Технологията на Signify-Philips Lighting бе професионално представена от Гергана Джагарова, която бе нагърбена с тежката задача да въведе публиката на BUILDINGSTYLE в бъдещето на професионалното осветление. От представянето научихме, че компанията продължава да полага усилия в областта на енергийно ефективното осветление.

Signify-Philips Lighting предлага услуги и продукти за осветление на офиси, стадиони, индустриални центрове, търговски обекти, хотели, публични пространства, фасадно осветление и др. Освен това компанията представя и напълно интегрирана система за интелигентно управление – Dynalite. Ако искате да разберете повече за технологията и продуктите, част от клаталога на Signify-Philips Lighting, разгледайте тяхната презентация и вижте кратко видео от представянето.

Нолина са фирма, която вече повече от 20 години има присъствие на българския пазар, а тази година те имаха и специален гост. Това бе Моника Обеада, която е генерален мениджър към фирма Decora – дългогодишен партньор на фирма Нолина. Г-жа Обеада представи някои интересни детайли около подовите настилки Arbiton, които се оказаха много практични, издръжливи, красиви на външен вид, устойчиви на влага, тихи при стъпване и подходящи за помещения с подово отопление.

Втората част от презентацията на фирма Нолина бе посветена на друг иновативен продукт – DUMAMALL. Изглежда, че това са специален вид плоскости, които по нищо не отстъпват на стандартните плочки, а напротив – даже ги превъзхождат. За да научите повече за този страхотен продукт, както и за качествата на Arbiton, можете да погледнете презентацията на фирма Нолина и да видите кратко видео от форума.

Хидромат ООД определено грабнаха вниманието на всички присъстващи с експлозивен старт, който бе последван от аплодисменти. В хода на презентацията на арх. Александър Петличков и инж. Антон Маслев разбрахме повече за дългогодишната история на компанията, основни видове хидроизолации, техники за полагане на хидроизолация, продуктите и услугите, които компанията предлага.

Освен полезната информация, Хидромат ООД ни запознаха и с няколко от ключовите си обекти с подробна информация как протича процеса по полагане на хидроизолация. Разказът на арх. Петличков и инж. Маслев бе придружен с интересни видеоклипове.

Ако искате да разберете повече за полагането на хидроизолации и продуктовите гами, можете да разгледате презентацията на Хидромат ООД и да хвърлите един поглед на видеото от форума.

Архитектурно студио STARH откриха тазгодишното издание на архитектурно-строителния форум BUILDINGSTYLE. Aрх. Петър Николов и арх. Ива Костова представиха пред публиката на семинара малко от историята на студиото, някои от най-знаковите им проекти и интересни детайли от работата на екипа. Очакваме с нетърпение предстоиящите проекти на архитектурно студио STARH.

Можете да разгледате презентацията на STARH  или да видите кратко видео от представянето им.

ЕТЕМ България бяха представени на BUILDINGSTYLE от главния продуктов мениджър за България Тодор Фиданов. ЕТЕМ за поредна година демострираха качеството на своите продукти като показаха и множество нови сгради по света, които са осъществени с техни продукти. Освен това от компанията бяха обърнали внимание върху спецификите и характеристиките на голяма гама от техните продукти.

За да научите повече за обектите и характеристиките на продуктите на ЕТЕМ, разгледайте тяхната презентация и вижте кратко видео от форума.

Експерти от Европа Ностра, водещата организация за културно наследство в Европа, и от Института към Европейската инвестиционна банка ще пристигат днес в България за тридневна мисия за паметника Бузлуджа. Сградата беше включена сред 7-те най-застрашени обекта на културното наследство в Европа за 2018г. Номинацията беше направена от фондация Проект Бузлуджа. Европейската делегация от специалисти по културното наследство и финансите ще се срещнат с местни и национални представители на властта, включително Министерство на културата и Министерство на регионалното развитие и благоустройството, с цел мобилизиране на усилия за спасяването на този изключителен обект на архитектурата от 20-ти век. Основните резултати и препоръки от мисията ще бъдат публикувани в доклад към края на 2018 / началото на 2019 г.

По време на посещението си експертите ще представят целите на програмата „7-те най застрашени“ и ролята, която играят Европа Ностра и Института към Европейската инвестиционна банка в частност относно мисията за Бузлуджа. Дора Иванова, архитект и управител на фондация Проект Бузлуджа, ще представи обновена концепция за опазването на паметника. Областният управител г-жа Гергана Микова ще обобщи бъдещите планове и вече съществуващата подкрепа за опазване на паметника.

Европейските експерти, които ще проведат мисията до паметника Бузлуджа са:

Граам Бел [Graham Bell]: архитект, проектен мениджър и преподавател, Великобритания – член на Управителния съвет на Европа Ностра – национален координатор на Европейската година на културното наследство 2018 за Великобритания – директор на North of England Civic Trust и Hungarian Renaissance Foundation – водещи организации за опазване на културното наследство в Англия и Унгария

Лорен Леви-Строс [Laurent Lévi-Strauss]: д-р по социология, Франция – член на Управителния съвет на Европа Ностра – бивш зам. директор на отдел Културно наследство на ЮНЕСКО (15 години) – бивш зам. директор на Национална академия по изкуствата в Париж (Ecole Nationale Supérieure des Beaux-Arts) към Министерство на културата

Марио Аймери [Mario Aymerich]: инженер, проф. по инфраструктурно планиране и икономика, Испания – технически консултант от Института към Европейската инвестиционна банка – от 2011г. директор отдел Регионално развитие и околна среда на Европейската инвестиционна банка – от 2015г. ръководен съветник на Генералния директор на дирекция „Проекти“ на Европейската инвестиционна банка

Паметникът Бузлуджа е шедьовър на архитектурата, инженерната наука и изкуството. Уникалната конструкция е построена през 1981 г. като Дом-Паметник на БКП. Използвана е само 8 години до края на социализма у нас. Скоро след това паметникът е изоставен и от тогава е жертва на кражби, вандализъм и сурови метеорологични условия. Сградата продължава да привлича интерес благодарение на драматичната си история, архитектурата, неподвластна на гравитация, и цветните си мозайки, които покриват над 1000 кв.м. от интериора. Общо 70 000 тона бетон, 3 000 тона армирана стомана и 40 тона стъкло са използвани за паметника. 6000 човека са работели за построяването, което е финансирано с дарения от целия народ. Днес, въпреки усилията за опазването му, монументът все още се руши и е силно застрашен.

Интервю: Лина Георгиева

Разговарям с арх. Иван Колев и инж. Петя Груева от сдружение „Мещра – традиционни знания и занаяти“, с които ви запознахме в първата част на интервюто. Иван е завършил УАСГ със специализация „Опазване на архитектурното наследство“, работил е в Националния институт за недвижимо културно наследство, като архитект-проучвател с документирани обекти на наследството из цяла България. Петя е завършила „Строителство на сгради и съоръжения“ във ВСУ „Любен Каравелов“ и към момента е докторант в УАСГ към катедра “Метални, дървени и пластмасови конструкции”, със специалност “Дървени конструкции”. Разбрахме за проектите, работилниците, обученията и най-вече, целите на сдужението. Предстои да разберем какво следва за „Мещра“, разговаряме още за образованието, проблемите при реставрациите, приемствеността на традициите, намирането на материали и още много други интересни теми.

По какви нови проекти работите сега?

Петя: Имаме финансиране за нов проект от Национален фонд „Култура“. Казва се „Строителните занаяти на Стара планина“. Вече направихме теренно проучване с доброволци в област Габрово, във връзка с изпълнението му. По проекта работим съвместно архитекти, инженери и етнолози от ЕМО „Етър“.

Тази година за пръв път имахме и реален обект за реставрация, който беше организиран като място за обучение и практика. Прекарахме една седмица в с. Лозен. Там реставрирахме глинена и варова мазилка на къща, беше включено и обучение за изграждане на кирпичена зидария.

Съвсем скоро предстои работилница в село Руня, Община Дряново, където главният акцент ще бъде практическа част по реставрация на глинени мазилки. Освен това са включени лекции, свързани с опазването на недвижимото културно наследство и дървените конструкции, характерни за периода на Възраждането в Стара планина. Участниците ще имат възможност да се включат в работилници по каменна зидария и изработване на мозайки. За повече информация, вижте в страницата на събитието.

Къде е най-големият проблем? Като работите и се срещате с толкова хора, работите с институции, обикаляте различни места, виждате различни къщи, райони и обичаи, къде виждате да има най-голям проблем?

Иван: Голяма част от проблемите са липса на комуникация между заинтересованите страни. Държавата трудно комуникира със собствениците на паметници. В повечето случаи тяхната комуникация е чисто административна, а няма разговор на чисто човешко ниво. Това е ролята на гражданското общество – да работи за по-добра комуникация и да подпомага това, което държавата няма ресурси да направи. Трябва да има връзка между майстори, проектанти и собственици. Голям проблем е, че не се е осъществявала такава връзка до този момент. Смятам, че архитектите и инженерите трябва да знаят повече за традиционните материали, които са използвани тук и за начина на работа с тях. Трябва да се мисли по-критично към случващото се в момента. Не е необходимо всички да използваме едни и същи материали, защото те са лесни и достъпни на пазара, а да направим малко усилие и да постигнем най-доброто, което можем, познавайки по-добре собствените си архитектурни традиции и околна среда.

Петя: Поради тези причини ние сме отворени към всички собственици на стари къщи, които имат нужда от съвет или контакт на майстор. Обикаляйки по районите се запознаваме с майстори и ако някой се интересува от информация за реставрация, може да се свърже с нас и да го насочим.

Какво е най-интересното нещо, което научихте от местен майстор? С какво ви впечатляват най-много?

Иван: Аз съм много впечатлен от сухата каменната зидария. Трудна е не само като физическа работа, но също и като оформление. Това е нещо, което прави голямо впечатление, това е майсторството. Виждаш как един човек се захваща с работа, на която ти с дни ще се чудиш как да я започнеш, а той я постига с такава лекота. Веднага разбираш, когато някой човек е отдал голяма част от годините и работата си на специализация в определено майсторство, а не да прави всичко.

Петя: Наистина е много сложно с каменната зидария. Тази година в „Етър“, майсторът по каменни зидарии постоянно гледаше участниците в ръцете и как поставят камъните и им разместваше всеки един камък. Гледаше да не ги изпуска от поглед, защото после трябваше да развали всичко и да го пренареди на ново. (смее се)

Звучи много сложно. Как тогава имаме гаранция, че една реставрация се извършва качествено, след като занаятите са почти забравени?

Иван: Това е много голям проблем. Загърбено е някакво много естествено знание към природата, нейните възможности и ресурси. Повечето случаи въпросът е защо хората изобщо стигат до момент на реставрация и търсят помощ от държавата. В повечето случаи не се стига до реставрация, а до унищожение. Има липса на подходящи строителни материали, липса на майстори, липса на информираност, което кара хората да предпочитат да бутнат старата къща, отколкото да започнат реставрация. Това са цели групи проблеми. Първо са майсторите, които липсват и няма мрежа от хора, които да могат да работят по такъв тип сгради с такъв тип материали. От друга страна липсва кой да им възложи такава задача, защото самите инвеститори нямат нагласа, за да го поискат от някого. Трета група проблеми са самите материали, които са трудни за добиване. Не е ясно дали всички тези материали, които са влагани едно време могат все още да се добиват в България, защото това е цяла технология на обработка на материала. Например дървото трябва да съхне определен брой години, трябва да бъде рязано в определен период от годината. Това са процеси, на които не се обръща внимание. Накрая получаваме некачествени материали, които се влагат в строителството. Отделен проблем са съвременните материали. Те също трябва да бъдат използвани, все пак живеем в съвремието, но осъществяването на връзката между старо и ново също е голям проблем в България. Това е архитектурен и конструктивен проблем.

От къде идва този проблем?

Иван: Обучението по архитектура в повечето случаи е насочено към работата с нови строителни материали, с нови обекти, всеки иска да направи нова сграда. В реалността и практиката, обаче, работим повече с нещо съществуващо, или се намесваме в градоустройството, или добавяме, отнемаме, допълваме нещо на вече съществуваща сграда. Практиката ни в по-голямата си част е във вече изградена среда. Насочеността на образованието, обаче е такава, че младите архитекти се учат основно да изграждат нещо ново. Работата с контекста е основен приоритет на катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ, но малък брой от бъдещите архитекти избират да специализират това.

Петя: В инженерното образование почти не се засяга реставрация на дървени конструкции. Не се учи нищо за старите техники за строителство с дървесина, как е обработвана тя, не се споменава това, че в момента строителството с дървесина следва съвсем различен тип технология и няма общо с правеното преди. Например, преди се е строяло много с дъб, сега се строи с иглолистна дървесина. Това е съвсем различен тип философия и когато инженерът е обучен само по съвременния начин и види една стара дървена конструкция, той очаква, че тя е изградена по същия начин, но тя не е .

Иван: Често така се съсипват обектите, затова е необходимо да има тази информираност. Архитектите имат такава специализация, но инженерите нямат и когато се стигне до такъв обект, то архитектът трябва да свърши работата и на останалите, а това е невъзможно и най-малкото по закон няма право да го прави.

А вярно ли е, че реставрацията излиза по-скъпо, отколкото да се построи нова сграда? Може би това е нещо, което отказва много хора.

Иван: Всеки, който живее в дом, трябва да си го поддържа. В личните си домове правим от време на време основен ремонт, но в повечето случаи не ни излиза десетки хиляди левове, защото това е жизнена среда, която е била поддържана през годините. Така трябва да е и с обектите на недвижимо културно наследство. Ако имаше такава ежедневна поддръжка, тогава нямаше да има нужда от така наречената „скъпа“ реставрация. Това е резултат на дълги години липса на дейност. Реставрацията се появява на границата между живота и смъртта, но първо трябва да се помисли защо тази сграда е стигнала до това състояние. Хубаво е да се питаме защо искаме да ползваме тази сграда, като се реставрира или пак ще бъде оставена да се руши. Когато става дума за важни обществени обекти, държавата трябва да има политика спрямо тях, а при частните собственици трябва да има и някаква самоинициатива и те сами да не допускат такова нещо. Държавните фондове за реставрация рядко стигат до частни собственици, тъй като се ползват приоритетно за археология и обекти от национално значение. Но в много случаи хората дори не знаят за тези фондове. Те не знаят какви са им правата, не знаят как да постигнат това, което искат. Затова е важно да има повече обсъждания, споделяне на информация и срещи между различните заинтересовани страни.

Реставрациите са скъпи и заради липсата на хора и знания. Майсторите, работещи само реставрация не са организирани в асоциации, а ако бяха, щеше да има повече ползи и за инвеститори и за млади хора да се обучават в занаятите. Тогава и цената на самите реставрации щеше да е друга, защото щеше да има множество обучени хора със систематизирани знания, но заради липсата на такива групи от хора, процесът е много скъп.

Далече ли сме от идеята да придадем модерни функции на стари сгради?

Иван: Не, изобщо не сме далеч. Част от сградите биха били много по-доходоносни, ако запазят важните си характеристики без да трябва да се появи нещо ново на тяхно място. Тук идва и ролята на архитекта, който трябва по правилен начин да осъществи симбиозата между старото и новото, да внесе съвремието от себе си. Съхранено старо строителство, което е издържало през десетилетия, ако не столетия, и да бъде унищожено, за да се построи нещо с материали, които имат по-кратък живот, е също така природонесъобразно. Много от новите строителни материали имат негативен отпечатък върху природата, докато едно време се е строило само с природни елементи. Така опазването на наследството е свързано и с опазването на природата. Колкото повече се опитваме да съхраняваме старото, толкова повече съхраняваме и околната среда.

Правят ли се някакви стъпки за промени в образованието?

Иван: Да, до колкото ми е известно с това се занимават колеги архитекти, заедно с Министерство на образованието. Идеята е да се започнат обучения свързани с архитектура за ученици. Ако от ранна детска възраст това е посято, то лесно ще порасне някой ден. Изгражда се отношение за опазване на културното наследство и природата от дете.

Петя: По проекта ни в област Габрово е предвидено да се срещнем с учениците от НГПИ Тревненска школа, за да им разкажем за нашата инициатива и обекти. Те ще имат възможност да дойдат на второто теренно проучване през октомври месец, така че ще можем да навлезем донякъде и в образованието на младежите.

Какви цели сте си поставили пред сдружението, не само пред самите проекти?

Иван: Искаме да изместим нагласата от посока очакване към посока на действие. Хората в момента очакват, че ще дойде държавата и ще им организира личния живот, ще им реставрира къщите, което няма как да стане. Тогава изпадаме в обвинения към държавата, докато повечето неща зависят от нас и трябва сами да ги постигнем. Това за мен е нещо, което има голямо значение за гражданското общество. Искаме да накараме хората да действат по-самостоятелно и по-организирано, да не разчитат само на държавата, а да работят заедно и да поставят ясни изисквания към държавата. Искаме също така да организираме повече неформални и формални срещи и групи, които да общуват.

Петя: Хората трябва да започнат да припознават плюсовете на старите сгради. Надяваме се повече млади хора да се заинтересоват от традиционните занаяти и да започнат да се обучават в тях, защото има голяма дупка във възрастта. Майсторите са много стари и скоро няма да са тук вече, а младото поколение не се интересува да се научи на занаят.

Иван: В чужбина има асоциации, които се занимават с опазването на тези знания, а хора, които владеят специфични строителни техники са много търсени.

Какво искате да кажете на младите хора?

Иван: Да не предават идеите и мечтите си. Много хора искат да работят в сферата на опазване на културното наследство, но бързо се обезверяват след сблъсък с първите трудности. Ако искат да променят нещо, трябва да са последователни и да не се отказват.

Петя: Да не отричат наследството си, а да го ценят и съхраняват.

Какво си пожелавате на вас?

Иван: Да задвижим механизма на самосъзнанието в обществото, свързан с опазването на народната ни архитектура. Тогава нашето сдружение ще е постигнало целите си и ще има възможност да се справя с други важни проблеми на културното наследство.

Снимки: Архив, сдружение „Мещра“

Ако желаете да се запишете за обучение, да станете доброволец, търсите майстор или искате да спонсорирате дейностите на сдружение „Мещра“, можете да се свържете с тях на следните контакти:

инж. Петя Груева – 0876 36 56 39

meshtra.ngo@gmail.com

http://meshtrango.com

https://www.facebook.com/meshtra

Интервю: Лина Георгиева

Срещам се с арх. Иван Колев и инж. Петя Груева, за да си поговорим за сдружение „Мещра – традиционни знания и занаяти“ – инициатива целяща да опази традиционните български занаяти, архитектура и култура. Иван е завършил УАСГ със специализация „Опазване на архитектурното наследство“, работил е в Националния институт за недвижимо културно наследство, като архитект-проучвател с документирани обекти на наследството из цяла България. Петя е завършила „Строителство на сгради и съоръжения“ във ВСУ „Любен Каравелов“ и към момента е докторант в УАСГ към катедра “Метални, дървени и пластмасови конструкции”, със специалност “Дървени конструкции”. Разговорът ни протече много емоционално, защото двамата са напълно отдадени на каузата, към която и нашият екип вече стана съпричастен. Споделяме с вас емоциите, предизвикани от реалността, и радостта от малките победи.

Защо „Мещра“?

Иван: През 2015 г. се сформира една група от колеги, с които учехме в курса за реставрация към НИНКН. Имахме сходни интереси към опазване на наследството и нуждите на обществото, проблемите, с които трябва то да се справя. Едновременно с това се появи и инициатива за създаване на музикален фестивал в село Долен. Тогава бяхме поканени, за да направим нещо, което да популяризира архитектурния резерват сред гостите на фестивала. Попадайки там, местните хора ни разказаха за стария език на майсторите строители, който се казва „мещренски“. В този район „мещра“ означава майстор. От тази инициатива за популяризиране на архитектурния резерват в село Долен се формира и нашето сдружение.

След това какво стана? Имате ли други проекти?

Иван: Работим в Стара планина, Странджа и Родопите.

Петя: През 2016 г. кандидатствахме за финансиране към Национален фонд „Култура“ с проект „Добър ден, майсторе! Как я построи?“, който бе свързан с проучване на нематериалното наследство и връзката между нематериално и материално. Идеята беше да се търсят местни майстори в Странджа, които владеят строителни техники от времето на Възраждането. По време на теренното проучване не само се търсеха майстори, а се документираше и архитектурата като типология, архитектурни и конструктивни детайли.

 Такова нещо правено ли е преди?

Иван: Такива неща са правени на държавно ниво – институти, музеи. На ниво гражданско общество и сдружения, няма много хора, които да работят с теренни проучвания, анализи, типологизиране на къщи, изследване на занаятите, които също са много важни. Обвързването на материално с нематериално наследство не е правено до сега по този начин. На държавно ниво тези две неща са разделени и няма добра връзка между институциите. Няма връзка между тези, които проучват архитектура и строителство, и тези, които проучват културата и занаятите.

Петя: Тези, които проучват нематериалното наследство не биха си задали въпроса дали има майстор, дали има кой да реставрира. Ние вече имаме връзка с етнолози и хора, занимаващи се с нематериалното наследство, партнираме си с Института по етнология и фолклористика към БАН и направихме изложба с крайния резултат от проекта в Странджа. След това две наши колежки станаха докторанти в този институт.

Иван: Сега вече имаме и архитекти, които се занимават и с нематериално културно наследство, правейки точно тази връзка, която до момента е липсвала.

Как намирате финансиране за проектите?

Иван: Доста голяма част от работата ни е доброволческа, но имаме и няколко проекта, за които успяхме да спечелим финансиране. Това ни позволи да ги разпрострем във времето, за да получат последователност и завършен вид, който да може след това да се надгражда. Единият от проектите е този в Странджа, който беше за период от една година.

Петя: Там вече нямаме финансиране и сега трябва да мислим как да продължим работата, или да търсим друг източник за финанси.

Иван: Това е логиката на такъв вид финансирания – дават ти стимул да създадеш нещо, да започнеш инициатива, която да търси самостоятелност. Ако тя не получи самостоятелност, тогава значи нещо не е както трябва – финансова обосновка, културна значимост, приложение.

Петя: След като приключи финансирането в Странджа, направихме работилница там, която беше с по-демонстративен характер. Присъстваха двама майстори. Единият се занимаваше с редене на турски керемиди, а другият с обшивка по фасадите с цепени дъбови дъски. И двамата направиха демонстрация на занаятите, като участниците имаха възможност също да се включат. Опитахме се да документираме занаятите им. Този път имахме и такса за участие и по този начин успяхме да финансираме мероприятието.

Иван: Самото проучване и документиране там започва да придобива самостоятелност. Отделно от това имаме още два финансирани проекта. Едната инициатива бе съвместно дело с Етнографският музей на открито “Етър” и бе финансирана от Министерство на културата. Тогава идеята бе да се стимулират музеите да развиват и осъвременяват програмите си. „Етър“ е голям музей с големи възможности, има архитектурна стойност, не само музейна. Там създадохме програма за обучение на хора за архитектурата на мястото. Идеята бе ние като архитекти, инженери и специалисти в недвижимото културно наследство да подпомагаме разбирането на посетителите за архитектурния регион в Средна Стара планина. С финансирането на министерството стартирахме програмата и вече трета година я правим. Първата година бе освободена от такси за участието, а следващите две години успешно се провежда като платено обучение. От миналата година Камара на архитектите в България се включи и стана партньор на събитието. Благодарение на това вече идват и много архитекти, които искат да научат нещо повече за опазването на архитектурно наследство и за типичната архитектура в Стара планина. Архитектите искат да видят на практика как се осъществяват строителните техники и да се срещат с майстори, които показват определени сглобки, строителство с камък и дърво, с глина. Тази година мина много добре. Имахме 31 участници.

( Повече снимки може да разгледате във Facebook страницата на ЕМО „Етър“ )

Каква е идеята на платените обучения?

Иван: Да предадем нашия опит, това, което сме научили и събрали като информация с много труд. Провеждаме лекции насочени към видовете конструкции, самите сгради като архитектурна типология. Не се опитваме да създаваме обучения само, за да кажем, че ги има, а да споделим нашите специализирани познания с повече хора. Опитваме се да споделяме теоретични и практически знания в лицето на майстори. Практическата част в нашите обучения се извършва от самите майстори, които предават своите знания директно. Тогава хората се включват и започват да работят с майсторите, изработват истински неща на място.

Много е хубаво, че архитекти проявяват сами интерес и идват при вас, за да се информират. Вие работите и с доброволци и с професионалисти едновременно. Разкажете как протича точно работата на терен. Какво правите?

Петя: Работим по различен начин в двата случая. Към доброволците имаме специфични предварителни изисквания, защото с тях отиваме да вършим работа с конкретна цел – да проучим район, архитектура, майсторлък. Затова гледаме да взимаме само хора, които са специалисти в определената област или са с много силен интерес към културното наследство. Тогава те се разпределят по групи и започва документирането. Гледаме да обогатим знанията си, да съберем повече информация, което да ни помогне и в популяризирането на идеята. Материалното наследство го документираме с измервания, скици, фотографиране, а нематериалното чрез интервюта с местни хора, видео записи на работата им. Когато хората се включат по този начин и работят за обогатяване на проекта, тогава нямаме такси.

Каква е крайната цел?

Иван: Крайната цел е да систематизираме събраната информация, да се анализира и да се представи публично. Опитваме се да популяризираме неща, които ние смятаме за ценни за цялото общество.

Как си намирате проектите? Сами ли ги избирате или ви насочват?

Иван: Повечето от нещата, върху които сме работили са искани от местните хора в дадено населено място. Ние не си избираме определени места и да кажем на хората от какво имат нужда те. Този начин на работа го намирам за леко тоталитарен. Ние отиваме там, където хората имат нужда от нас и търсим начини как да се отнесем експертно към техните нужди. Опитваме се да сме им в помощ. Както в с. Долен, така и работата ни с етнографски музей на открито „Етър“, в Странджа, с. Лозен, са местни инициативи. Тогава, заедно с хората на място решаваме какво би могло да се свърши в полза и на опазване общото ни наследство, и на тяхната настояща жизнена среда.

Как се свързват хората с вас? Как разбират за вашето сдружение и инициативите ви?

Иван: В повечето случаи става чрез лични контакти, но вече редовно ни пишат на страницата във Фейсбук, пращат ни имейли с конкретни идеи за обучения, реставрация, консултации. Хората имат нужда от професионална подкрепа, а често няма към кого да се обърнат, когато искат да възстановят стари сгради.

Снимки: сдружение „Мещра“

Към ЧАСТ II

Ако желаете да се запишете за обучение, да станете доброволец, търсите майстор или искате да спонсорирате дейностите на сдружение „Мещра“, можете да се свържете с тях на следните контакти:

инж. Петя Груева – 0876 36 56 39

meshtra.ngo@gmail.com

http://meshtrango.com

https://www.facebook.com/meshtra

Интервю: Лина Георгиева

Редакция: Ани Дамянова

Със Стоил се познаваме вече близо 10 години. Когато се запознахме, той учеше право и щеше да става адвокат. Сега нещата са много по-различни и Стоил ръководи успешен строителен бизнес в Лондон, където се занимава с изработването на кухни и други довършителни работи. Като цяло той е закърмен в Англия. Неволята гони семейството му от България, когато е бил още бебе. Любовта към родината го връща тук като студент, а през годините го наблюдавах как се бори, за да се установи, да започне успешна работа и да се радва на живота. Сега Стоил е обратно в Англия. Бизнесът там процъфтява, а клиентите са други, заплащането е друго , начинът на работа е друг. В един откровен и приятелски разговор той ни споделя някои тайни от „кухнята“ на успешния бизнес в Англия.

От кога имаш интерес към строителството и как се захвана с него?

Никога не съм очаквал, че ще се занимавам със строителство, но съдбата ме тласна в тази посока. Майка ми се занимава със строителство отдавна и 2008 г., преди кризата, тя инвестира в няколко сгради. С идването на кризата, обаче, тя се принуди да се оттегли, защото работата по обектите не вървеше. По това време аз учех право, но в един момент реших, че това няма да е моята кариера и ми се прииска да пробвам късмета си със знанията, които бях успял да натрупам покрай майка ми. Така се върнах в Англия и започнах работа в строителната фирма на един приятел. Той търсеше да наеме хора, които да осъществяват връзката между английски клиенти и български майстори. Фирмата беше голяма и имах много работа. Разбрах, че възможностите ми далеч надхвърлят ходенето по огледи с майсторите. Това бе една от най-големите фирми за довършителна работа в Лондон, имаха над 200 екипа от майстори, които трябваше някой да ръководи, да им организира работата и да ги насочва към клиенти. Аз търсех предизвикателство и приех работата на мениджър.

Защо реши точно в Англия да го направиш? Защо не остана в България?

Основно заради заплащането, разбира се, но и заради начина на работа. Начинът на работа в Англия е много различен от този в България. Исках да започна собствен бизнес, защото много опитни строители идват от България в Англия, взимат ги в големи фирми и им дават минимални заплати, които за стандарта тук са ужасно малки. И все пак, понеже това са адски много пари в сравнение с България, майсторите са доволни, а всъщност могат да взимат много повече. Това е нещо, което се случва с всички източноевропейци. Но ако работиш добре, качествено и да завършваш обектите в срок, работа винаги ще има. Тук работата никога не свършва.

И все пак в България се строи доста. Дойдоха много инвеститори, строителните фирми изкарват интересни продукти, изобщо бизнесът върви добре. Мислиш ли, че майсторите биха се върнали?

Не, не мисля. Единственото, което може да ги накара да се върнат е нещо, което буквално да ги върже и да са склонни да работят за много по-малко пари. Ако майстор взима добри пари в България, той ще може да живее добре, това е така. Но има голяма разлика в стойността на физическата работа. Занаятчийските професии, ако мога така да ги нарека, се заплащат безумно високо в Англия. Всъщност в Англия няма майстори. Там има „multi trade worker”, което е нещо като еквивалент на майстор – човек с разнообразни възможности и умения. Тези хора са изключително редки и са много ценни. В България, всеки, който е имал някакъв досег със строителство и има някакви познания в множество аспекти от него, започва да се нарича майстор, съответно „multi trade worker” и става безценен за пазара в Англия. Един самостоятелен майстор с лични инструменти, който може да си върши сам работата и я прави професионално и на време, може да взима около 150 паунда на ден.  Това са близо 350 лева на ден. Не мисля, че в България има някой, който е готов да плаща такива пари на майстор. Съмнявам се, че скоро ще има. Никой инвеститор, независимо от бюджета, с който разполага, няма да е готов да плати такава сума за майстор.

Това е наистина много.

Да, но и отговорността е по-голяма. Очаква се майсторите да работят напълно самостоятелно, да взимат решения бързо и качествено, да разполагат със собствени превозни средства, инструменти и като цяло да работят напълно независимо. Аз очаквам точно това от моите работници. Намесвам се само, ако има сериозен проблем, с който те не могат да се справят, имат въпроси или трябва да се говори с клиента. Това са моите отговорности. През останалото време те си работят сами. Аз очаквам през 90% от времето майсторите да нямат контакт с мен. Давам им работа и после очаквам да я свършат самостоятелно, без моя намеса. В Англия е изключително важно да си самостоятелен. Това е много важно да се разбере в България, където строителите просто не са самостоятелни.

Защо смяташ, че българските строители не са самостоятелни?

Това е нещо, с което непрекъснато се сблъсквам. Майсторите в България не са свикнали някой да ги остави и да каже: „Това ти е работата. Това ти е обекта. Това ти е клиента.“ и никой да не ги закача повече.

Искаш да кажеш, че майсторите очакват да им се виси над главата?

Не толкова, че очакват да им висиш, колкото, че очакват страшно много надзор. Очакват да не се държат отговорно спрямо крайния резултат, а някой да ги надзирава непрекъснато, за да им дава отговор на всеки дребен въпрос. В Англия имаш конкретен стандарт. Всеки знае стандарта и трябва да го постигне. Никой не го интересува как точно го постигаш. Стига да работиш безопасно, да не поставяш своя живот и на други под риск, никой не го интересува как си постигаш стандарта. Поддържаш ли стандарта, покриваш ли нормите, тогава можеш да очакваш, че ще взимаш добри пари. В България никой не работи толкова самостоятелно. От опит знам, че просто няма такова нещо. Всеки инвеститор наема мениджър и очаква този мениджър да следи и бди над всичко, да гледа и да решава. Това изглежда като добра идея, но има много негативен ефект. Моментът, в който този човек не надзирава конкретен екип работници, започват да стават грешки и други проблеми като забавяне в работата. Докато в Англия никой не гледа тези неща, гледат как си се представил като цяло – дали предоставяш качество, дали си закъснял, дали всичко е както трябва. Можеш да сбъркаш един или два пъти и после те махат. Няма караници, няма удържания на пари, няма заплахи – просто те махат. И аз работя така. Мисля, че така е честно и го казвам на всеки работник, който идва при мен

Къде има най-голяма разлика в строителния процес между България и Англия?

Нивото на довършителна работа. В Англия довършителната работа се върши около клиентите, докато те си живеят в къщата. В България или се изнасяш от къщата или се прави преди да се нанесеш. В Англия работиш между клиентите, докато те са си у дома. Това създава много високо ниво на напрежение, но никой не седи да те гледа в ръцете. Повечето от тях си вършат тяхна си работа и очакват, че ти знаеш какво правиш, а ако не знаеш, то им става ясно много бързо. Така губиш доверието на клиентите. В Англия се води една постоянна битка между това да свършиш на време и да запазиш доверието на клиентите си. Не може да се забавяш прекалено много или да се заиграваш с техните изисквания, а те винаги имат изисквания. Трябва непрекъснато да танцуваш между техните очаквания и времето, което можеш да отделиш за конкретен обект.

Другата голяма разлика, която забелязвам е, че когато строителните предприемачи приемат работа, то те я избират спрямо крайна цена. В Англия тенденцията е да се разбирате за заплащане на ден. Щом ти плащат по този начин, трябва да си готов да завършиш всичко на време, защото ако закъснееш ще им загубиш доверието. Българските компании, които работят с българи в Англия, обаче са внесли другия метод за крайна цена и работят по този начин. Това е много нестандартно за индустрията тук, но използвайки този метод, българските фирми предлагат изключително ниски цени. Те подбиват цените на всички други. Но обикновено това идва с много други неприятности, които често са на гърба на работниците, защото когато закъснеят, те не получават пари, а не всичко зависи от тях.

Кой е най-интересният проект, върху който си работил?

Най-голямата и комплексна кухня, която съм правил е за един индиец. Той беше преживял нещо доста неприятно. Преди мен, той беше наел един пакистанец. След огледа пакистанецът дава доста ниска цена. Помещението за кухнята на индиеца не беше хич малко – около 25-30 кв.м. Наистина голяма кухня, тя беше пристройка към къщата. Та пакистанецът е дал цена от 5000-6000 паунда, което е доста прилично за такъв голям проект.   След това е докарал няколко шкафа, за да видят как ще изглежда, да ги наложат, да нанесат корекции, ако е необходимо и поискава цялата сума за кухнята да се плати на куп. Човекът се е излъгал и му е платил. Пакистанецът изчезва като твърди, че жена му е болна и си отива в Пакистан с парите.

Индиецът, разбира се, е бесен. Вика журналисти и даже излиза статия за него в „The Sun”, сигурно го знаете, много голям британски вестник. Така той се превръща в изключително приоритетен клиент за най-големия производител на кухни в Англия, с който работя и аз. За тях беше важно работата да се свърши бързо и качествено. Пратиха ме на оглед и се оказа, че човекът има доста сложни и странни изисквания. Искаше специални довършителни работи, например, стените да са облепени с тънки каменни плочи, искаше метални профили, които да обгръщат процеп, който минава през каменен плот, искаше промени по всеки шкаф, така че те да седят на много странни места, да се увиват около колона. Искаше всякакви такива финни и трудни за изработване неща. Това го правеше много труден обект. Всички други, които бяха с мен на огледа си тръгнаха и казаха, че няма да го поемат. Представете си от една страна медийното внимание, напрежение от страна на компанията и сложни строителни процеси. Обектът е голям, има много пари в него, но рискът да се изложиш също е голям. Проектът беше на стойност 42 000 паунда. Казваха ми, че ще съжалявам, че нямам опит… В крайна сметка го поех и избрах работник, който е по-бавен, но работи много финно, има способността да прави висококачествени довършителни работи. Извиках плочкаджия, който има 40 години опит в България, а от 10 години е в Англия и дърводелец, който има опит и като водопроводчик, той също има около 20 години опит в България, а в Англия е от 5-6 години.

Кухнята имаше 42 шкафа, три печки, два вертикални аспиратора, много неща, много сложна работа. Клиентът беше нервен заради предишния си опит, но въпреки това ни остави да работим спокойно. Като видя, че си вършим добре работата, се успокои. След много финна работа, кухнята бе завършена за 2 седмици като беше изпипана до последния детайл – с почистване, силикони, всеки уред вързан, всяка плочка лъсната (смее се). Човекът беше много доволен, плати добре и след това моята работа потръгна. Имах по няколко кухни на седмица и за месеци наред нямах закъснение.

Каква е модата в кухните при англичаните?

Много рядко използват истинско дърво за шкафчета. Най-тъжното е, че като ни викнат да развалим старата кухня, съсипваме стари дървени шкафове от хубаво масивно дърво с много качествени метални дръжки. Те са правени в средата на 20 век, когато там качествеото е било безумно високо. Хората много обичат да дават Германия като пример за качество, но за ежедневни домашни неща – англичаните нямат равни. Ваните им, мивки, тоалетни, дръжки – абсолютно всичко, дори и най-дребните неща, са изящни. И така прекрасни стари кухни отиват на боклука. Направо ме боли сърцето.

Колко често хората си сменят кухните?

Тенденцията е да се прави ремонт на всеки 10 години. В България като ремонтираш нещо и очакваш, че то ще е вечно. В Англия не е така, хората инвестират много в домовете си, гледат да ги обновяват и освежават често.

С какви материали са изработени новите кухни?

Като в България, с ПДЧ. Може би в Англия са малко по-добре като детайл. Там използват същите материали, но в България заради дребни неща разваляме качеството. Не се обръща много внимание на детайлите.

Кои са най-харесваните цветове?

В момента сивото е много популярно. Води се като „графит“ цвят, но като човек от индустрията мога да кажа, че този цвят е под всякаква критика. Цветът е във всички списания и каталози, но е доста непостоянен. Имам предвид, че всеки месец цветът е с различен нюанс и една вратичка може да ти дойде в един нюанс на сивото, а друга в друг. Така стават грозни неща, които ни създават проблеми.

Най-надеждни са белите кухни. Дали са мат, гланц или каквото и да е, няма значение. Бялото си е бяло. Тук гаранцията за една кухня е 5 години и ако трябва през годините нещо да се смени, с бялото няма никакви проблеми. Поради тази причина белите кухни все още са най-поръчваните и затова се произвеждат в огромни количества.

Вратичките на шкафовете са без дръжки. Това е изключително модерно и вече почти е станало стандарт. Правят се с лек отвор, вдлъбнатина, където човек може да си сложи пръстите и да дръпне. Липсата на дръжки прави кухнята да изглежда по-изчистена и просторна. Дори от функционална страна е доста добре. Също така е много модерно вратичката на шкафа да се прави с няколко сантиметра по-къса и оставащата дължина да се запълни с метален кант. Тази метална част се взима в металик и мед. Даже най-модерната комбинация в момента е  каменен, сив ефект допълнен с меден цвят на лайсната.

Какво можеш да ни разкажеш за плотовете?

При плотовете има доста варианти. Аз лично най-много харесвам, и винаги ще предпочитам, дървени плотове. Като човек, който се занимава с това, мога да кажа, че това са най-добрите плотове. Аз се занимавам и с поддръжка на кухни, което означава, че съм виждал всеки един възможен начин, по който може да се развали една кухня. Много хора си мислят, че дървеният плот е мек материал, лесно се наранява, може да се чукне, изгори, издълбае и като цяло изобщо не става за плот. Хората забравят, че това е единственият плот, който е направен от едно парче материал. Другите плотове имат поне няколко материала – облицовка, вътрешност, пластове. Тук не е така, тук имаш само дървената плоскост. Това означава, че ако го изгориш, надраскаш, изобщо повредиш по някакъв начин, можеш много бързо да го поправиш като го изшкуриш. Една шкурка и става като нов, лакираш го и приключваш. Всички други плотове като ги повредиш и край – остава завинаги. Дървеният плот се обновява много лесно с лак. Може да стане като нов без усилие. ПДЧ, ламинати – нищо от тези варианти няма да излезе нито толкова евтино, нито ще изглеждат толкова добре.

Има и каменни плотове. Те са най-скъпи и имат 30-40 разновидности. Аз не ги харесвам, защото са тежки и най-вече, че трудно се обработват. Също така се рекламират като най-трайни, направо вечни, но не са. Поемат мазното страшно много и остават петна. Представете си, че си сипвате лютеница и изпуснете на плота малко от нея. Това е петно завинаги. Представете си, че съсипете плот от няколко хиляди паунда с една лъжица лютеница. Пропива се навътре и няма чистене. Не бих ги препоръчал. Сега се появиха нови модерни плотове, които имитират камък много добре. Те са талашит и отгоре има покритие, което имитира толкова добре камъка, че на пипане е същото – студено и гладко. Мисля, че бих ги препоръчал повече, отколкото каменните.

Обмисляш ли да започнеш бизнес в България, да се върнеш?

Не. Пазарът в България за такова ниво на качеството е много малък. Няма да имам работа. Ще трябва да работя с два екипа майстори и това е. Набавянето на такова разнообразие от материали също ще е доста скъпо, защото трябва да поръчвам малки количества. Другото е, че имам лоши впечатления от модела на строителство в България. Често фирмите имат некоректен начин на работа и парите са малко. Високото качество не се възнаграждава добре. Например, в Англия знам, че ако се справям добре, то работата ще идва и ще имам много повече обекти. Ако покажеш нещо, дори малко по-добро, от това, което предлагат другите, веднага ще бъдеш потърсен. Можеш много лесно да направиш бизнес с качествен начин на работа. Това дава предпоставка малки фирми да успяват. В България не е така. Рядко качеството е фактор, почти винаги нещата опират само до цена. Няма стимул да работиш добре. Очаква се високо качество за без пари, което няма как да стане. Накрая излиза, че да си строителен работник е нещо срамно и го правиш само защото не можеш нищо друго. В Англия започват да се занимават със строителство още като тийнейджъри, отиват чираци по обектите, за да се учат. Там професията на строителя е по-ценена и по-добре платена от много позиции по офисите в центъра на Лондон.

Снимки: Личен архив, Wren Kitchens