Виж 1към1

Последните фирми, потвърдили участие в BUILDINGSTYLE 2024

Прочети още

По пътя с арх. Румен Първанов

Интервю Ани ДАМЯНОВА

Никога не съм подозирала, че с арх. Румен Първанов може да ми бъде толкова забавно, защото обикновено говорим за архитектура и изключително интересната за мен тема в момента – транспортните контейнери и тяхното приложение.  Днес обаче го видях в една друга светлина. Той духовито ми разказваше за собствения си опит и първите си професионални постижения в архитектурата и не усетих кога минаха почти четири часа. Срещата ни беше в Beerbox (построен от морски контейнери) , където хапнахме бекон на скара и топъл комат бял хляб, изпечен на място. Пихме по едно турско кафе и, разбира се, обърнахме чашите си, за  да видим какво бъдеще ни чака. Това бе повече символичен акт, защото така се прави, когато се пие турско кафе, но в края на разговора ни, все пак аз хвърлих едно око в неговата J)))

В тази рубрика винаги съм се стремяла да показвам човека такъв, какъвто аз го виждам,  не толкова професионалиста, тъй като постиженията му, в една или друга степен, са видни. Към арх. Първанов изпитвам изключителен респект и като професионалист, и като човек, но днес се затвърди и едно друго мое усещане, че благото и меко излъчване, което той притежава, е в основата на всичко. Когато ми разказваше живота си, в по-голямата част с усмивка, разбрах че срещу мен седи човек, който е невероятна комбинация от креативност и предприемчивост, доброта и огромно чувство за отговорност към всеки, влязъл в неговото обкръжение. От известно време насам и аз се чувствам част от този кръг и за  момент сама си се зарадвах, че съм тук  с него и че просто си говорим.  Това, за което в интервюто няма да прочетете, са големия му брой успешни съдружия в различни бизнеси. Попитах го защо почти всичките му начинания са съдружия, не е ли имал неприятни случки, скарвания, раздели с ортаци, а той ми отговори, че никога не е имал такива преживявания и че във всеки човек има нещо добро –  само трябва да се открие и да му се даде шанс да се показва. Много опит и мъдрост, събрана през годините, лъха от цялото интервю… не зная дали ще успея  да я предам, но се надявам. 

Румене, как избра да  станеш  архитект?

Това е стара история. Майка ми и баща ми са проектанти – единият е геолог, другият е специалист ВиК, и работеха в една проектантска организация в Търговище.

Ти си от Търговище?

Не, майка ми е от Търговище, а баща ми е от Ломския край. Запознали са се докато са учили в София.

Е, ти си си наше момче ( смея се, защото и аз съм от северозападния край ) Всъщност ти си имаш закалка?

Да, нещо повече. Почти бях отгледан в проектантското бюро. В една обща зала бяха архитектите и всички останали специалности и когато някой отсъстваше, ме слагаха на неговата маса, даваха ми един лист хартия и ме караха да си рисувам. След време, всеки който минаваше, ме хвалеше колко добре рисувам и казваше, че ще стана архитект. Така и стана. Тогава бях на 7-8 години.

Харесваше ли ти?

Несъзнателно, но ми харесваше, да, защото е невъзможно на такава възраст да си сигурен, че ще станеш какъвто и да било. След това имах едно малко залитане – в прогимназията и гимназията исках да стана атомен инженер, каквото и да значи това. Темата Козлодуй беше много актуална по това време. Когато се „възстанових“ (смеем се и двамата, защото „възстанових“ прозвуча почти като излязъл от рехабилитационни процедури), започнах да се занимавам със стенвестника в училището, понеже рисувах добре,  и това отклони мислите ми в друга посока.

_MG_7211

Хлебозавод Симид, София

Кой е първият ти проект след като завърши архитектура?

Първият ми проект всъщност беше незаконен. След като завърших гимназия, не ме приеха да следвам и отидох в казарма. Загрижена за това, че нямам професия, майка ми ме агитираше да държа приравнителни изпити в строителния техникум „Христо Ботев”, а така щях и да се уволня по-рано. Още докато бях в техникума, едни роднини от Говедарци искаха да си направят нова къща. Започнах да работя по тази идея, но не се бях сетил, че трябва да приложа и всички останали специалности. След като им дадох проекта да го разгледат, те не бяха доволни, защото бях сложил банята на втория етаж, а на село водата не стигала до втория етаж. И така за пръв и последен път се съгласих да променя проект и там, където беше предвидена да бъде кухнята на първия етаж, преместих банята. Строителството започна, на село се включват всички роднини,  всичко вървеше добре, но проектът попадна в териториална проектантска организация за съгласуване, където вече работеха родителите ми. Директорът на ТПО-то попитал баща ми кога е станал архитект, защото проектът бил подписан от арх. Първанов и по този начин баща ми разбрал, че проектът е мой. Тази къща съществува и до ден днешен.

А кой е първият ти законен проект?

Това е сградата, в която е и моят апартамент на ул. Любляна в София. Бях на 24 години, когато работех в Софпроект. От ЖСК „Българска коприна“ поискаха да построят малък комплекс от три къщи с по три апартамента. Работата по проекта беше дадена на мен. Тогава промених малко концепцията и вместо девет създадох пространство за още един апартамент, който поисках да остане за мен. Промените по проекта бяха съгласувани, аз пожелах да ме приемат в кооперацията, казаха ми да си подам молба, приеха я и строителството  започна. Такива бяха времената, че всички се включвахме в работата, който както може. Трябваше да се изкарват и допълнителни пари и за да успея да се справя, намерих още един интересен начин от друга странична дейност. По това време се правеха реклами на различни проекти във вестниците и за тази цел мои колеги рисуваха скици, които се публикуваха там. Това започнах да правя и аз, а по-късно, освен от мои колеги,  получавах поръчки и от журналистите. Скиците се подписваха с титлата „архитектурен техник“, после отпада „техник“ и пред името ми се появи само съкращението „арх.“

broshura lice 2_02_vlakche_rjb_

Апартаментен хотел Галеон, Слънчев бряг

Имало ли е момент, в който те е било страх по отношение на някой проект?

Не! Единствените ми притеснения са били по отношение на времето. Времето винаги ми се изплъзваше, защото бях претрупан с много работа. Ясно беше, че проектът ще се хареса от инвеститора, но дали ще се реализира така, бе друга работа.

По този повод искам да те питам каква е ролята на архитекта по отношение реализацията на проекта, защото инвеститорите почти винаги го променят? 

Аз, общо взето, трудно позволявам промяна по проекта, но ако тя е оправдана, става под мой контрол, защото инвеститорите нямат такава подготовка. Започват дори да ми рисуват картинки,  при което ги моля вербално да ми покажат какво искат, тъй като аз знам какво да направя. Когато си склонен да се съгласиш с исканията им, защото най-често нещо им се струва скъпо, и резултатът след това е лош, те казват, че нищо не се е получило. И обратното – когато успееш да устискаш проекта, те са доволни от реализацията, макар да е излязло твърде скъпо. Така че най-важното е да можеш да  контролираш и промените.

Как стигна до Дубай? Имаш доста проекти там.

Преди Дубай имах много проекти в африканските държави. Завърших през 1983-та година, след доста перипетии по приемането ми. Когато си правех дипломната работа, мои приятели асистенти ме поканиха да помагам в проект за един търг в Нигерия. Зарязах дипломната работа и отидох да работя с тях. Спечелихме търга чрез една външнотърговска организация и се възложи техническата фаза на проекта. По –късно големите началници не можаха да се разберат кой да води и се оттеглиха един по един. Останаха няколко човека, между които и аз – току що завършил, но все пак с 5 години опит отпреди това. Предадохме проекта, но той спря. Междувременно пак в Нигерия ме поканиха да направя спортен комплекс за 4 хиляди души, в който имаше спортна зала и плувни басейни. След това имах два проекта в Либия – единият бе административната сграда на тяхната електрическа компания. Проектирах също хангар за ремонт на два Джъмбо джета, само вратата му беше широка 120 метра, както и един карго-терминал на летището в Триполи. И двата проекта бяха почти готови, когато станаха бомбардировките през 1985 – 86 г. в Триполи и реализацията им бе спряна.

City-Tower-1-in-Sheikh-ZayedRoad1-92

City Tower, Sheikh-ZayedRoad

Пътят към Дубай тръгва от един палестинец, който беше завършил в България и работеше за една ливанска компания там. Той покани доцент от УАСГ да работят заедно, но доцентът отказа, предложи на мен и аз приех. С него съм направил повече от 20 проекта за  търгове в чужбина– съдебна палата, дом на инженерите и т.н. По-късно се присъединиха още двама мои колеги, с които разбрахме, че сме създали страхотно портфолио на неговата фирма в Дубай. (Усмихва се и с такава лекота ми разказва всичко това, макар че отношението към тях е било некоректно, защото трудът им е бил, меко казано, използван, без да се заплаща дори. Дори след време видял една банка там, реализирана по негов проект. Но и тук, както и в другите му разкази, времето е отчело само събрания положителен опит)   В един от нашите разговори му казах, че вече не можем да работим само с идейни проекти без никакво заплащане и трябва да намери инвеститори, които да плащат. Той донесе един проект, показа ескиза на 17-етажна сграда Al Naboodah Office building, по-късно кръстена City tower, и която сега се намира до Бурж Ал Араб. По онова време –  1989 г., беше втората по височина в Дубай, сега изглежда като джуджеJ))). Сключихме договор през ВИАС и работата започна. Веднага след това поръча проект на търговски център, но този път аз сключих частен договор – беше след промените в България през 1989 г. С моя колега Ивайло Николов започнахме работа. Чертаехме с техниката и възможностите, с които разполагахме тогава, корекциите бяха изключително трудни и бавни, но това далеч не беше всичко, защото след като отидох на място за два месеца, надявайки се че компютърната работа ще мине по-лесно и бързо, разполагах с един индиец, който обаче беше електроинженер. J)) Обяснявах му „това е врата“, но за него това бяха само чертички. Въпреки че беше трудно, беше и забавно. Слава Богу, на компютър лесно се изтрива и бързо се поправя. Това бяха първите версии на Аутокад, с милион пъти по-малко памет. В крайна сметка проектът стана много хубав. Междувременно се срещнах с инвеститора, който тъкмо се беше върнал от Сингапур, където пък видял външен асансьор и поиска и в тази сграда да сложим такъв, макар и малък. Направихме корекции и го построихме.

По това време ти имаше ли собствена фирма?

Не, нямах фирма. На следващата година с един мой колега взехме под наем стая във ВИАС, тогава направихме фирма и започнахме да работим. Освен проектите, които довършвахме,  се занимавахме с какво ли не – продавахме всичко – от руски телевизори през цигари Малборо до метални конструкции. Това продължи около половин година. После с Кристияна Николова и Иво Пантелеев на 29.12.91 г. регистрирахме А.Д.А. като съдружници с равни дялове. (Ето го отново предприемаческия му дух, който през целия му живот успешно се съчетава с архитектурата. От 24-годишен, с първия му възложен проект, та досега!)

А кога се появи ПАМ консулт и какво означава съкращението?

ПАМ консулт се появи по-късно като фирма за управление на активи, а съкращението е Parvanov Asset Menagement.

271-490x347-490x347

Идейни проекти на сгради от транспортни контейнери

Sots-obsht-VIS-490x347

Защо продължаваш с това темпо? От всичко, направено дотук, ти спокойно межеш да живееш и без тази динамика.

Защото мисля, че не съм си свършил работата, която ми се иска да свърша.

Какво още искаш да свършиш?

Искам да проектирам. Започвам всяка задача с голям ентусиазъм, който дълго ме държи.

Не ти ли се е искало да отидеш да работиш и да останеш в чужбина?

Не. Защото съм възпитан патриархално. В цялата ми фамилия, по някакъв начин, по-старите са се грижили за по-младите. Децата ми също живеят и работят тук, предполагам, че под влияние на моя пример. Аз съм свикнал да виждам децата около себе си.

Ани, ще ти го обясня с един виц:.

Големият глист казал на малкото глистче да излязат навън. И глистчето попитало „Тате, какво е това?“ „Това е синьо небе, момчето ми.“ „Много е хубаво, тате!“ „Хубаво е, да.” Видяли зелени поляни. „Много са хубави, тате.“ „Хубави са, да.” „Хайде да си ходим.” – казал бащата. „Защо да си ходим? Виж, колко е хубаво!” „Родина, момчето ми, Родина.“

Да се смееш ли, да плачеш ли?:)))) И всички ние май правим това. Един виц, превърнал се в диагноза за хората, които продължават по пътя – добър или лош, но техен. Родина!

04_ready 1

Ресторант BeerBox – преместваем обект, реализиран от контейнери

Какво ти се иска да направиш още? Проектирал си жилищни, административни сгради, хотели, банки, летище, болница, хлебозавод, спортни съоръжения…

Актуална ми е темата с контейнерите. Тук има доста предизвикателства. При една голяма сграда нямаш къде толкова да сбъркаш. Контейнерите са предизвикателство, защото там пространството е малко. Необходими са ергономични решения, за да е удобно, а трябва и естетически да бъде прегледно. Освен това има чисто психологически проблеми – да убедиш някого, че може да живее в тях. Интересни са ми също и защото с тях могат да бъдат построени поне 5-6 типа сгради. Ресторант Beerbox е първия нагледен пример, който не е най-типичен, защото са изчистени стените и има допълнителни укрепвания, но в следващата сграда ще демонстрираме други възможности.

Един мой приятел ми разказа за един испански предприемач, чийто син бил архитект. Бащата бил достатъчно заможен, че да поръчва на сина си проектите, които синът му мечтаел да проектира. Тази история много ми допадна, защото и аз съм си мечтал някой да ми поръча проект, който искам да направя. И понеже не ми се е случвало друг да го направи, аз реших сам да си поръчвам проектите, които искам да проектирам. Господ си знае работата и много скоро, след като представих идеята за контейнерни сгради, се появиха клиенти, който поискаха да проектираме хотел в жк. Люлин, след това ресторант в Бояна,  една селска къща, а сега и ресторант Beerbox.

 Иска ми се да поговорим малко за егото на архитекта и въобще за егото в архитектурата.

Егото понякога е основен двигател, но това се отнася не само за архитектите, но и за хората, свързани с творческите решения. Лошото е, че в един момент нещата загрубяват и егото на двама професионалисти може да доведе до колизии. Някои са възпитани и се прикриват, но то си съществува. Колкото по-талантлив е някой, толкова  егото му е по-голямо. От друга страна архитектурата е колективно дело, екипно, затова използвам местоимението „ Ние“ вместо „ Аз“. Обичам да работя с млади хора, с тях имаме еднакви естетически виждания и хъс. От няколко години работим в тандем с арх. Искрен Галев, много талантлив млад колега. Разбираме се с половин дума.

9,10!

Проект на х-л в жк. Люлин, София. Транспортни контейнери

Смяташ ли, че добрият архитект трябва да бъде и добър търговец?

Да, макар думата търговец да звучи грубо. Архитектурата е прагматична, тя не е като чистото изкуство. Това, което си начертал не е достатъчно. Резултатът е построената сграда. Архитектурата е една трансмисия между идеята, която е в главата на архитекта и идеите на инвеститора, чиято роля е много важна, защото финансира проекта. Трябва да транслираш идеите на инвеститора и да ги доведеш до някакъв резултат, като контролираш бюджета. Докато в чистото изкуство взимаш боята, платното и рисуваш. Това е и резултатът и той е напълно достатъчен.

Какво е мнението ти за архитектурата в София? На всички архитекти, с които говоря, задавам този въпрос.

Лошо, макар и да има изключения.

А защо след като ти и голяма част от колегите ти не харесвате архитектурата в София, нищо не се променя?

Променя се, Ани, но много бавно и зависи от културата и на инвеститорите, и на архитектите. Не зависи от нормите и правилниците. Главният архитект не може да се произнася по целесъобразност, а само по законосъобразност и навсякъде в Европа е така. Там, обаче, хората се съобразяват със стила на околните сгради, да не говорим за историческите зони, за които действат строги правила. Нека вземем пример от София. Кръстовището на бул. Гешов и бул България. Представи си, че три парцела, с различни размери, един до друг, са на различни собственици и те строят три различни сгради с три различни височини. Но как да се направи ансамбъл? Този въпрос не може да се уреди със закон. Според мен най-важното е да се формира естетически вкус в инвеститорите.

Спиш ли спокойно?

Да, заспивам бързо и спокойно.

Сънуваш ли проектите, по които работиш?

Не, аз сънувам наяве.

Имаш ли проект, към който изпитваш по-особена привързаност?

Моята си къща, но може би това е, защото я обитавам по цял ден. Хотелът в Балчик също, защото с хората, с които съм там, ми е приятно.

Има ли нещо, за което съжаляваш?

Не. Гледам напред.

Как го постигаш?

Казвам си, че няма да мисля за неща, които не мога да променя със задна дата.

Ако имаш възможност, какво би променил?

Дефакто нищо. Затова ти казвам, че не съжалявам.

12193460_10207613584394472_3975584377012509691_n

С децата и внуците в един от най-красивите моменти.

Топливо АД