Арх. Гиляна Комитова: Всяка сграда преживявам лично


Интервю: Ани ДАМЯНОВА, Лилия ХРИСТОВА

Скъпи приятели, представяме ви арх. Гиляна Комитова от МИА архитекти. Една млада жена, която тръгва по стъпките на родителите си, повлияна  от средата и постоянно присъстващата архитектурна стилистика, както сама споделя с нас. Това, разбира се, далеч не е достатъчно, за да стане добър архитект, нито пък е предпоставка за успех. Много работа и отдаденост са по- ценните параметри тук! Убедена съм, че времето отсява и отличава можещите, но когато доказателствата идват по време на пандемия, някак по-топло ти става на душата😊 МИА архитекти, взеха награда от международен конкурс в Словения и вярвам, че още такива отличия предстоят, просто защото талантът не познава нито време, нито граници.

 

Поводът за нашия разговор е наградата, която вие получихте. Преди да говорим за нея обаче, искам да те попитам как стигнахте до тук?

Извървяхме доста дълъг път. Първо – за да спечелим тази сграда като проект, се явихме на вътрешен конкурс. Сградата е индустриална, част от шивашката индустрия в Русе. Всъщност това, което ние направихме, е едно разширение на марката за дамска мода „Ваяна”. От нас се искаше да построим мултифункционална сграда, в която да съберат технологичния си отдел, отдела за бъдещи разработки, модните си генератори и администрацията. С други думи, да бъде и административна, и производствена.

Така тя съчетава в себе си две функции – представителна и производствена. Възложителят на проекта е чуждестранен инвеститор и той подходи абсолютно по правилата във всяко едно отношение. Още стартирайки проекта, той сам си организира конкурс, за да избере най-добрия архитект за неговите нужди. Конкурсът се проведе през 2017 г. Първото, което трябваше да направим, беше да изготвим идейна фаза на проекта – всички се състезавахме, имайки едно първоначално задание. Той беше написал много подробно какво да съдържа сградата, имахме срок да предадем изготвената идея и да представим визията. Спечелихме първа награда, като се състезавахме с още два колектива.

Тогава започна процеса по нашата същинска работа – проектиране, одобряване и най-накрая – строителство. В момента, в който завършихме сградата, резултата беше много добър, просто защото се спазваха правилата на играта – каквото е казал архитектът, то да бъде реализирано.

Това ли са правилата на играта?

Това са правилата – все пак всичко се извършва от един екип, който не се състои само от архитект, а от още много на брой специалисти. Те са мислили по сградата и по инвестиционните намерения, защото сградата не е само обвивка, тя е един дългосрочен бизнес план. Т. е. за да се реализира една сграда, за която е нает голям екип от хора, всеки от тях дава  най-доброто решение за инсталации, визия, разположение, взаимовръзки вътре-вън и т. н. Редно е да се построи така, както е по проект. Според мен грешката, която много възложители допускат, е когато не се придържат към това, което им е предложено.

Защо го правят? Защо започват да бягат от собствените си решения?

Често „бягането” от едно проектно решение е продиктувано от икономически съображения, т. е. в процеса на строителство поради непредвидени разходи или нещо, което се появява  по трасето. Те се опитват да оптимизират сградата, режейки позиции и звена от нея, което в известен смисъл „осакатява“ сградата. Друга причина е желанието за лично творчество – да допринесат по някакъв начин. Но най-често причините са икономически.

Как се развиха нещата с вашия проект?

След като постигнахме добър и технологично издържан резултат (защото сградата е проста, но е  тежко наситена с различни инсталации, всички от които видими), създадохме интериора с индустриална визия. Сградата беше въведена в експлоатация през октомври 2019 г. и в края на ноември се явихме на конкурс с тази сграда. Тази публичност ни отведе в друг международен конкурс, който следи за сгради, реализирани в Източна и Южна Европа. Ние влязохме в категорията за завършени през 2020 г. сгради и получихме съобщение, че сме взели награда за най-добър проект за 2020 г за нашата категория и номинация в още една  категория. И всичко това много ме зарадва, защото се случи по времето на извънредната обстановка. Това ми даде лъч светлина, че това, което сме направили,  има някаква стойност – след като и в чужбина получаваш признание.

А какво стана, след като ви уведомиха за спечелената награда и номинацията?

Трябваше да отидем на официално връчване на наградите на 15-и октомври в Любляна, Словения, но за съжаление получихме мейл, че конференцията се отменя. Причината беше, че на нея трябваше да присъстват над 300 души, а там в момента мерките са много стриктни. Затова се отмени присъственото връчване на награди, но могат да ни изпратят трофея, както и да присъстваме на онлайн събитие. Всяка година се провежда подобно мероприятие, което засяга интериор, екстериор и ни поканиха на това през 2021 г.

  

Разкажи ни как реши да станеш архитект?

Трудно ми е да изтъкна конкретна причина. Имах един период, в който твърдо отричах архитектурата, а живеех в една среда, в която навсякъде имаше чертежи – по масите, по канапетата, които трябваше да пазя и нямаше къде да си играя. Едно време моите родители работеха на една чертожна маса в центъра на хола и аз трябваше да се съобразявам с това – затова мразех тази професия. След това, като поотраснах малко и отмина пубертетския и отричащ всичко период, осъзнах, че това е професия, която ти дава много свобода. Отделно, живеейки в такава среда, моя речник, изказ и всичко в битов план беше повлияно от постоянно присъстващата архитектурна стилистика около мен. Така архитектурата някак ме погълна и просто продължих по пътя на родителите си.

Те как го приеха?

В гимназията аз реших, че ще ставам архитект и започнах да се готвя, защото в годините, в които кандидатствах, изпитите във ВИАС (настоящо УАСГ – бел. ред.) бяха тежки и това беше единственото висше учебно заведение, в което се преподаваше архитектура, нямахме никакъв друг избор. Започнах да се готвя две годни по-рано, защото като завършваща езикова гимназия имах нужда от уроци и по математика, и по рисуване. Майка ми ме подкрепи, докато баща ми известно време беше против моето решение, твърдейки че това не е професия за жена.

Аз обаче се заинатих и реших, че ще се справя. И така след две години къртовски труд и уроци, ме приеха да уча архитектура, с което той беше много горд. Сега дори се допитва до мен за съдействие или иска мнението ми по различни професионални въпроси. Майка ми пък я отменям на 90% в офиса. Но професията на архитекта е такава – влага се сърце, душа и емоция – т. е. една сграда ние я преживяваме във всеки един аспект. Говорейки с клиента, опитвайки се да осъществим максимално неговите желания и все пак резултатът да бъде добър – това ни коства много емоционален заряд.

А мъжът ти?

Моят мъж също е архитект😊 Разбира защо закъснявам, защо се прибирам обикновено след 22:00 ч.

Заедно ли работите?

Не, той е в друга фирма – още след като завършихме решихме да работим отделно. Но познавайки естеството на нашата работа, той никога не ме е обвинявал за това, че ме няма, че закъснявам, както и аз него. Понякога и на двамата ни се налага да работим до посред нощ. Общо взето, се уговаряме кога да се видим, защото ние сме като „женени за професията си”. Нямаме работно време от 09:00 до 17:00 ч. Всеки проект е различен, всеки казус е различен – понякога наистина не знаеш какво да направиш.

Има ли сграда, която мечтаеш да направиш?

Имам. Но ще ти отговоря, по малко по-различен начин. Има случаи, в които идва клиент и още от началото ми връзва ръцете – просто защото смята, че знае повече от мен, знае как да го направи. Това много ми тежи. Моята мечта като архитект е наистина да ми гласуват доверие, че аз ще го направя по най-добрия възможен начин за тях – без значение от вида на сградата.

А каква мислиш, че е причината да има такава нагласа?

Смятам, че ние българите имаме манталитета да мислим, че разбираме от всичко. Проблемът е в мисленето „аз си знам най-добре”. Същото е например когато ни променят проекта – от страна на техници или строители, които искат да направят нещо „по своя си начин”. От такива промени обаче винаги произтичат проблеми. Затова в нашата гилдия се консултираме един с друг. Има казуси, с които не си се сблъсквал преди. И това се случва независимо колко опит си натрупал зад гърба си. В такива моменти, разбира се, е нормално да се консултираш с някого.

За какво ти се иска да имаш повече време?

Много обичам да пътувам и искам да имам повече време за това. Бих отишла абсолютно навсякъде. Обичам да катеря върхове, да ходя по планини, на море…

Имаш две дъщери – те също ли искат да се занимават с архитектура?

Те в момента са във фазата, в която отричат архитектурата, но ако им отвориш един чертеж, разчитат всичко по него без аз да им го обяснявам. Без да искат, живеейки с нас, попиват тази информация, тъй като в нашето семейство речника помежду ни е изменен. Те знаят какво значат термини като еркер, табакера, кота корниз, кота нула… Те са малки и тепърва ще решават в каква насока искат да се развиват – засега и на двете им харесва да рисуват.

Кое е най-ценното човешко качество за теб?

Преди всичко да си човек, да можеш да влезеш в обувките на другия и никога да не съдиш. Човек трябва да гледа на всичко от няколко гледни точки, като има предвид, че неговата не винаги е правилната. Всеки е прав за себе си.

Как успяваш да възприемеш гледната точка на клиента, когато неговата визия значително се различава от твоята?

Има два варианта. Първият е да успееш да убедиш клиента, че неговото виждане не е най-правилното и да му го докажеш нагледно – било то по икономически, функционални или естетически причини. Вторият вариант, е когато клиентът е прав за себе си и държи на желанието си – тогава давам своето мнение по въпроса и отстъпвам, защото все пак той ще бъде ползвателя. В този смисъл човек трябва да е гъвкав и да може да влезе в обувките на другия.

Как би оценила 2020 г. досега?

В много аспекти годината беше трудна и най-вече особена. В работно отношение, при нас процеса си вървеше през цялото време. От психологическа гледна точка обстановката е по-стресираща и хората са по-наплашени. Според мен неминуемо тази година ще даде отражение и върху архитектурата, и върху бъдещото проектиране. Вече има тенденция да се създават прегради, като например в магазините вече има изградени импровизирани „преградни бариери” от плексиглас. Това е резултат от особената ситуация и който няма да изчезне и най-вероятно ще се появи като нормативно изискване. Допускам, че ще ни бъдат наложени нормативни мерки при проектиране относно броя хора на едно място, или разделяне на потоците от хора, сепариране и др. Всичко това е следствие от наложените мерки в условията на епидемична обстановка.

Какви са наблюденията ти върху строителството през тази година?

В момента се строят шест наши сгради и мога да кажа само тях, че процесът не е спирал дори и по време на пандемията и сроковете се изпълняват. Единствено имаше незначително забавяне при доставката на материали от чужбина.

Кое е нещото за архитектурата, което остава скрито от погледа на обикновения човек?

Всичките безсънни нощи, цялата вложена емоция, пътят, който си извървял – всичко това остава скрито. Решаването на един проблем при изграждането на една сграда може да отнеме както 2 часа, така и 20 дни. Всяка сграда се преживява.

Всеки път?

Да, всеки път – от най-малкия до най-големия обект – всеки се преживява лично.