, а не да работят. Нямаше такива събития тогава – със забавление, с изпълнители. И видях, че в тази неформална среда се получаваше и много по-голям бизнес между присъстващите, отколкото на което и да е бизнес събитие.

Сега с форума не е ли същото?

Емо: Да, същото е, той е продължение на Бала. Точно защото Ани видя потенциала, разпозна го. Тя каза – ако тези хора могат да дойдат и да направят това за няколко часа, представи си какво ще стане, ако ги съберем за два дни, на форум, който има всичко – и бизнес, и забавление.

Да питам ли имахте ли бизнес план поне за този проект?

Ани: О, и за Пролетния бал на строителя, за Личност на годината в строителния бранш, и за всеки друг проект при нас беше така, макар да е в разрез с всички бизнес правила – никога не мислехме откъде ще дойдат парите, преди да го обявим. Ние първо го обявявахме и след това идваше всичко останало. Но винаги сме имали ясна концепция и сме знаели как ще изглежда и посоката му.

Аз казвам – Емка, правим каталог. Как ще стане този каталог, изобщо пари ще дойдат ли, не питаме. Защото винаги правим всичко, давайки максимума от себе си и така, както трябва да се направи.

„Моята максима е, че правиш ли нещата както трябва, и парите ще дойдат“.

Парите наистина са били последното нещо, за което сме мислили, но и винаги сме знаели, че ако го направим както трябва, така както всеки от нас знае и може и даде най-доброто от себе си, то ще стане. Рано или късно и парите ще дойдат.

Така беше и с форума. За второто издание например, понеже аз бях взела вече няколко кредита и нямах право на повече, взехме кредит на името на Емо. Интересно е, че имахме някаква невероятна харизма и всички, с които работехме по пътя си, искаха да ни помагат, дори момичетата от банките. Впрочем нашата приятелка Злати от банка Биохим тогава, каза – ще дадем кредит на Емо и ще платите форума.

Но така не е ли твърде рисковано – ами ако не се получи?

Ако правиш всичко с душа и сърце, ще се получи, няма как да не се. Разбира се, по пътя са възможни засечки, които не си предвидил, но точно в такива моменти се проявява характерът.

„Ако правиш всичко с душа и сърце, ще се получи!„

Една седмица преди второто издание на форума например две от фирмите се отказаха и това беше един от най-тежките моменти изобщо в работата ми. Хората са потвърдили, архитектите, които каним, също. Имаме програма, определен брой презентации, и отказът на тези две фирми те поставя “на ръба”. Защото цялата организация сме я “изтънили до край” – и то от наша страна, защото това, което сме обещали на участниците, те си го получават и то получават максимума от услугата. И вярвам, че така трябва да бъде. Но сметката накрая – тя си е за нас. Знам, че пари няма, но за мен е по-важно да няма дупка в програмата на форума. А после ще се оправим… 😊

И какво правиш?

Звъня на Косьо и му казвам, че трябва да дойде на форума и да презентира. Той ме пита – “така ли се казва, в последния момент?“. А аз, без много да обяснявам – “Да, извини ме, но две фирми се отказаха, трябва да спасяваш положението. Моля те! Този час трябва да се запълни.”. И той приема, и се подготвя, за да няма дупка в програмата. И това ме успокоява, макар да съм наясно, че парите няма да стигнат, за да си платим на хотела, но ще отидем и ще го направим на ниво. И тогава от банката ми казват – Ани, ще дадем кредит, но на Емо. И по-важното – и Емо се съгласява. И отново имаме решение.

„Точно в това е тайната – ако знаеш, че това, което правиш, е добро, наистина е само въпрос на време да се получи“.

Не дали, а кога! Няма начин да не стане. Човекът е по-силен от всичко. Ако ти заложиш в идеята си този заряд, който носиш в себе си, няма причина да не се получи. И може би затова са ни се случили и ни се случват нещата – защото ние винаги сме били ориентирани към това – хората трябва да са там, те са важните.

Емо: Винаги е било така – всичко е изпипано до най-малкия детайл, нищо че бюджетът не стига.

Аз понякога съм се вбесявал от това, но Ани винаги е държала всичко да бъде изпипано. За Пролетния бал на строителя например, Ани реши, че ще правим покани, които ще са УАУ! Не някакви си нормални покани – с добър дизайн, стандартна хартия и т.н., ами ще са нещо невиждано. И убедена, че печатницата, с която работим, няма подходящата хартия, ни натоварва на трамвай N:20 и отиваме в “Дружба” – до фирма, която продава хартия на едро, т.е. с тонове. А Ани, с най-спокойния си тон, казва на жената – “Искам да видя всички хартии, които имате”.

Ани: Да, жената облещва очи, но аз го заявявам така, все едно съм дошла да купя света, и тя се съгласява. Хахаххахаха…

Емо: Да, иска не иска, жената извади една купчина с картели с мостри и започнахме да избираме… И след 2 часа избиране, накрая казваме – ето, това е хартията, искаме три листа от нея. А на жената – буквално пред припадане, не й остава нищо друго, освен да ни продаде 3! листа.

„Ако я няма идеята – и всичките пари на света да имаш, нищо няма да стане“.

Ани: Ние знаехме какво искаме и го вярваме! Колко пари и откъде ще дойдат наистина не е най-важното, защото, както виждаш, всичките пари на света могат да изчезнат за една година. Идва пандемията и животът спира. Но ако ти имаш идеята в главата си, знаеш какво искаш да правиш, то ще се случи. Може да се забави с година или две, но ще се случи. Ако я няма идеята обаче – тогава и всичките пари на света да имаш, нищо няма да стане. И смятам, че точно това видя целият бранш в нас. Първо, че бяхме страхотен екип, който умееше и да се забавлява, не само да работи. И винаги се получаваше много хубава енергия – нещо, което също е супер важно, за да искат хората да работят с нас. И за нас винаги на първо място е било, е и ще бъде – човешкото отношение.

Как се получава това с енергията?

Емо: Mоже би заради това, че в екипа винаги сме били хора, които първо сме били приятели. При нас никога не е имало такива взаимоотношение като – тия не ме кефят, ама аз ще работя с тях. Не! Най-малкото, защото хората не могат да останат и да работят в среда, в която всички останали са приятели. А ние винаги сме били приятели. Такова беше и отношението ни към клиентите ни – те също ни ставаха приятели, и това беше магията.

Ани: Хората искаха да са с нас и ние да сме с тях – дали ще е на събитие, което ние правим, или на техен празник, нямаше значение. Искаха да сме част от това, което се случва. А това не може да се получи само с бизнес отношения, ако го няма човешкото. Може би затова и BUILDINGSTYLE все още го има. Защото полагаме усилия, не само да се свърши работата, но и хората да са щастливи. За да могат емоциите, които изпитат тази година, да ги очакват и през следващата.

И ви се получава. Доказателство беше форумът през 2021 година – след една година пропуск заради пандемията – хората дойдоха като на празник…

Ани: Да, беше много емоционално, много истинско. Имай предвид, че въпреки че не се случи форумът през 2020 г., ние го бяхме организирали, подготвили изцяло и всички тези хора се надяваха, че въпреки световната пандемия, може да има някакъв прозорец, в който да дойдат, да се съберем, да се видим, защото знаят, че в тази среда ще се срещнат с приятни хора.

Ани, връщам те малко назад – уточнихме името на фирмата, но защо “1към1”?

Просто търсех име, което да е истина, да подсказва за истината. Тогава Йони беше ученик и може би от Атласите, по които учеха – с мащаб 1към1, или отнякъде другаде, направих тази асоциация – “едно към едно” означава точност, истина, а аз винаги търся истината.

След когато реших, че ще се казва “1към1”, отидох в офиса ни и казах на другите. Тогава Цецо, един също мой много добър приятел от детството ми, каза, че Сашо Диков има такова спортно предаване. А аз нямах представа. Не познавах Сашо Диков, но позвъних в Канал 3, където работеше тогава, и му се представих. Казах му какво започваме да правим, че съм решила нашето издание да се казва така, извиних се, че не съм запозната с предаването му, но искам името да го защитим и като марка, ако няма нещо против, а той съвсем спокойно отговори: “Няма проблем, направете го 1към1, моето няма да е вечно, но Вашето ви пожелавам да е вечно!”.

Да бе…

Да, наистина, така беше. И аз веднага отидох и си го заявих като марка. И отново се връщам към това колко е важно отношенията да са честни, намерението в теб да е добро, да е положително. Когато правиш нещо, да не пречиш на никого, да не искаш да вземеш идеята на друг. Да дадеш всичко от себе си и да искаш това да се случи по начина, по който си си го представял, а не по начина, по който обстоятелствата ти го налагат…

Ани, всяка история е доказателство колко е важна истината за теб… Трудно мога да си представя, че много хора ще се сетят да вдигнат телефона и да се обадят, за да изчистят подобен казус.

Може би, но аз не можех да си представя, че ще използвам име, което все едно съм го откраднала, без въобще да съм имала такова намерение.

Много е важно да си чист в помислите си. Аз дадох клетва на Бог, че никога няма да лъжа и да крада в бизнес отношенията си. Всичко, което ще правя, ще бъде истина и му се помолих да ми помага, както го направи на паметния 19 август – денят, който за мен бе абсолютно чудо. От старите хора знам, че ако искаш нещо от Бог, е хубаво и ти да му обещаеш нещо, а аз това му обещах – че никога няма да лъжа, няма да мамя, няма да направя нещо така, че за мен да има изгода, но не и за клиента, че ще бъда честна и открита. Може да изглежда наивно и глуповато, но аз обещах да бъда честна и открита.

Защо?

Дени, ти нямаш нищо друго – ти имаш само твоите идеи, само твоята честност и нищо друго. Имаш само себе си! Какво можеш да загубиш? Освен това, ако това, което си направил, е некачествено и го загубиш, тогава няма и защо да съжаляваш.

Емо, какво най-много ти дадоха тези 20 години по пътя с “1към1”?

Бели коси… 🙂 А извън шегата – дали са ми знанието. Днес аз съм това, което съм като професионалист, именно защото преди 20 години съм взел това решение – да последвам Ани. Ако не бях взел това решение, сигурно още щях да съм в телевизията във Враца, да седя и да натискам копчетата там. Т.е. нямаше да правя нищо от това, което правя сега – а те са доста неща.

Днес вече имам своя фирма за дизайн, видео монтаж и т.н., и работя и за други клиенти, но тези отношения с 1към1 остават, ние продължаваме да работим заедно, а сега работим и с Тото в ДА Студиос …

„Решението да последвам Ани ми е дало това, което съм – нищо повече и нищо по-малко“.

* Емо си тръгва, защото има други ангажименти, а ние с Ани продължаваме… Трябват ми няколко минути да се събера от всичко, което са ми разказали и най-вече, заради емоцията, с която говорят през цялото време…

Ани магично е всичко, което разказвате, знаеш ли?

Вярно е. Това е много чиста форма на отношения. Понякога хората казват – направих всичко, дадох всичко и не става, не се получи. И аз тогава ги питам – а в теб всичко наред ли е, наистина ли си бил напълно честен, изцяло открит? Защото не можеш да хвърлиш 3-4 камъка, които после да посипеш със златен прашец и да решиш, че всичко е ок. Няма как да излъжеш, че има само злато, защото камъните са там, отдолу.

„Ние сме в строителния бранш – ако основите ти са компрометирани, сградата няма как да издържи. Затова и всичките ни отношения с хората през годините са били честни и открити“.

Така че пътят на 1към1 през първите 10 години, когато започна от каталог през вестник, през списание и до онлайн платформата 1към1 днес, е първо път на човешки отношения и след това на бизнес взаимоотношения. Платформата 1към1 и днес е много повече за хората, отколкото за продукта, отколкото за сградите, за услугите. Тя е отношение.

Но къде беше чисто бизнес менажирането на всичко това? В крайна сметка всяка идея, всяка „игра“ струва и ти, освен всичко останало, имаш отговорността и да я обезпечиш финансово, защото освен за себе си, отговаряш и за други хора? Как се получаваха сметките?

Не знам и това е абсолютно честен отговор. Може би с много работа. Това, което винаги съм изисквала от себе си и от хората, с които работя е, да правим нещата по най-добрия начин. Това ме е научило да бъда изключително дисциплинирана по отношение на работата ми и на работния ми ден. За мен никога не е било важно колко ще спечеля, а че трябва да го доведа до резултата, който си представям. Колко пари ще струва, каква ще е сметката накрая, май никога не знам. Звучи непрофесионално отстрани сигурно, но никога не съм гледала работата от тази страна, а какво ще донесе на всички – не само като бизнес услуга, но и като преживяване. И това е много повече… За щастие, много рано съм го разбрала.

Аз съм вярващ човек и знам, че ако Бог ми е пратил идея, ако тя ми е хрумнала в главата, значи ще се случи. Когато имаш добра идея, ще дойдат и възможностите. Ако нямаш идея, не става. Но разбира се, трябва много да се работи по тази идея. Затова и никога не съм смятала какво остава, но винаги съм имала. И това ми е било достатъчно.

Ти си от късметлийките, които успяват да разчитат знаците.

За да можеш да видиш, да чуеш, ти трябва наистина да си се отворил, да си чист в намерението си, преди да поискаш нещо, преди да си помислиш за нещо. И ако Бог е решил, той ще ти покаже как.

Още от първия брой на каталога ние давахме списъка на рекламодателите ни с имената на хората, които са го получили. И това ми спечели не само доверие, но и ми помогна да продължа напред. Те ми вярваха, и продължаваха да работят с мен. „1към1 в строителството“ наистина беше на бюрата на строители, инвеститори, архитекти.

„Зад всеки продукт, зад всеки проект стои човекът и без него няма нищо“.

Друго, което направихме първи, е да сложим лице на корицата в списанието – в бранша до този момент имаше само сгради, проекти, продукти. А с това ние отново искахме да покажем отношението ни към човека. Защото зад всеки продукт, зад всеки проект стои човекът и без него няма нищо.

Кой беше първата ви корица, помниш ли?

Да, аз. 🙂 За първия брой никой от клиентите нямаше комфорта да го направи, а някой от офиса каза, че тогава аз трябва да съм първа и го направих. Но бях сигурна в успеха на това решение, така както винаги съм била много сигурна в нещата, за които знам, че имат бъдеще.

Така че – за какви пари да мислиш, когато имаш толкова много идеи? Хората дават пари за идеи, искат идеи. А аз нямам пари, но имам идеи. И предпочитам винаги да е така, ако това е нещото, което винаги ще ме държи в тази динамика, в тази емоция и в отношенията ми с хората.

Като си говорим за емоции и отношения, какво предстои тази година покрай организацията на BUILDINGSTYLE?

Тази година е много важна, много специална за мен. Първо, че 1към1 прави 20 години, а ако го нямаше сайта, който е нашата трибуна за форума, мястото, в което разказваме всичко за BUILDINGSTYLE, нямаше да го има и форумът.

Предстои голямо парти, с което да отпразнуваме тези 20 години. Надявам се, че ще направим един чудесен купон за юбилея, че ще се съберем отново, за да бъдем заедно. Няма да има промяна в концепцията на форума, а по-скоро празникът ще бъде изнесен на малко по-високо ниво и то ще бъде в чест на 1към1. В чест на това, че ако аз заставам всеки път пред всички хора и те ме поглеждат, аз никога не говоря на всички едновременно. Аз винаги говоря на един човек Един към Един.

„Този мащаб, това отношение “едно към едно”, винаги са били и ще бъдат важни за мен“.

„Освен това единицата в моите представи съм я свързвала със самата себе си, защото съм Ани, а А е първата буква. И не случайно се казвам така, и не случайно съм избрала името “1към1”.

Моята буква е А, а А е 1. И ако А е едно, и ако Ани означава майка, това също не е случайно. Защото първото и най-важно нещо за мен винаги е било да оцелявам, защото съм майка. Моето име това означава. И с времето разбираш, че ако вложиш цялата тази енергия, разбира се, че ще успееш, няма как да не случи. Затова е много важно още в създаването на нещо да вложиш хубава енергия, да си представиш хубав път, да се видиш там доволен, здрав…. Не да мислиш за пари и сметки, не да планираш бюджети и да си в стрес преди да започнеш, а да помислиш колко дълго искаш да си там. А аз искам да съм винаги там, и мисля, че го направих. Доволна съм от всичко, което се случва и от това, което ще остане. Защото, замисли се колко хора знаят и ще помнят и 1към1, и BUILDINGSTYLE, и СкандаУ… Аз съм направила достатъчно за историята, наистина достатъчно!

<Край!>