Виж 1към1

Това е най-скъпият пентхаус в Америка – искат му космическите $250 милиона

Прочети още

Турхут Исмаил: Искам да оставя нещо уникално след себе си – ще построя църква върху мост

Турхут Исмаил

Турхут Исмаил е от онези българи, за които си заслужава да се пише, а срещите с тях са ценни, поучителни, вдъхновяващи… Преди да се запозная с него, знаех, че е “мюсюлманинът, който строи църкви” – така избират да го представят медиите, може би защото звучи атрактивно. А той всъщност е много повече от “просто” мюсюлманин, християнин, от католик или евреин, от добър строител или прецизен реставратор… Той е човек! Добър човек и голям патриот, който навреме е разбрал, че сме гости на този свят и скоро ще си отидем, но построеното и стореното добро са това, което ще остане.

Представям ви един отлаган във времето разговор със строителния предприемач Турхут Исмаил, който обаче се случва точно навреме – в навечерието на 22 септември – денят, който бележи едно от най-значимите събития в новата ни история – обявяване на нашата Независимост.

Интервю: Деница Митева, снимки: личен архив

Здравей, преди броени дни обявиха номинацията ти за Будител на годинта. Поздравления! Любопитно ми е обаче – ти самият чувстваш ли се такъв?

Не знам… Това, което правя, не е нито за да бъда популярен, нито за да ме номинират или награждават. Правя го, защото ми доставя удоволствие, защото вярвам, че така е правилно. Знам, че някой ден ще си отидем, но построеното от нас ще остане. Не наградите, а построеното. А и може би духовно не съм узрял, а и годините ми са малко… По-важно е, че вечер, когато си лягам, ми е хубаво да видя снимките, които работниците ми изпращат от обектите – докъде какво съм свършил и да планирам утрешния ден.

Преди да те попитам за утрешния ден, да те попитам за днешния – какво ще правиш след разговора ни?

Предстои ми среща с епископ Христо Пройков в София по повод наскоро завършения ремонт на католическата църква в Ямбол. Той между другото се оказа, че е от родното ми село Искра, но аз не знаех. А запознанството ни стана по много интересен начин – чрез архимандрит Димитрий, който отговаря за Ямболска и Сунгурларска енория и е архиерийски наместник за Ямбол. Той ме пропоръчал на отец Йоан, който отговаря за католическата епархия в Ямбол, за ремонта на църквата им там. Защото църквата в Ямбол, особено кубето й, беше в окаяно състояние – падаха метални елементи и беше опасно за преминаващите хора. Та отец Йоан ме посъветва да се срещна и с отец Пройков. И сега му карам стария кръст, който свалихме. За ремонта направихме два нови кръста, но този реших да реставрирам, за да използват като музеен експонат, ако му намерят място в епархията в Ямбол…

Това ме подсеща и за друго твое дарение – паното с кирилицата и глаголицата, което подари на Желязната църква в Истанбул за 24 май. Преди дни със Света литургия отбелязаха 130 години от поставянето на първия й камък. Ти успя ли да присъстваш?

Бях поканен, но не успях да отида, защото бях болен. А много исках, защото сред официалните гости беше и министърът на културата Минеков, с който много държах да се видя.

Защо?

Заради църквата в село Добриново, която рухна, докато минат всички тежки административни процедури, да се извадят и одобрят от НИНКН и Министерство на културата всички документи. Докато кметът се пребори с цялата тази тромава администрация, тя падна. А скоро гледах интервю на министър Минеков и ми направи впечатление, че досега се оплакваха, че няма пари за култура, а сега – че има, но няма къде да ги дадат. А това е една възможност да се отпуснат пари за тази уникална трикорабна църква, която е и паметник на културата. Искам да помогна и заради кмета на селото – защото е млад и деен човек, избрал да остане в родното си село. Макар да знам, че е тръгнал по тежък и трънлив път, заради тежката бюрокрация.

Това ли е препъни камъкът в запазването на културното ни наследство – тежката бюрокрация?

Да, и борбата ми с бюрокрацията е най-голямата ми борба, защото спъва в зародиш много неща. Трябва да се облекчи, за да се запази културното ни наследство, да може и бизнесът да работи, и всичко да върви.

Тежката бюрокрация у нас спъва в зародиш много неща!

Връщам те към паното в Желязната църква – откъде дойде, как ти хрумна идеята точно такъв дар да направиш?

Често посещавам Истанбул, където в момента върви много силна кампания за реставрационни дейности и аз там съм малко като крадец на идеи. Аз също се занимавам с реставрация, но там мащабите са много по-големи. А и често посещавам Желязната църква, която за мен е еталон за една добра реставрация. Когато съм влизал в криптата, видях място, което ми се струваше празно и тогава ми хрумна идеята. Иначе паното не е новост, защото преди това вече бяхме правили такива – един мой приятел ги изработва по моя идея. по стара технология от 7-ми – 8-ми век, по която са работили прабългарите и за която научих в Плиска. За изработката на паното са използвани само четири земни елемента – вода, огън, въздух и пръст.

В криптата на Желязната църква „Свети Стефан“ в Истанбул.

Но защо точно буквите избра – кирилицата и глаголицата?

Защото Желязната църква е един от най-посещаваните туристически обекти в Истанбул, посещават я туристи от цял свят. И това е начин светът да разбере откъде е тръгнала писмеността на страните, които я използват днес. А и най-вече самите ние като българи да се откъснем от това мислене, което все ни се вменява, че ние сме малкия брат. Да се разбере, че ние, българите, сме духовният баща на всички народи, които използват кирилицата. Защото е създадена и разпространена от нас. Както един мой приятел казва – и атомната бомба е голямо нещо, но без ядрото е нищо. Така е и с нас – ние като държава може да сме малки, но това, което сме дали на по-големите от нас държави, е много и те без нас са нищо. От нас са им и вярата, и четмото и писмото, на практика ние сме ги образовали. Тук ще спомена професора Божидар Димитров, лека му пръст, който в такъв момент би казал: “Хванали сме ги за ушите и сме ги вкарали в прав път”.

Ние, българите, сме духовният баща на всички народи, които използват кирилицата!

Вие бяхте приятели с Божидар Димитров, нали?

Да, бяхме приятели. Той дори без да ме пита ме направи заместник на своята партия, която основа в последните години на живота си. Но освен приятел, аз съм най-вече негов последовател и съмишленик. И искам хората да не забравят неговия начин на мислене, защото преди малко говорихме за бюрокрацията. А знаеш ли откъде ме грабна професорът, с какво ме впечатли най-много той?

Не…

Аз съм строител и представител на малкия бизнес. И постоянно ми се налага да чукам на някоя врата, общинска, държавна и пр., за да искам разрешение за нещо. И в 95% от случаите още преди да изложа проблема и да попитам дали може или не може, вече съм получил отговора – “не може!”.

Защо?

Защото такъв е начинът на мислене на чиновника. Да измисли проблем, да каже, че не може, и после да ти го разреши, за да си припише някакви заслуги. И забравя много често, че той е сложен там, за да бъде в услуга на бизнеса. Много често им казвам – гледайте на мене като на едно плодно дръвче, оставете ме да порасна, за да берете плодовете ми, не ме убивайте още в зародиш. Защото на хората, които искат, могат и знаят как да работят, трябва да им се помага, а не да се спъват на всяка крачка.

Църквата в с. Ичера

В една такава ситуация дойде и запознанството ми с Божидар Димитров – след като почуках на няколко врати, където все получавах отговор “не може”, накрая стигнах до него. И той точно за 5 минути ми обясни, как всъщност може. Затова ви казвам – той имаше съвсем друг начин на мислене, съвсем друго държавническо поведение.

Другият момент с него, който много силно ме впечатли, беше, когато ме покани на гости за пръв път у тях. Тогава тъкмо се ширеше този скандал около “апартамент гейт” и всичко беше залято с новини кой от държавниците какви имоти имал, в какъв апартамент живеел – с каква тераса, с джакузи, с барбекю на покрива и т.н. И аз очаквам, че като отида у Божидар, ще видя този супер лукс и кой знае какви неща, за които се говори. А той ме посреща в скромен апартамент, обзаведен с мебели от времето на баба ми, като аскет. Скромен, без да парадира с нищо.

Мислиш ли, че не е имал възможност да си купи джакузи, например?

Не, имал е, но е предпочитал да помага колкото и където може. Това го разбрах впоследствие и от много свещеници – че въпреки скромния си вид, е помагал много и на много места. И аз наистина го усетих, че това е човек, който е патриот в душата и сърцето си, а не само пред камерите и телевизии, както много хора се правят, а реално животът и действията им нямат нищо общо с това, което прокламират. Затова ти казвам – за него бих тръгнал навсякъде. Ако кажеше да вляза в огъня, и това щях да направя. Такъв водач бих последвал. Дано се появят нови такива хора, защото България има остра нужда от тях – с този начин на мислене и действия.

Бюст-пеметникът на Божидар Димитров в с. Искра.
Затова ли издигаш негови паметници?

Да. Първият, който направих, е в моето село Искра, а до бюста на Божидар издигнах един 9-метров пилон с българското знаме. И с тази символика исках да кажа – професорът беше над нещата, а над него беше само България. Вторият е в Созопол. А третият, който подготвям и за който бюстът вече е готов, е за Ново Село в област Струмица, Северна Македония – във военното гробище, където е разпръснат праха на професора. Още тази зима бях събрал парите да го направя, но започна войната в Украйна и средствата дарих на областната управа в Бургас за украинските бежанци. Затова се забави малко паметникът, но мисля че професорът щеше да постъпи по същия начин.

Откъде дойде тази идея, това желание да помагаш, да реставрираш църкви и храмове? Кога?

Преди доста години мои приятели от Община Несебър ми подхвърлиха идеята – дали бих се включил в строителството на нова църква – “Пресвета Богородица” в село Дъбовица (в Котленския балкан). Тогава бях на 33 години и ми се стори интересно, защото за мен беше предизвикателство. А аз обичам предизвикателствата. Както и сега ти се похвалих, че съм работил по първия католически храм. Искам някой ден и синагога да направя…

Затова се включих в строителството на църквата в Дъбовица, която се получи чудесно. По време на строителните работи на този първи храм обаче разбрах, че не става въпрос за обикновено строителство.

Има ли разлика?

Честно да ти кажа, сградното, жилищното строителство е скучна работа. Докато с църквите всичко е индивидуално. Едно жилищно строителство мога да го направя и докато съм на почивка на Малдивите, няма нищо сложно, нищо индивидуално. Докато при храмовете е съвсем друга работа. Там за всеки детайл, за всяко нещо трябва да се взема индивидуално решение, често и в самия процес на работа. Затова и общуването със свещениците ми е много интересно. Защото тези работи се изпълняват съвместно от свещеника и строителя. Доста сол съм изял със свещеници, както се казва, а те са и много интересни разказвачи, историци, с много богата култура. Интересно минава времето с тях.

Едно жилищно строителство мога да го направя и докато съм на почивка на Малдивите, докато при храмовете е друга работа…

Тази първа църква строите благотворително, нали така? А другите?

Да, първият храм го направихме с мои приятели като дарение за селото. Някои са строени и ремонтиране чрез финансиране от Европейски програми. Но понеже от такива проекти остава печалба, а аз съм казал, че от храмове не искам да печеля, печалбата я дарявам.

Рушащата се църква в родното ми село Искра, строена през 1882 година, е втората църква, по която работих. Когато кметът ме покани, аз приех и реших, че ще я направя също като дарение. Но се появи възможност за еврофинансиране, а с парите, които така или иначе бях отделил и бяха наречени за селото, им построих един спортен комплекс. Модерно съоръжение с футболно игрище на тревна настилка, с лекоатлетическа писта, баскетболно игрище, футболно игрище на твърда настилка и тенис корт. И от тогава досега всички пари, които са оставали като печалба от финансирани проекти за църкви и храмове, съм дарявал.

От храмове не искам да печеля, печалбата я дарявам.

Кое е следващото предизвикателство, което си си поставил?

Всеки един ден в живота е предизвикателство. Не се знае вечер как ще легнеш и сутрин как ще се събудиш. Имам много работа, предстоят ми доста църкви да правя и печалбата, която ще остане от тях, искам да вложа в построяването на друг нов храм в село Венец (община Карнобат).

Вече имам идеен проект, одобрението на Дядо Йоаникий (митрополит на Сливенската епархия) и съгласието на кмета на Карнобат. Искам да построя храм, като никой друг. Като всеки строител и аз искам да оставя нещо, което не е правил друг, след себе си – първата църква върху мост. В село Венец ще изградя мост, а върху него – храм. Дори на някои места църквата ще бъде със стъклен под, за да се вижда водното огледало отдолу, което също ще изградя.

Как ще се казва църквата, решил ли си?

“Свети Трифон” – по идея на отец Павел от Карнобат, защото сме винаро-лозарски район, а няма храм, посветен на светеца.

Реставрация на църквата в село Искра

Като всеки строител и аз искам да оставя нещо, което не е правил друг, след себе си – първата църква върху мост.

Какво е нужно, за да се реализира този проект? Нека да кажем на хората, ако някой иска да помогне.

Нищо не е нужно, освен време и търпение. Този храм съм го нарекъл, че аз ще го построя, от мене. И приятели искаха да се включат, но съм отказал. Затова казвам, че само търпение е нужно. Може да не стане с темповете, с които искам, но започна ли нещо, докарвам го докрай. Да сме живи и здрави, и тази църква ще се случи.

Идейният проект вече е внесен в Община Карнобат, но по-важното е, че кметът даде зелена светлина и Дядо Владика, че благослови начинанието. Защото, както казах, бюрокрацията ме задушава – аз съм строител на терен, трябва да съм в движение, да правя постоянно нещо, а не да попълвам по цял ден документи.

Как се справяш с бумащината в такъв случай?

Винаги съм казвал, че перфектни хора няма, но перфектен екип има и аз вярвам, че моят е такъв. Защото може да съм добър строител и реставратор, но слабата ми част е, че съм технологичен инвалид и този вид работа ми тежи. Предпочитам срещите очи в очи, ръкостискането и дадената дума. Това е важното за мене, а не документите. А и мисля, че никой няма да се отметне за такова начинание.

Перфектни хора няма, но перфектен екип има и аз вярвам, че моят е такъв.

Църквите, по които си работил, вече са над 12. Но къде е най-сложно?

Ако трябва да ги степенувам по сложност, мога да каже, че най-лесно е да построиш нов храм, по-трудно е да възстановиш паднал, но най-трудно е да реставрираш и консервираш храм, който е на ръба да падне.

Църквата в родното ми село е най-сложният обект, който досега съм правил.

Когато правихме първата църква, в Дъбовица, ми се струваше трудно. Но след това, когато работихме по консервацията на църквата ‘“Св. св. Кирил и Методий” в родното ми село вече беше далеч по-сложно. Това е и най-сложният обект, който досега съм правил. Тя е еднокорабна, с уникални каменни сводове и куполи, много тежки, но беше с изтървали обтегачи. Защото навремето, тъй като е нямало жезезобетонни колони, за обтегачите са използвани дебели греди, които след повече от 100 години, са изгнили. А най-вероятната причина, е заради некачествен ремонт на покрива. Водата тръгва да работи, обтегачът изгнива и тежестта на куполите натиска стените настрани и всичко това може да се стовари и върху главите на миряните.

Затова казвам, че това беше най-сложният проект. Там хората ми работеха като миньори – укрепваме един метър, влизаме навътре, още един – пак навътре… Много внимателно,защото във всеки един момент църквата можеше да падне. За щастие всичко вече е готово и при правилна поддръжка поне още 200 години тази църква няма да има никакви проблеми.

Църквата в с. Тича
Има ли нещо по-специално в църквата в Искра, предвид, че е на 140 години?

Определено има много какво да видиш. Тя е с уникални стенописи, с такива, които в цяла България само там има. Божидар Димитров й дари частица от Христовия кръст – само 5-6 църкви в България имат такава светиня. Има и един уникален стенопис – влизането на Кирил и Методий във Ватикана. Тази сцена я има единствено като мозайка в базиликата “Сан Клименте” (Ватикана), никъде другаде. Професор Красимир Русев от Великотърновския университет я изографиса.

Турхут, ти си баща на четири момичета. Кой е най-важният урок, който искаш да предадеш на дъщерите си, на какво искаш да ги научиш?

На нищо. Ще ти цитирам една арабска поговорка, която казва, че няма нужда да възпитаваш децата си, те така или иначе ще станат като теб. Затова гледам да моделирам собственото си поведение, а те така или иначе рано или късно ще започнат да копират мен и съпругата ми. Затова, както се казва пък в друга, в китайска поговорка – не искам да ги науча да ядат готовата риба, а да се научат да си ловят рибата. Искам сами да се подготвят за живота – аз ще им осигуря дрехи и храна и образование, но от там нататък каквото сами си извоюват това ще е.

Семейството на Турхут.
Харесайте страницата ни във Facebook – най-интересното предстои!
старата мелница 21.03.2022

… И старата мелница в Кърпачево стана модерен многофункционален център!

Стара история разказва за една от първите воденици в село Крушуна, която в началото на 20-и век двама братя успяват […]

Прочети още
Архитект Луков 21.02.2022

Арх. Станислав Луков: Архитектурата трябва да се впише в средата, а не обратното

Поводът да се срещнем с архитект Станислав Луков бе новооткритият пешеходен мост в града, по-известен сред местните като “Пеперудата”. Разбира […]

Прочети още