Интервю на Ани ДАМЯНОВА
Отдавна не ми се беше случвало просто да си поговоря с някого за него самия, за семейството му, за работата му, за желанията, но не преднамерено, а естествено. Искреност, която знаете как звучи – Чисто. Когато отсреща чуваш истини, те не могат да се подминат, те стърчат над всикчо. А този път получих тази доза щастие по две, видях я, защото говорих с две истински успели жени. Наричам ги така, не защото са успели в работата си, това е очевидно, а защото имат семействата, които искат. Те продължават всеки ден да си доказват, че се обичат, оценяват моменти заедно и знаят пътя един към друг. Благодаря ви! Мисля, че този път и аз научих урока си
Не им бях казала за какво ще си говорим, нямаха представа какво ще ги питам, но ме приеха с радост, която усетих с цялото си същество.
Как сте?

Елена: Персонално сме добре здрави сме, това е най-важно. В професионален план също. Има фактори, разбира се, които няма как да заобиколим, но се справяме и то добре. За мен винаги е било важно да правя нещо, което е полезно за някого. Да бъда максимално близо до неговата представа за сградата. Не държа моето мнение да определя вкуса на инвеститора, а искам той да е доволен и да хареса крайния резултат.
Смятам, че ние, първо като екип, и второ аз в житейски план, сме дорасли за идеята и имамe интерес към управление на целия процес в строителството.

Не ми е достатъчно да съм само архитект. Приятно ми е да вляза в проекта още на етап търсене на терен, формиране на задание, разяснявне на различни варианти. В повечето случаи служителите във фирми с такъв предмет на дейност са икономисти, а не строителни специалисти. Може би това е правилно, не зная. Ние обаче сме наблюдавали процеса на реализиране на различни по мащаб обекти, познаваме също и финансовата част или по-скоро връзката между проектантската работата и финансирането на обекта. Тази година сме направили няколко такива оферти и мисля, че това е пътя, по който трябва да се развиваме и може би през семптември ще ти разкажем повече за това.
Добре, пак ще се видим и през септември. А какво не знаят колегите ви за вас?

Елена: Ние сме заедно толкова много години, че почти всичко знаят.

Мира: Тези хора, които работят за нас, знаят всичко, което им е нужно. Ясно им е какво могат да очакват като отношение от работодател, а то е добро и човешко.
Кое е водещото качество за вашите отношения?

Мира: Няма водещо. Всеки един от тях е подходящ за конкретния случай със своите качества. Ние сме се събрали, за да работим и да си коректен, съвестен и да се държиш нормално с колегите си – са общоприети фактори, които независимо в кой бранш си, си длъжен да спазваш.

Елена: Зависи кой е този човек и по какъв повод се срещам с него. Много е важно да знаеш какво искаш да ти донесе тази комуникация.

Мира: Хумор, добронамереност, търпение, любов – това са най-общо казано важните неща. Това е нашият път.

 

 

 

Кое е най-голямото постижение в живота ви?
Мира: Постижение за мен е всеки ден да се радвам и да оценявам това, което имам. Моята философия е, че животът се живее днес и сега и хубавите неща, които могат да ти се случат или са ти се случили, са твои решения. Много хора, сигурно, ще кажат, че това е консуматорско, но аз не мисля така. Това, че за мен е важен днешния ден, не означава, че аз не мисля за утре или въобще за бъдещето си. Просто вярвам, че и тогава всикчо ще е хубаво, както е сега.

Елена: Мисля, че това е най-общото между мен и Мира. Не, че нямаме и други сходни черти, но като цяло това е най-еднакво в мирогледа ни, без никаква разлика. Бях осемнайсет годишна, когато се замислих какво трябва да ми е важно като поведение, усещане, цели и тогава разбрах, че най-важно, наистина, е всеки ден да си доволен. Да си позитивен, да не си позволяваш несбъднатите ти цели да те подтискат или демотивират. Положително за мен е също, че не съм в ежедневието си в негативна среда, в която да се налага често да правя компромиси.
Правите ли компромиси в работата си?

Елена: Правила съм много компромиси, но не се чувствам зле от това. Голяма част от компромисите не са негативни, защото са въпрос на обсъждане, приемане на чуждо мнение, което по някаква причина е по-подходящо в конкретния случай. Това е компромис от моя страна, но не ми носи неприятно усещане.
Мира: Да, те са част от работата. Няма да повярвам, ако някой каже, че не е правил компромиси – било то заради цена или хрумки на клиент.
А изпитвате ли желание да контролирате процесите, ситуациите?

Мира: Винаги трябва да има контрол. Независимо дали става въпрос за работа.

Работата винаги изисква контрол, но понякога се делегират права и тогава контролът е в края на работата.

Мира: Контрол в края на работата? При нас няма как да стане, защото дори и ние да не искаме да контролираме, колегите се допитват до нас. Хората, които са настроени да поемат отговорност са един малък процент. И на мен ми се е случвало да поема отговорност, без да зная отговорите, без да зная как, но съм го правила и Слава Богу всичко е било наред. Тази роля ми харесва. Аз не обичам да съм изпълнител, защото бързо се отегчавам от пряка работа, която изисква усърдие с дни наред, да доизпипваш някакви детайли и т.н. Когато друг го е направил, и то качествено, аз съм много доволна.

Елена: И двете сме контролиращи и в работата, и в личния си живот. Но и двете сме случили на мъже, които не ни позволяват да ги настъпваме съвсем.

А какво може да ви извади извън контрол, извън равновесие?

Елена: Гледам да не изпадам в такива ситуаци. Не си спомням от години такова нещо. Имало е няколко случки, за които се сещам, но съм се опитвала ведна да спра, защото каквото и да направиш в такъв момент е лошо. Хората постигат най-безобразните поразии, когато са в състояние на афект. Ако пък ситуацията изисква рационално решение, ти няма как да стигенш до него.

Мира: Аз не помня много дълго и слава Богу, че не съм злопаметна. Опитвам се да се сетя, но не мога. Със сигурност има, но не съм от тихите води, които си мълчат и го задържат в себе си. Ако е имало нещо, то аз съм го казала на момета и после съм го забравила. В последно време доста се старая да намаля контрола, да оставя всеки в собственото му пространство, защото другото не е добре за взаимоотношенията.

 

 

 

И двете имате прекрасни семейства, има баланс, хармония, която се усеща и в работата ви. Как го постигате, на какво се дължи това? Има ли формула?

Мира: Перфектни хора няма. Даже наскоро се бях замислила, дали ако днес се срещнем с моя мъж, щяхме пак да се харесаме? Факт е, че доста години си живеем в хармония, разбирателство, без някакви стълкновения, радваме се на еднакви неща, пътувания, спортове, отношението ни към възпитанието на децата е еднакво. Какво повече ти трябва?

Елена: Аз се ожених с ясната представа, че това е моят избор и даже бях направила списък с няколко точки, на които той да отговаря, за да не се окаже, че нещо не сме се разбрали. Не съм била с представата, че той сега е такъв, но аз ще го превъзпитам по-натам. Не можеш да превъзпиташ някой в част от същността му.

Ако двамата имате еднакви цели и двамата ще направите компромиси. Но да го обърнеш от едната страна на палачинката до другата е мисията невъзможна. Ако това се е случило на някого, е случайност, според мен. В годините сме проявявали достатъчно разум, за да поддържаме нормални отношенията си. От друга страна и двамата съзнаваме, че трябва да се радваме на живота. А и когато си щастлив, е много по-малко вероятно да се вгледаш в някоя неприятна подробност и това да стане повод за проблем, конфликт, раздяла.
Наистина смятам, че в семействата няма рецепти и правила, партньорите трябва да са в съгласие със себе си. Всеки човек се развива и частите в двойката също се развиват и единият, ако тръгне в една посока, другият трябва да го последва най-малкото или, ако посоката му се струва много грешна, да се опита да му повлияе.

Но, ако нещата не вървят, за мен развода и раздялата никога не е била тема, която да е безкрайно тежка и невъзможна като перспектива. Никога не съм смятала партньора си за даденост и за нещо сигурно на 100% . Не позволявам и той така да мисли за мен. Като цяло мисля, че семействата, в които нещата се получават добре, почиват на два принципа или единият е изцяло водещ, а другият го слуша или и двамата партньори са равностойни, заедно вземат решения и всеки един е фактор във връзката през цялото време.
А вие двете как се събрахте?
Мира: Случайно, като служители на Маркан. „Маркан Проект” е на 11 години, като част от състава му, който работи сега, е от по-рано. Аз всъщност съм в тази структура преди Елена и когато излязох по майчинство, тя започна работа тук.

Елена: След това получихме предложение от Маркан да се създаде дружеството „Маркан Проект” и ние го приехме. През годините, това решение се оказа изклчително полезно за нашето развитие.

 

Как ви възприемат вашите клиенти – две жени? Имате ли интересни случки в тази връзка?
Мира: Бих казала, че по-голям процент от инвеститорите са мъже и на подсъзнателно ниво общуването ми с тях е по-лесно. Рядко ми се е случвало да усетя негатив.
Имаме само един по-особен случай в Косово, но там нещата изначало са по-различни. В Косово бяхме две жени и двама мъже от Маркан. Инвеститорите през цялото време смятаха, че мъжете са лицата, с които трябва да обсъждат каквото и да било и към нас подхождаха със снизхождение, като все ни предлагаха да си хапнем или да пиинем кафе. На всичкото отгоре, нашите колеги от Маркан не говореха английски, ние се опитваме да кажем нещо, но нашите домакини умишлено не ни слушаха и чакаха да дойде преводач, за да си говорят с мъжете.

След като той дойде и им беше обяснено, че ще трябва да разговарят с нас, те бяха много разочаровани. Ситуацията беше много комична.

Елена: Аз опрелено съм имала повече позитиви, отколкото негативи.
Смятам, че сме по-красива гледка от мъж в нашата позиция. (определено и аз смятам така)

От друга страна им доставя удоволствие, когато се наложи да направят компромис, защото го правят заради жена. Усещането им към това действие е друго. Обикновено мъжете обичат да си мерят егото и това създава малко напрежение в разговора, а тук не им се налага.

Мира: Смятам, че жените, в много голям процент от случаите, са по-организирани и за човек, който бърза и има някаква визия в график, контактуването му с жена е по-добрият вариант. Никога не съм страдала от каквато и да било мания – за мен важно е да имаме работа, всичко да върви гладко, хората да са заети, финансовите резултати да са смислени и крайният продукт да е добър.

Арх. Людмил Киров : „Ще бъда много щастлив, българин да спечели голяма международна награда”

Интервю – Ани ДАМЯНОВА и Антония АБРАШЕВА

Срещаме се с арх. Людмил Киров малко след като бе открита изложбата по случай 60-годипнината му. Видяхме се Съюза на архитектите в България, в залата, където е изложена една част – по-значимата, от професионалния му живот.

Той е уверен, спокоен, усмихнат. Създава усещането за човек, спечелил надпреварата със себе си и радващ се на своето тук и сега.

 

Как се чувстваш? 60 години много или малко са?

Не знам как да отговоря. От известно време не броя годините. Вече започнах повторението (смее се).

Но се чувствам както и на 40, както и на 50. Дори в някои отношения по-млад, защото имам повече време за спорт.

Какво тренираш?

Да тренирам – не. Забавлявам се –  обичам ските, след това тениса, колоезденето, катеренето…

Какво е архитектурата за теб? Защо избра да се развиваш в това поприще?

Когато бях на 5 годинки и ме питаха какъв искам да стана, отговарях, че искам да стана корабокрушенец – много ме впечатляваше тази дума. Но от 7-годишен исках да стана архитект. Когато завърших архитектура, ме завладя другата част на процеса, започна да ме блазни и реализирането на проектите – повече от 90% от проектите ми са реализирани, както вероятно забелязахте и от изложбата .

 На  7 години какво знаеше ти за думата „архитект”? Какво си представяше тогава? Какво си видял?

Къщи. Къщите са жизненото пространство на човека.

И това се опитвам да предам сега на студентите си – архитектът създава пространство. Ние затваряме пространството по един или друг начин, независимо в градска или в затворена среда. От това как го правим зависи как ще се чувства човек вътре, защото затваряйки пространството, затваряме и енергията в него.

Веднага след като завърших, специализирах в катедра „Жилищни сгради” във ВИАС и ми предложиха да остана за аспирантура. На мен обаче ми се проектираше и отказах. После се оказа, че човек много трябва да се бори за аспирантура и за място, след като веднъж е напуснал Института и се е отказал от тази възможност. Според мен практическият опит е много по-важен отколкото да навлезеш дълбоко само в теорията. И мисля, че не съм сбъркал.

 

Преподаваш и в двата архитектурни университета. Какво е най-важното за професията „архитект”, на което искаш да научиш студентите си?

Да мислят. И да защитават идеите си. Без мислене правиш това, което иска инвеститорът. И затова са такива резултатите. Много колеги така се оправдават, но това не може да бъде оправдание, защото накрая ние слагаме подписа си и носим отговорността.

Колко обекта си проектирал и реализирал?

Едва ли ще мога да се похваля със стотици хиляди квадратни метра съм проектирал – моите едва ли са много, но пък обектите ми са реализирани със сигурност. Някои проекти не се реализираха във времето поради обективни, субективни и всякакви други причини, за които малко съжалявам, но малко, защото все пак ми остават над 90-те % реализирани.

Кое е най-трудното в работата на архитекта?

Архитектът трябва да може да бъде и адвокат и да защитава собствените си идеи, защото по-голямата част от работата ни е в убеждаването на инвеститорите в правотата на нашите идеи. Инвеститорът казва „Аз плащам и искам.” Но когато успееш да го убедиш, се получава синтез както при Гауди и Гюел – ако Гюел не беше инвестирал в него, днес никой нямаше да знае кой е Гауди. Но след като Гюел избра да инвестира в Гауди, той също стана световноизвестен,  Гюел щеше да си остане един от многото милиардери, за които никой нищо не знае. Това ни подсказва, че трябва да се издига културата на инвеститора, трябва да се издига и културата на архитекта, разбира се.

Колкото и в България професията да е свалена ниско, за резултатите – добри или лоши, винаги е виновен архитектът, а в България вече се стига до такива крайности, в които инвеститорът едва ли не сам си проектира обекта. Това не трябва да се допуска в нашата професия, въпреки че се прави. Може би точно това е ролята на архитекта – да култивира и да учи хората на добър вкус. В момента всичко, което е законно е позволено. Нямаме стойностни критерии и не можем да кажем кое е красиво и кое е лошо. Някога се събирахме по-изявените творци, имаше съвети – експертни, художествени, които понякога си затваряха очите и можеха да кажат на бялото сиво, но на бялото черно никой никога не е казвал. А днес с компютърните технологии всеки средноинтелигентен човек може да си проектира сам къща и го правят,затова когато дойдат тук чужденците питат „Вие в България нямате ли архитекти, не виждате ли какво правят?”

 Говорим ли за психология на архитектурата?

Трябва да говорим. Трябва да говорим, но това е една отделна дисциплина в архитектурата, за която в България много малко знаем. Тя навлиза по пътя на разни езотерични познания, на които българите,  като Тома Неверни казват „Докажи го!” Има неща, които със съвременните средства на науката не могат да се докажат. Всяка една наука върви към своето отрицание и раждане на нещо ново – точно това развива науката, а в динамичния свят, в който живеем, всяка теория издържа максимум един век, след това идва нова, която стъпва върху старата, отричайки я. Това е бъдещето и ние сме тези, които трябва да работим за бъдещето, защото продуктите, които ние (архитектите) създаваме, остават повече време на тоя свят и ако не го направим качествено, те много бързо остаряват и следващият потребител иска да ги събори и да направи нещо ново по своя мярка.

Мъжкият мозък си обяснява нещата, но по-трудно ги усеша. Жените имат по-силно развита интуиция от мъжете и усещат нещата, без да могат винаги да ги обяснят и да им дадат разумно обяснение. Затова, когато жените влизат в някакво пространство и кажат „Тук е много приятно, искам да остана.” или когато кажат „Тук не мога да остана, нещо ме дразни, неприятно ми е, искам да изляза” жените не знаят винаги защо.

Тази интуиция трябва да започне да се осмисля – защо се получава, откъде идва. В нашите ВУЗ-ове, в които се изучава архитектура, не се изучават 2 дисциплини, а трябва. Първо е психологията, защото по-голямата част от това, което прави архитектът, е свързано с човека и трябва да познаваме човека не само с антропологичните му данни, но трябва да можем да влизаме в психиката му – къде как се чувства човек, къде може да го „запалим”, къде може  да го провокираме и да му създадем такава атмосфера, в която да се чувства приятно, да се чувства различно, да променя мисленето си. Такива примери „на запад” има не малко и точно такива обекти обикнвоено печелят големите международни архитектурни награди.

Другата дисциплина, която в България не се изучава в архитектирните ВУЗ-ове, е икономическата. „На запад” архитектът винаги трябва да се вмести в някакъв бюджет. Инвеститорът само присъства на обекта и следи как архитектът харчи парите му. Архитектът е този,който решава къде и как да балансира с материалите, за да се вмести в бюджета, така че да получи максимален архитектурен ефект.

 

Помниш ли първия си проект?

Да. Бях по разпределение на работа в Заводпроект и правех почивна база на Стройснаб в м. Предела. Работех в организаия, която се ръководеше  от инженери, които бяха свикнали да работят само с панели. Аз направих сграда със скатни покриви, които не можеха да станат с панели в ония години и на експертния съвет казаха, че сградата не може да се построи. Амбицирах се и с още пресните знания от ВИАС по стоманобетон, изчислих самите конструкции и показах на съвета  как може да стане и в един момент ми казаха „Добре, архитект Киров, ще го направим!” Това беше първият ми – положителен сблъсък с конструктори, който показа, че може да се постигне всичко, стига обаче да разсъждаваш логично и да не искаш невъзможното. Това беше и най-първата ми сграда, но не успях да намеря нищо за нея, за да  я покажа  на изложбата.

Може би най-ранното творение, което успях да намеря беше фирмен магазин на Фармахим в Санкт Петербург, с който по време на социализма 1986 г. спечелих втора награда. Перестройката вече беше започнала в Русия. Бяхме разработили цялата фамилия мебели в България, която беше фирмен дизайн за магазините на Фармахим по целия свят. За Русия трябваше да предвидим освен търговската площ, двойно по-голяма площ за опашката от хора – тогава продукцията на Фармахим вървеше много и един парфюм отваряше всякакви врати – от билет за самолет, до билет за Болшой театър. Първият магазин беше в Санкт Петерсбург. Прие ни кметът на Ленинград, както се казваше градът тогава и се заинтересува от уменията на „младата българска художествено-творческа интелигенция” и каза, че ако имаме проблеми може да се обръщаме към него, което беше едно дипломатично изказване. Носехме всичко готово от България, изработено от нашите творчески съюзи на архитектите и художниците, които успяваха да разчупват каноните и да правят по-екстравагантни неща. Не носехме цветя и пръст за цветята, а действието се развива октомври-ноември, когато земята вече е замръзнала в Русия и управителката се оплака, че не може да намери тор за цветята.   По щастливо стечение на обстоятелствата, използвайки познанството ни с кмета,на другия ден ни доставиха цял самосвал с тор.Такива бяха руските мерни единици тогава.

 

Имаш ли любим проект?

Нямам. Но много си харесвам входното пространството и стълбата на х-ла в Рибарица, защото тогава успях да убедя инвеститора,че големия терен,с който разполагаме, предполага и едно по-просторно и представително фоайе на хотела. Разбира се,инвеститорът нанесе някои корекции при изпълнението, но тази част беше изцяло от стоманобетон, което нямаше как да се промени, и самото пространство остана и сега печели клиенти. Хотелът почти винаги е пълен, стана и хотел на годината. Повечето инвеститори искат да се възползват максимално от площта, но в случая от 19 декара земя застроихме само 1,5 декара. Харесвам този начин на мислене и затова приех работата. Старая се да подбирам инвеститорите и може би затова не съм работил по много големи обекти, защото там се налага да се правят много компромиси.

 

Какво ти коства архитектурата? Взе ли ти нещо?

Взе ми свободното време. Сега вече, признавам си, не работя много и работя за удоволствие. Преди може би работех повече, защото имах голямо бюро, имаше инвеститори, имаше задачи по-големи или по-малки, където не те блазни самият проект, а  реализация му, където се сблъскваш с истинските проблеми.

 

А какво ти даде?

Много. И най-вече, дори сега, когато пътувам по света, а аз пътувам много, гледам и снимам къщи, освен природата,разбира се. Такава е интуитивната ми нагласа – да видя първо какво са постигнали другите, защото има от кого да се учим. Важно е да умеем да интерпретираме наученото и да вложим нещо свое в него. В България има много традиции и великолепни примери във Възрожденкста ни архитектура, средновековната и т.н.

Ще бъда много щастлив, ако в близките години българин спечели голяма международна награда, тъй като засега сме малко далеч от този начин на мислене. Все още опитваме да копираме това, което вече е направено, вместо да действаме креативно и да създаваме наш собствен облик.

 

Какво мислиш за София като архитектура в сегашния ѝ вид?

Със смесени чувства съм. Имаме много хубави примери,  но те са  като цвете сред бурени –  не могат да изпъкнат. Може би скоро ще се наложи някои неща да ги бутаме, но затова също трябват инвеститори.

В някои части вече е толкова застроено, че не само не се диша, а гледаш в чинията на комшията. Между другото, има и някои много хубави блокчета, но, дори да ги позлатиш , никой уважаващ себе си човек няма да отиде да живее там, когато няма въздух. А този проблем трябва да започне да се решава като се започне с градоустройството – защо е допуснато изобщо това да се случи. После, с колегите трябва да започнем да отказваме да проектираме такива пространства.

 

Защо има толкова стари сгради в цялата страна, не само в София, които се рушат?

Не искам да съм песимист, но за мен това е симптом. Симптом  на разрушената ни държава. Трябва да започнем да градим много неща на ново, защото   нямаме върху какво да стъпим. Няма правила. Правилата може и да са лоши, но трябва да ги има.  Нямаме и читава правосъдна система.

 

Любопитно е защо всичко се струпва около оперите и защо сградата на операта играе такова голямо значение?

Заради пространството и обема. Не случайно за всяка опера се обявява конкурс. В Лос Анджелис например, сградата на Франк О. Гери, Disney Concert Hall стана градообразуващ фактор. Ако архитектът на 20 век беше Франк Лойд Райт, на 21 век пак ще е американец – Франк Гери, дори само защото той използва компютърът по предназначение. Той моделира пространството, прави го на макети и след това с томографски разрези прави математическия модел, по който да се строи. Освен добър архитект, той е и много добър мениджър, който винаги успява да осигури финансиране за осъществяване на проектите си. Когато в един момент не му достигат пари за Disney Concert Hall, той измисля, че може да увековечи богатите хора, като създаде една много хубава алея с имената им по стените и по пода, за да може да завърши сградата по начина, по който той си я представя. Франк О. Гери беше в България за 12 часа преди години и разказа как титановата външна обшивка за музеят в Билбао в един момент се оказала много скъпа и той сам е договарил с руснаците титан на по-ниска цена

  

Имаш галерия. Какво те свързва с рисуването?

На 7 годинки вече исках да стана архитект и започнах много да рисувам и баща ми носеше рисунките ми в работата си, за да се хвали. След това, за съжаление, когато започнах да уча архитектура, престанах да рисувам.

Но обичам изкуството. И отдавна колекционирам по малко произведения на изкуството. Целият период от живота ми, който касае интериори, изложби, павилиони, палати, панаири и т.н. е свързан с художници. Навремето, заради високите ми постижения, станах вероятно най-младия член на Държавната комисия по пространствено оформление, където работих с много от най-изявените художници по онова време. С тях се работи по-лесно, защото егото им някак си е по-притъпено. Когато нашата колегия започнеше да критикува архитекта, художникът го защитаваше. Имало е критики, че художниците получават повече от архитектите, но художниците казваха, че не те взимат много, а архитектите получават малко. Това е начин на мислене. Художниците бяха гилдия дълги години след промените, поддържаха се един друг и поддържха нивото на професията. Животът ми така се стече, че повече работих с художници като колективи – било то като правиш някакъв синтез на изкуствата със скулптори или с други творци. Те винаги са били творци в пълния смисъл на думата. Имат привилегията да кажат, че са направили каквото трябва и да не обясняват творбите си . Този, който не може да прави, той повече говори.

 

Можеш ли да дадеш кратко определение що е то „архитект”?

… и има ли почва у нас? (смее се) Архитектът е този, който оформя, създава, изгражда, затваря жизненото пространство на човека.

 

 

 

 

Интервю Лина ГЕОРГИЕВА

Георги Карауланов често е представян като един от „героите на социалистическия труд“. Роден е през 1933 г. и е участвал в строителството на зала „Фестивална“, „Марица-Изток“, завод „Кремиковци“, 25-етажния Дом на профсъюзите и още много други. Бил е сред приближените на Тодор Живков. Г-н Карауланов обикновено отказва интервюта, но за „1към1“ се съгласи на разговор. Тук споделя свои виждания за бъдещето, за съвременното строителство и за София като модерна столица на европейска държава.

Здравей, Георги! Можеш ли да ни кажеш няколко думи за себе си и как се запали по строителството?

Георги Карауланов: Не съм планирал бъдещето си. Израснах в страхотна мизерия, в семейство с шест деца. Завърших задължителната прогимназия. Правех всичко възможно, за да ми дадат някой лев, който да занеса вкъщи.

Работих на вършачка, в тухларска фабрика. Бях леяр в една частна фабрика. През това време се смени управлението. Наложи се една нова доктрина (няма да коментирам по кой начин), която отне частната собственост и я направи държавна. Тогава откриха и училища за бедните деца. Аз попаднах в тази графа и изкарах едно УТР (Училище за трудови резерви). Там специализирах за една година в четири направления, а от тях избрах едно – леярството.
След време, по мое лично невнимание, си залях единия крак с разтопен метал и дълго време се лекувах. Накрая майка ми ме помоли да се закълна, че с тази опасна професия няма да се занимавам повече.

Според новоналожилата се доктрина трябваше да започне строителството на тежката промишленост. Затова и в страната стартира бурно строителство. Имаше страхотни агитационни моменти. В тях представяха строителството като романтично и полезно. Аз заминах на първия такъв строеж най-напред като бригадир в ПК-Димитровград,  Химкомбинат „Сталин“, както го бяха кръстили тогава. Ето така стана моето включване в строителството. После бях моряк във военноморските сили на България и като се уволних, започна одисеята ми в строителството. Имам много обекти, които не ми се ще да изброявам – това са „Мариците“, целият този район така наречен „Марица-Изток“. Работил съм в промишленото строителство, имам много малки участия в жилищното.

Строителството много се е променило през годините – има голяма разлика от времето, през което ти си работил и сега. Коя мислиш е най-голямата промяна в строителството?

Георги Карауланов: Промяната е тотална. Сега има  парични средства. Финансирането е много по-голямо, защото държавата е разбита. Нейните ресурси не са като преди. Освен това,  има още една голяма промяна – материалите и инструментите.

Мислиш ли, че модерните материали, с които се строи в момента, са по-добри от старите? Хората обикновено са разколебани по този въпрос.

Георги Карауланов: Абсолютно! И то много по-добри! Аз с удоволствие бих работил сега, но нямам сили. Разликата е много голяма.

А естетически по-издържано ли е новото строителство? Харесват ли ти новите сгради в София?

Георги Карауланов: Тук мога да кажа, че нещата не седят добре.

София е изтърван град поради това, че той става столица на една бедна държава.  Улиците са като сукаци – тесни.

Не дават възможност за комуникация между отделните предприятия, институции, даже между хората. Столицата е разположена на много хубаво географско място, но архитектурата и всички други елементи, които са необходими за един съвременен град, липсват. Не са на мястото си.
Но не мога да обвиня само архитектите. Той е изтърван по начало. По време на социализма направиха тези кибритени кутийки, които загрозиха до голяма степен града. Имаше други възможности за София.

Какви други възможности е имало?

Георги Карауланов: Ако държавата си беше на място и не позволяваше да се подкупват архитекти, ами да строят така, както се полага.

Този град, доколкото аз знам, няма генерален план до ден-днешен.

Няма такъв план! Един път се работеше по него, аз бях на това заседание, дойде Тодор Живков и каза: „Този план дава характеристики на нашето време.  Тази характеристика е отвратителна.Помъчете се да направите града по-свестен. Ако трябва, събаряйте сгради. Направете  улиците както трябва“. Но не го послушахме, не знам какви са причините. Така че няма план, аз не знам някога да е имало генерален план на София.

А от какво има най-голяма нужда градът, освен от изготвянето на подобен план?

Георги Карауланов: Има нужда от работата на хората. Трябва да се потърси връзката между материалния свят и човека. Това трябва да е комбинацията от средства и усилия, много усилия на хората, които живеят тук. Ще са нужни големи лишения от страна на софиянци, за да се подобрят условията за живеене.

Ето сега имаме пресен пример. Повечето хората псуват кметицата за това, че им е задръстен пътя. Нали сега  се прави метро.

Но те не мислят за редицата предимства, които носи това. Моето убеждение е, че това, което се прави, се прави за ползване.

Има ли нещо, за което да съжаляваш в твоята кариера? Нещо, което си искал да направиш, но не си успял?

Георги Карауланов: Най-много съжалявам, че дълги години бях без знания, нямах образование, не бях учил. Още тогава страдах. Не можех да уча, защото трябваше да работя, за да се храня. Но мисля, че успях да намеря своето място. Затова съм безкрайно щастлив.
Имало е и други неща, които съм искал да науча – като химия, математика… Срам ме е, че започнах да се занимавам с писателска дейност, а не познавам добре граматиката.

Всеки човек е отделен индивид и трябва да защитава себе си в работата си.

Не става въпрос да казва на черното бяло, а да обясни защо нещо е по-черно, а друго по-бяло. Аз трябваше да ръководя хора, но в същото време и да им показвам. Нямаше такова нещо като „Аз тук съм шеф, ти направи това“. Имало е случаи, в които навън вали и гърми, а трябва да направим нещо. Необходимо е да стане бързо. Аз не мога да кажа на работниците: „Вие вървете, а пък аз ще дойда после.“ Няма такива работи. Аз трябваше да давам пример. Иначе хората нямаше да вярват нито на мен, нито на този свят.

Имало е такива случаи… ,например, дойде министър Тано Цолов на едно събрание и каза „От 1-ви април Съветският съюз спира да ни дава ламарина. Хората са ни дали машини, трябвало е до сега да си направим. В нашия цех вече трябваше да се обработва ламарина.“. Тази ламарина бе необходима за цялата българска промишленост. От нея се печелеше много. Тогава пък беше едно мръсно, гадно, кално време през декември. Трябваше да направим цеха, а ни замръзваха сълзите от студ. Качвахме се на високо да правим стоманени конструкции, а ако се хванеш за желязо с гола ръка, кожата ти залепваше. Нямаше как да кажа: „Вървете момчета, че няма да има материал за консервите..“.

 

А кой е проектът, с който най-много се гордееш?

Георги Карауланов: Гордея се с начина, по който построих един мост в Свиленград. Той имаше стратегическо значение за страната ни.

Не знаех, но се оказа, че влакът от Париж до Истанбул минава през Свиленград.

Там минава и река Марица, която пречи на влака да отиде към Турция. И вместо направо към Турция влакът минаваше през Гърция и после отиваше в Турция.
За този мост ме извика Тодор Живков и ми каза: „Георги, ето това е положението – нашата идея е да направим един мост на Свиленград. Да може влакът да не ходи през Гърция, за да отиде в Турция. Губим средства така“.
Той го обясни по най-простия начин. Започнахме да търсим ламарина, която да отърва на нашите кесии и накрая успяхме да намерим.
По моста се работи в софийски завод, една строителна организация от Пловдив захвана основите, на които трябваше да се монтира мостът.
За да успеем да го монтираме, трябваше половината река да се пресуши с една дига.

Това трябаше да позволи на багер да влезе и да се монтира половината мост. А после и другата половина. Аз успях да монтирам целия мост извън реката, без да я копая. Щеше да отнеме много време и с една проста лебедка целият мост го наденах върху устоите.

Дойдоха да го снимат италианци и искаха да отида на Тигър и Ефрат, където да монтирам мост. Почти щяха да станат нещата, но в последния момент се промениха.

Доколкото знам, си участвал и в строителството на „Кремиковци“, което според мен също е повод за гордост. Какво мислиш за съдбата, която сполетя завода и настоящото му състояние?

Георги Карауланов: „Кремиковци“ е моята гордост, защото там бяха най-сложните обекти. Бях доволен от труда си там. По никакъв начин не изложих себе си, бригадата или предприятието. Даже докато бях там, ме викаха и на други обекти. Два завода в Троян направих през това време, зала „Фестивална“ в София… Там имах много тежък случай. Планът за построяване бе погрешен. Бетонът бе налят, така че пистата да не може да издържи багер, който да вдигне металната конструкция нагоре.

Затова взех един кран, отрязах му всичко и остана само колесарът.  Направих една специална конструкция. Вкарах ги отстрани елементите пакет по пакет и долу на тази плоча построих ЖП линия, по която да ги движа.
ЖП линията пък я подпрях отдолу, под тавана на пистата, с подпорни греди, които взех от мините.
И така при първото повдигане, това бе един товар от 140 тона. Горе на конструкцията имаше към 15 момчета, а аз управлявах повдигането и по едно време конструкцията спря да се движи. Това означаваше, че цялата конструкция можеше да се сгромоляса и тези 15 души да останат на място.
Почувствах, че нещо ми пари и се оказа, че ми се е спукала устата от напрежение и ми тече кръв.

Усетих в кой крик е проблемът и бързо го повдигнах. След тази случка ни докараха вечеря от ресторант „София“. А аз припаднах на масата от напрежение. Беше ме страх да не погубя тези хора, защото тази идиотщина беше моя. Иначе имаше друго предписание. И затова в „Кремиковци” ме знаеха като „Умния“.

 

Какво би посъветвал хората, които днес се занимават със строителство – архитекти, строители, предприемачи, работници?

Георги Карауланов: Първо искам да им кажа, че това е най-хубавата професия в света. От това по-хубаво няма – да градиш, да правиш. Няма, защото тук се искат универсални знания. Тук се иска да бъдеш надарен.

Интервюто ни с Георги Карауланов завърши с разговор за поета Пеньо Пенев. Той  е участвал в бригадирското движение в Димитровград. Някак неволно темата се отклони по посока на поезията и литературата, сякаш самото строителство е поетичен акт, който изпълва душата на поета

Каква е връзката между архитектура и изкуство? И може ли опазването на културното наследство да бъде мисия? Броени дни след 18 април – Международен ден за опазване на паметниците на културата, се срещнахме с арх. Александра Вадинска, която ни разкри отговорите на горезададените въпроси. Вижте ги и вие в следващите редове.

 

Разкажете ни за себе си – коя е арх. Александра Вадинска и как бихте я описали с три изречения, например?

 

Арх. Вадинска е проектант с късмет. Вече 10 години работя в сфера, която харесвам и имам в практиката си множество от интересни проекти. Става въпрос за обекти, познати на широката публика като паметници на културата или недвижими културни ценности.

 

Занимавам се и с ново строителство – проектирала съм жилищни сгради, обществени сгради, обичам да работя върху интериори.

 

Кога разбрахте, че архитектурата ще се превърне във Ваша професия? Кой беше факторът, който Ви убеди, че това е Вашето призвание?

 

Винаги съм знаела, че ще бъда архитект. Родителите ми са далеч от тази професия, така че не става дума за семейна традиция.

 

Смятам, че човек е добър в това, което прави, когато му е интересно и работи с удоволствие!

 

 

 

Интересувате се от реконструкции на сгради, признати за архитектурни ценности. Каква е спецификата при подобен тип проекти?

 

Интересът ми не е насочен единствено към сгради, а като цяло към Опазване на архитектурното наследство. То включва разнообразни ценности от различни исторически епохи, с различна пространствена структура и обхват. Работила съм по проекти за обекти от Античността, Средновековието, Възраждането и Новото време. При работа с недвижими културни ценности е необходимо да се подходи с внимание, уважение, респект. За да бъде изведен краен продукт-проект се “преминава” през задължителни етапи на проучване и анализ, което го отличава от проектите за ново строителство, например. В повечето случаи последните се съобразяват единствено с устройствените показатели и желанията на инвеститора.

 

В процеса на работа се извършва подробно историческо проучване на обекта и района, в който е разположен. Изследват се взаимовръзките с подобни обекти и с околната среда. Изследват се архивни схеми, карти, фотографии, чертежи, скици. Това помага да вникнем в обекта, да го опознаем и разберем, за да може да изведем качествен продукт. Самият обект се заснема подробно – графично и фотографски. Отбелязват се настъпили във времето промени – зазиждания на съществуващи отвори, направа на нови, промяна в цветове и декорация. Прави се периодизация на промените, графична рекострукция, хипотетична реконструкция на образа на обекта към даден (или всеки) етап от неговото развитие.

 

На база на историческото проучване и на проучването на съществуващото положение, се определят неговите ценностни характеристики. Не на последно място се отбелязва и неговото състояние – физическо и конструктивно, анализират се проблемите и понякога се предприемат спешни мерки, за да може обектът да дочака мероприятията по своето опазване.

 

Описаните дейности са отправна точка за бъдещото проектно предложение – какво трябва да се запази (консервира и реставрира), какво и къде може да се промени при нужда (най-често при сгради от Възраждането и Новото време, които все още изпълняват утилитарни функции). Така достигаме до качествен проект, базиран на проучвания и анализи, който е изграден в/у принципите на респект към оригинала и който не е произволен, самоцел и фикс идея на архитекта.

 

Като обобщение, предвид спецификата на дейността по Опазване, аритектите “реставратори” много често оставаме в сянката на обектите, върху които работим. Умелата и прецизна намеса и запазването на сградите за бъдещите поколения е нещо, към което се стремим. Показността е това, което избягваме, защото рискуваме да унищожим или неглижираме Оригинала, за сметка на изявяване на своето Его.

 

 

 

Връзката между архитектура и културна история е наразривна. Какво могат „да разкажат” обектите на културното наследство, за което писаните източници „мълчат”?

 

В България имаме около 40 000 декларирани или обявени Недвижими Културни Ценности, като за по-голямата част липсват писменни данни.

 

Въпреки това всяка една от тях има своята история и културна памет, притежава ценностни характеристики, които не бива да подминаваме, а да се постараем да разчетем и изявим.

 

За пример: Вглеждайки се отблизо в една сграда от Възраждането или Новото време може да разберем как се е променяла във времето в зависимост от нуждите на обитателите. В процеса на проучване много често откриваме промени в пластичната или декоративната украса, в цветовата гама, които да са специфични и ценни за сградата или за определена епоха, поради което да решим да ги изявим. Така ние изявяваме и духа на времето.

 

 

 

В международен сайт, посветен на архитектурата, попаднахме на проект, дело на Вас и Ваши колеги. Поздравления! Споделете ни повече за реконструкцията на църквата „Света Параскева” в Несебър.

 

Екипът от архитеки, работили по този проект, включва и колегите арх.Тодор Михайлов, арх. Елица Андреева, арх. Емилия Кълева. През 2009г. беше проведен конкурс сред членовете на БНК на ИКОМОС за „Концепция за Консервация, реставрация и социализация на църквите „Св. Архангели Михаил и Гавраил” и “Св. Параскева” в град Несебър”, който нашия екип спечели.

 

Предложената от нас Концепция се съобразява със специфичния дух на Стария Несебър, с връзката както между двете църкви и с прилежащата среда. Тя се характеризира с респект към оригиналната субстанция, отчита историческите натрупвания в двете църкви и категорично отхвърля идеята за хипотетична реконструкция.

 

За 4 години след извеждане на Концепцията проектът премина през фазите на Идеен,

Технически и Работен проект, но поради невъзможността за едновременно финансиране на консервационно-реставрационните дейности и за двата обекта първо започна изпълнението на проекта за църквата “Света Параскева”.

 

Намесата в църквата следва съвременните принципи за консервация или реставрация на културни ценности. Консервирани са всички автентични зидове, мазилки и пластична-декоративна украса; реставрирани са отделни участъци, за които има категорични данни за вида им, а останалите намеси са извършени с нови съвременни материали и са обратими.
Най-съществена намеса в обема на църквата е увеличаването на височината й до автентичните коти корниз и било, което спомогна за възстановяване на интериорното пространство и пресъздаване на съществувалия свод. Апсидата се обособи със собствен покрив и отговаря на оригиналния принцип, използван за апсидното покритие.

Вярваме, че с реализацията на проекта, църквата възвърна ролята си на акцент в пространството и ще се превърне на притегателен център за жители и посетители на града. За в бъдеще тук ще се провеждат различни мероприятия – изложби, презентации, лекции, свързани с културното наследство и др.

 

 

 

Върху какво работите в момента?

 

Вниманието ми е изцяло привлечено от случващото се в сферата на Опазване на недвижимото културно наследство и липсата на Стратегия в тази област.

 

Ето защо с колеги създадохме сайта www.heritage.bg , където сме описали различни проблеми на настоящата система на Опазване и решения по начина, по който ние ги виждаме.

 

И в момента работим по осъществяването на редица мероприятия в тази насока.

 

А кой е проектът, за който мечтаете?

 

Не мечтая за свои проекти. Но имам голямото желание да виждам повече чужди проекти в областта на Културното наследство за обекти в България, които да харесвам, а не да посочвам като лош пример.

 

Мечтая и за добри майстори-строители, защото колкото и да е добър един проект, той винаги може да бъде опорочен с некачествено изпълнение.

 

Какво прави един архитект в свободното си време?

 

Свободното време същестува, за да го уплътниш с неотложни, важни, полезни, интересни или други дейности. Мисля, че практически не съществува.

 

 

 

Ако не бяхте избрали тази професия, на каква друга щяхте да се посветите? Защо?

 

Не се виждам като човек седящ на едно място и изпълняващ рутинна дейност. Сигурно щеше да е нещо практично и творческо, с което да радвам хората или което да ми доставя удоволствие.

 

Какво Ви предстои?

 

Смятам да се съсредоточа върху разработване на дисертацията ми, която е отново свързана с Опазването на културното наследство. Надявам се крайният резултат от моя труд да е в помощ на колегите-архитекти в техните реализации.

От стартирането на кампанията през месец януари до сега 20  фирми потвърдиха участието си в архитектурно-строителен форум BUILDINGSTYLE 2016.

Това са Кингспан България, Медия Маг, Кнауф България, Кнауф AMF, Тракия Глас България, Ховал, Ви Джи Еф, Хьорман България, Булдах Покривни Системи, Климаком Инженеринг, Вента Груп, FunderMax, Вокс Профиле, VAS pro, Велукс България, Ууд Сълюшънс, Изибилд България, Икор Партнърс, Идеал Стандарт Видима, Метекно България.

Форумът ще се проведе от 24 до 27 Ноември 2016 г. в гр. Банско, х-л Астера и х-л Дрийм.

 

И тази година над 200 души се очакват да присъстват на традиционната среща на архитекти, инвеститори, строители, търговци, вносители и производители на строителни материали и технологии.

По време на тридневния форум конкуренцията между фирмите, участващи с презентация, не е позволена. От всеки бранш има само една фирма, като правото за участие е на първия потвърдил, а с предимство пред всички желаещи са фирмите клиенти/рекламодатели в www.1kam1.com . Конкуренцията е позволена с фирмите, участващи с щандове, както и между участниците с щандове.

 

 

След събитието, всички получават контакт лист за връзка по между си, а фирмите, участвали с едночасова презентация, получават и пълния списък с проектите, по които работят архитектите, гости на форума.

Повече информация относно BUILDINGSTYLE , можете да получите на телефон +359888985555, +359898753562, e-mail: ani@1kam1.com.

Очакваме ви!