Рейнир де Граф е холандски архитект, урбанист и писател. Той заема ръководна позиция в  Office for Metropolitan Architecture (OMA), автор е на книгата  „Four Walls and a Roof, The Complex Nature of a Simple Profession“ и е гост-лектор в Кембридж. Миналата седмица той изказа интересна гледна точка, която даде доста предпоставки за започването на дебат около темата за мястото на архитектите в съвременната архитектура. В статия за авторитетното издание Dezeen, де Граф признава, че построената среда има влияние върху всички ни и че не може всички решения да бъдат оставяни в ръцете на архитектите. Това мнение на пръв поглед скандално, крие в себе си доста по-дълбоки размишления както за нашето щастие и здраве, така и за икономическото състояние на хората живеещи по градовете.

„Изградената среда засяга всички нас. Това е отварящата реплика на всяка конференция по архитектура. Елитарна през 70-те години, забравена през 80-те, преоткрита през 90-те, идолизирана през 00-те, архитектурата днес се възприема най-вече като причина за безпокойство, дисциплина, недостатъчно запозната с нейните последици, която трябва да бъде разгледана и контролирана. Минаха дните на великолепната изолация, привилегированите обсъждания сред съмишленици и похвалите един на друг. Архитектурата е приковала погледа на властите и бизнеса в света и има едно нещо, за което те са съгласни: твърде много е заложено, за да се остави архитектурата на архитектите.

Всъщност изградената среда влияе върху всички нас емоционално и икономически. Оценени на 280 трилиона щатски долара, недвижимите имоти представляват най-големия световен клас активи: утрояват световния БВП, струващ два пъти повече от световните запаси от нефт и тридесет пъти повече от златния запас. Сградите (и земята, на която седят) са най-важният стълб на нашата финансова система и както показа най-новата ни глобална криза, неслучаен първоизточник на нейния крах. Но докато сградите обикновено ни правят по-богати, те изглежда не ни правят по-щастливи. Никога емоционалната оценка на изградената ни среда не е имала по-голямо значение. Щастието, благополучието и (психичното) здраве са преобладаващите термини, с които се обсъжда проблема. Тяхната плодотворна употреба е показателна за мащаба на възприемания проблем.

Как може да бъде обяснена тази шизофрения? От една страна, изградената ни среда е източник на огромна финансова възвръщаемост, от друга изглежда, тя е причина за трайни психични страдания. Двете реалности съществуват едновременно и в пълен паралел. Макар че би било очевидно да се очаква подобно несъответствие да предизвика ожесточен дебат между частния сектор (основния бенефициент) и публичния сектор (този, който взима законопроектите), нищо не може да бъде по-далеч от истината. Напротив: колкото по-голямо е несъответствието, толкова по-голям е консенсусът. И публичният, и частният сектор обсъждат изградената среда в сходно позитивистични условия: жизнеспособност, ангажираност на общността, приобщаване … всяка концепция внимателно прескача всяка възможност за идеологически разрив. Някои нерешени случаи са оставени в разгара на обсъждането си: Ванкувър, един от най-обитаемите градове в света, е първият въвел данък за свободни жилища; Портланд (Мейн), най-големият град на един от най-слабо населените щати в Америка, ангажира голяма част от липсващата общност чрез арт проекти; и британският Милтън Кейнс се появи, за да подкрепи идеята за създаване на обществени места (placemaking).

Възникват въпроси относно значението на такива понятия. Какъв извод да си направим след като градовете са най-жизнеспособни, когато не се обитават. Ангажираността на общността процъфтява при липсата на такава и създаването на обществени места най-вече се проявява като пожелателно мислене? „Създаване на здравословна среда“, „ориентиран към човека дизайн“, „потапяща среда“, „интервенции, базирани на щастие“, „състрадателна консултация с общността“, „пространства първо за хората“, „хедонистична устойчивост“… Идиомът се размножава под формата на безкрайни комбинации. Но въпреки непрекъснато нарастващия си обем, речникът на съвременното планиране остава любопитно късоглед и не съдържа терминология, която да обяснява или дори регистрира днешната среща между икономическите печалби и очевидното емоционално напрежение, приписвано на изградената ни среда. Повечето от неговите термини просто се съсредоточават върху последното, без изобщо да поставят под въпрос защо парадоксът съществува на първо място.

Зад аранжировките на уличните мебели, вносната растителност и произведения на изкуството, политическите листовки и брошурите на предприемачите неизменно разкриват копнеж за архитектура от миналото: викторианска Англия, Америка от 18 век, колониална Африка и др. Термини като „базиран на доказателства дизайн“ или „тествани решения“, независимо от аурата им на обективност, недвусмислено показват пристрастие към традицията – не толкова към проблемите за решаване, колкото към популяризирането на политическия ред. Случайно ли е, че кампанията Building Better, Building Beautiful е изобретение на консервативно правителство?

Отричайки всяка възможност за диалектически спор, думи като жизнеспособност, щастие и благополучие се усещат като гигантски почит към очевидното: не критика, а одобрение на изградената ни реалност, скрит начин да се гарантира, че истинските интереси в работата никога не са обсъдени, камо ли докоснати. Всеизвестно е, че един процент от световното население притежава толкова богатство, колкото и най-бедните петдесет процента. И все пак рядко този въпрос се обсъжда във връзка с изградената среда. Основните въпроси за богатството и разпределението на доходите се игнорират рутинно. Случайно ли е, че проучванията, заети със здравето и щастието на града доминират именно когато неравенството в Западния свят (където се провеждат повечето от тях) започва да достига все по-екстремни нива?

Колкото повече се фокусираме върху това какво трябва да направи изградената среда за нас в емоционален план, толкова повече не успяваме да разпознаем какво прави тя в икономически план. Неравенството между хората се увеличава, когато възвръщаемостта на капитала започне да надвишава тези на труда. Надвишаването на средната работна заплата, глобалното поскъпване на недвижимите имоти играе огромна роля в този процес. Да не забравяме, че жизнеспособните или щастливите градове са преди всичко това, защото са богати градове. И все пак, повечето от богатите градове са скъпи градове, междувременно твърде скъпи, за да си позволят хората достоен дом. Да, изградената среда влияе на всички нас!“

Вие на какво мнение сте? В какъв град живеете?

Снимка: ОМА

Текст: Dezeen.com

Интервю:Лина Георгиева

Запознахме се с Владо преди няколко години в един доста труден момент за нас. Точно бяхме закупили ново жилище, което се намира на последния етаж на жилищна сграда, а покривът течеше като цедка. Предните собственици се бяха опитвали да закърпят положението, но неуспешно. По оставената документация личеше, че са били измамени за свършена работа, която реално не е била свършена. С Владо се свързахме чрез общ приятел, а месецът бе ноември – на ръба на зимата. Независимо от метеорологичните условия и от това, че бе затрупан с работа, той разбра каква ни е ситуацията и помогна веднага. Но освен, че е добър и отзивчив човек, Владо е интересна личност с разнообразни интереси и виждания. Той не се притеснява да казва нещата така, както са. Затова го помолих да седнем на по едно кафе и да си поговорим по разни въпроси, които в „сезона на покривите“ са изключително важни, особено, ако ви предстои ремонт.

Как започна да се занимаваш с поправка на покриви?

Аз се занимавах с дърводелство и понеже ми трябваше размах и квадратура, затова започнах да се занимавам с по-големи неща. Не ми беше интересно да се занимавам със столчета и масички, а по-скоро с големи дървени конструкции. В България не се строят много дървени къщи и основната дървена конструкция се намира в покрива.

Кога си избра дърводелството като занаят и кога този интерес се пренесе към покрива?

От 25 години се занимавам с дърводелство, а от 15 години работя върху покривите. Към дърводелството проявих интерес, защото дядо ми беше дърводелец и ми беше много интересно как се изработват разни неща, но бях малък и ми бе трудно да работя с инструментите. Исках да овладея инструментите и да се науча да работя с материала.

Какво си учил?

Не съм учил за дърводелец, защото нямах време. Завършил съм СМГ (Математическата гимназия), а след това, понеже можех и да рисувам, кандидатствах за архитект в УАСГ, но ме приеха за инженер. Започнах да изучавам програмата по „Транспортно строителство“, но не го завърших. Направих си дърводелско цехче. Дадох си сметка, че нямам време и пари за друго образование и трябва да започна работа в строителството, но от всичко в строителството си избрах дърводелството. Това е благ занаят, има много да се учи и каквато и мода да дойде, тя ще си замине, но камъка и дървото ще останат завинаги тук. Започнах сериозното си занимание с покриви, когато се роди дъщеря ми, защото нямаше повече време за губене и трябваше да започна стабилен бизнес.

През тези години измени ли се по някакъв начин работата ти?

Измениха се отношенията клиент-майстор. Преди години занаята беше основно в ръцете на ромите, сега и това вече се промени. Като се засили строителния бизнес, много фирми започнаха да правят покриви като съответно вдигнаха и качеството. Покривът е доста отговорна работа, сложна система, която изисква майсторлък. Един добре направен покрив си е цяло произведение. Ако започне да се руши фасадата, може с години да се руши преди да има сериозни щети по конструкцията на сградата, обаче покривът започне ли да се руши, това се отразява на цялата сграда.

Какви са първите признаци, по които може да се разбере, че покрива е за ремонт, преди да е протекъл?

Зависи от вида покрив и как е направен. Ако е дървена конструкция и няма теч, проблем няма. Хората винаги се сещат за покрива, когато има вече теч. Никой няма да започне ремонт на покрив, ако няма теч. На никой не му се занимава да следи какво е положението, какво остава да го отвори, за да провери конструкцията. Но е хубаво керемидите да се преглеждат на няколко години и да се отстраняват тези, които са започнали да се чупят или рушат.

Всеки дава различна гаранция за направен покрив. Колко години след ремонт е реалистично да очакваме покривът да остане здрав?

Всичко зависи от положените материали. Има материали, които ще изкарат 2-3 години без проблеми, и други, които осигуряват спокойствие за 15 години или 30 години и т.н. Много зависи и как са сложени съответните материали. Важно е да се спазва технологията, но има покриви, които изначално не са добре направени конструктивно. Това са покриви, за които няма подходящи материали на пазара или са много скъпи. Самото изпълнение също е много трудно. Обикновено такива проблемни конструкции са тези с многото чупки и нестандартни форми. Тези покриви и са най-податливи на течове, а хората гледат да спестят от скъпите материали и съответно дават дефект по чупките.

От къде идва този проблем?

Този проблем идва още от архитекта. Когато той е залагал сложния покрив, автоматично залага и скъпите материали. Като е направен такъв тип покрив, ясно е, че не може да бъде изпълнен с евтини материали. Първоначално това не е видимо. Липсва връзката между архитект, проектант и фирма-изпълнител, майстор и материали. Един е архитектът, друг е проектанта, трети е майстора, съответно на пазара не се знае дали изобщо има подходящ материал за изпълнението на съответния тип покрив. Класическите покриви, които са проиграни във времето, са си най-добрите. Двускатен, четирискатен, с определен наклон, е тестван със столетия и е открито, че това е най-удачния вариант за покрив. Оттам всички екстра изпълнения изискват повече умения, по-специфични материали…

Откъде идват тези нестандартни решения за покриви?

В България имаме кратка история на новото строителство. На Запад като гледам как строят, те си следват определен модел. Тук си имаме друг модел и той е доста стабилен, строителен метод. Но като започна строителния бум, всички искаха да са модерни, да използват новото. Още в началото архитектите започнаха да се изхвърлят, проектантите не бяха доизучили всичко, да не говорим за фирмите изпълнители, които си нямаха идея какво се случва. Майсторът само и само, за да се закрепи в София, казва че може всичко и за да е конкурентен, сваля цената много надолу. Накрая е готов да работи за дребни стотинки. Като даде ниската цена, после трябва да спести и от материали, което означава, че трябва да спести и от качество.

Има ли решение на този проблем?

Новото строителство си е проблемно. На фирмите им трябваха поне 15 години, за да си пробват нещата. Аз не съм видял архитект да дойде на мой покрив, за да провери какво се случва. Така че за да се разреши този проблем, трябва архитектите да дойдат на обектите и да видят как протича строителния процес. Когато видят нещата през гледната точка на майстора, ще спрат и да съчиняват глупости. Проектантите също. Виждал съм изграден от компютър покрив, който започва от едната страна, върти, върти, върти и накрая остта не съвпада и се получава нещо много странно. Личи си, че този покрив не е мислен. Направен е колкото да се отметне работа, а пък после „майсторът ще се оправи“. И наистина после майсторът се оправя, защото проектантът не е помислил да даде решение. Решението се взима от майстора.

Как един клиент може да си избере добър майстор?

Добрият майстор се познава по очите. От обява не може да се разбере дали майсторът е читав. Аз не пускам обяви и съм постоянно зает, дори отказвам на приятели. Името на добрият майстор се носи от уста на уста, не седи по обявите. По обявите и сайтовете често можеш да попаднеш на некоректни майстори. Може всичко да изглежда наред – да е фирма, да е с хубав сайт, но накрая пак да се окажеш с некоректна тумба и започва тотално надиграване и надлъгване. Ако разполагаш с по-скромен бюджет и искаш да получиш качество – по интернет и обяви, няма как да стане. Там ще попаднеш на хора, които нямат работа, а нямат работа, защото са мошенници.

По какво се познава добрият майстор?

Добрият майстор може да се познае и по това, че не го е страх да признае, че не може или не знае как да направи нещо, или иска да помисли. Миналото лято отказах на едни клиенти и те ми се оплакаха след това, че в интернет са намерили десет фирми и нито една от тях не им е вдъхнала доверие. Все пак са се договорили с едната фирма и накрая са останали прецакани. Започнали покрива, взели парите, после останал един човек да си бърка в носа, започнали разправиите и накрая хората сами са си довършили покрива.

Ако все пак попаднеш на некоректни работници, как най-бързо можеш да разпознаеш, че се случва нещо нередно? Какви са първите признаци?

Първият и основен признак е начина на плащане.  Като се искат пари за материали, трябва всичко да е подредено и добре обяснено на клиента. Нормално е да се дадат предварително пари за материали и някакви пари отгоре, за да може майсторът да си покрие текущите разходи като бензин за колата. Когато потръгне работата вече може да се говори за повече пари и да се види, че взаимоотношенията са нормални. Покривът е етапен проект и е нормално да се плаща на етапи. Ако се иска цялата сума в аванс, това не е добър знак.

На какви етапи се ремонтира един покрив?

Започва се с дървена конструкция, после дъсчена обшивка, хидроизолация, керемиди и  улуци. Заплашането може да става в началото на всеки етап. Така е добре и за клеинта, и за майстора. Ако човек не разбира изобщо как се прави покрив и няма препоръка, друг сигурен знак е ако майсторът започва да се изтъква и да се прави на всезнаещ още по време на огледа. Червена лампа е, когато майсторът започне да дава решения преди да е помислил и да е разбрал какъв е проблема. Ако бърза да даде оферта и да вземе пари е знак, че нещо не е наред.  Като дойде и огледа, майсторът трябва да посмисли каква е ситуацията, а това не става веднага. Трябва му поне един ден, за да му улегне, да го прецени, да си прецени времето, хората, да помисли как ще се случат нещата, дори чисто логистично. Добрият майстор не бърза да даде офертата, нито сроковете, преди да се е ориентирал добре.

Най-добрият ориентир е когато майсторът и клиентът са от едната страна на проблема и си имат доверие. Двамата имат задача да решат проблем. Единият участва със знания и умения, другия участва с пари, но и двамата са от едната страна на проблема, а не проблемът да е между тях, защото оттам идва липсата на доверие и клиент и майстор започват да се дебнат. Клиентът трябва да уважава труда на майстора, а майсторът да уважава парите на клиента. Майсторът също така трябва да е спокоен да каже цената си. Ако се наложи да сваля от нея, това не е добре и не са заедно срещу проблема. Така че се иска честност и от двете страни.

Кога е най-натовареното време за ремонт на покриви?

Натоварено става по някое време през септември, но октомври и ноември са най-натоварените месеци, защото всички са почивали цяло лято и не им се е мислело за ремонти. Но като наближи есента и зимата, се сещат, че покривът тече. А той тече вече от известно време и те го знаят, но цяло лято са го отлагали, когато е  най-подходящото време. Тогава може да се работи спокойно, да не се открива и закрива с найлон, да се притесняваш, да се бави работата. Не трябва да се чака последния момент, трябва да се мисли още през лятото. Но масово ми звънят септември месец, всеки ден ми се обаждат (смее се).

Работил ли си по обществени поръчки? Как протича там работата?

Не, не съм работил и ако ми предложат ще откажа. Рибата е вмирисана откъм главата. Като знам как се краде нагоре, няма как надолу да е честно и справедливо. Главболгарстрой се занимаваха с Лувъра в центъра на София и аз имах приятели, които работеха по проекта като майстори. Те си работеха по частните обекти, но като останат без работа за ден-два, ходеха там да отметнат работа и да вземат едни пари в края на седмицата . Не знам Главболгарстрой за колко са взели обекта, но плащаха към 44 лева на кв.м. гипскартон, което е много. Частен обект, ако някой майстор го спазари добре, ще вземе 33-35 лева за кв.м. за материал плюс труд. Но на тези 44 лева, които Главболгарстрой дава,  се подреждат подизпълнители и накрая докато се стигне до майстора, ако материалът е около 20 лева, то 24 лева са за труда. Крайният майстор прибира между 3 и 5 лева на кв.м. заради всички подизпълнители. Това е смешно. Съответно и качеството е интересно. Но майсторите ходят там, за да си запълнят деня, никой майстор няма да се набута там да работи.

Затова ли имаме толкова проблеми в центъра?

Да. Всички проблеми по центъра със строшени, напукани плочки, наредени криво, е точно заради това. След всички подизпълнители, накрая майсторът работи за без пари, а последния подизпълнител е имал едни плочки на набута, защото и той е прецакан (смее се). Луди пари се дават за изпълнение, а изпълнението е с втора ръка материали и майстори, които чакат да си започнат следващия частен обект и работят за мизерни пари. Накрая поръчката се изпълнява с една десета от парите.

Това не влияе ли на имиджа на майстора?

Накрая майсторът виновен! (смее се) Ама те такива са търсили, които ще се навият на тези пари. И това е принципът в обществените поръчки, които са лъжа и измама. Ако се проследи цялата верига, ще се види за какво взимат пари всички подизпълнители. В обществените поръчки, заплащането на майсторите е винаги мизерно и никой не иска да работи там. Крайният майстор е обслужващ персонал. Криво ми е, че името майстор се разбира или като обслужващ персонал, или като мошеник. Майсторът вече не означава „майстор“.

Майсторът е загубил своето достойнство?

Да. За нас се мисли или като за мошеници, или като за обслужващ персонал. „Майстор“ вече не означава учен човек със знания, умения, опит и отдаден на занаята си. Занаятът ми е престижа и благодарение на усилията ми съм си спечелил уважението на хората. Майстор не се става просто така, това трябва да го наследиш, да наследиш майсторлъка.

Защо все още си в България? Много добри майстори вече отдавна са заминали. Какво те задържа тук?

Парите не са всичко. Малко или много съм научен на родолюбие. Гадно ми е, че прецакаха България и не искам да ходя и да им робувам. Кофти ми е, че България се превърна в колония и оттук се изсмукват ценни хора. Общността е разбита, езикът се унищожава, на хората са им отнети същностни качества като това, че трябва да си смел, да носиш отговорност, да си съзидателен, да се грижиш за общността си, защото ти си един от творците на тази общност. Аз смятам, че народът ни носи нещо много по-смислено, старо и ценно отколкото предполагаме и отколкото ни е обяснено. Понеже го откривам тук, то ходенето в чужбина за мен е загуба на време. Там ако отида, ще печеля повече пари, но ще бъда лишен от възможността да ровя в тази дълбочина. Имал съм предложения, имал съм директна магистрала към бизнес на Запад, но съм отказвал. Там ще ме наместят в машината като поредното зъбно колелце и няма да съм сред творците на обществото.

Владо в момента не може да поеме допълнителна работа. Ако желаете да се свържете с него по други въпроси, моля пишете на редакционния имейл: red@1kam1.com

Срещаме се с арх. Иван Александров след дискусия, която бе организирана от АИДБ (Асоциацията на интериорните дизайнери в България) с тема Обществени интериори – Нощни заведения. Намеренията ни бяха да поговорим по-детайлно за интериора на нощните заведения и каква точно е неговата роля за дълголетието на клуба, но научихме много повече.

Арх. Александров е изключителен еродит, със знания и мнение по въпроси, касаещи не само дизайна, но и градската среда и нейното значение за развитието на града ни. И като казвам развитието, имам пред вид и бизнеса, и живота на младите хора, и връзката между архитектурата и социалния живот на всички нас. Колко хубаво би било, ако това интервю се прочете от управата на София (все пак говорим за една шепа хораJ), убедена съм, че ще им бъде от полза.

В подкрепа на думите си ще изброя някои от проектите на Dada Project Studio – ST.SOFIA GOLF CLUB & SPA – Равно поле,  International Business Center and Hotel -Ереван, SOFIA LIVE CLUB –  София, RESTAURANT WHITE & BLUE – София, ROCHE BULGARIA – София, COOLWEAR – София, Da Da Cultural Bar – София и др.

Приятно четене!

Арх. Александров какво означава Dada Project Studio?

Dada Project Studio е създадено преди 8 години като то е част от един по-голям проектнатски екип от архитекти и дизайнери, с който съм работил от дълги години. Ние и сега кооперираме дейностите си за големи архитектирни проекти и конкурси. Но практиката показа, като по-ефективно да обособя сегмент, който да е концентриран към абревиатурата „ДАДА“ – Дизайн, Архитектура, Декорация, Арт.

Универсални творци, които разпонзават дизайна в широкия му смисъл, както като теория, така и като практика. ДИЗАЙНА – интериорен и продуктов, АРХИТЕКТУРАТА е в „ограничен“ обхават, като проектирането е в равнопоставена зависимост с интериорната представа; ДЕКОРАЦИЯТА – винаги е в контекста на общия замисъл; АРТА извежда основната поанта – синтезът, който декларира реализациите на Дада Проджект Студио като изкуство.

Но ДАДА не е само абревиатура, това е „скрит код“ свързващ ни концептуално с Дадаизма.

През 2009 година с младата част от екипа около мен, с ясна мисия замислихме и създадохме Dada Cultural Bar. Този клуб изпълнява една мултикултурна мисия, която е свързана с доста широка палитра от изяви. Той не е просто бар, където хората да се срещат за питие. Изграждането на интериора на „Dada Cultural Bar“ трябваше да притежава аромата на епохата, в която е съществувало движението и да си има своето съвременно „инди“-звучене.

Той е “cultural”, но и в смисъла на контракултура – на хора, които са по-алтернативни в много жанрове. На пръв поглед пространството предполага, че могат да се случват експозиции, вернисажи, представяния на книги, жива музика, но са ставали и много неочаквани неща. Случвали са се събития, свързани с фестивално кино, камерна опера, пърформанси, улична поезия, дискусии, уоркшопове, продуктови презентации и т.н. На тази територия се създаде предпоставката да продължим с „Dada Project Studio“.

Dada Cultural Bar

Dada Cultural Bar

Dada Cultural Bar

Какво представлява екипът?

Както вече споделих – универсални творци, но между тях все пак се открояват архитекти, дизайнери и декоратори. И не на последно място трябва да отлича знчението на хората от проджект-мениджмънта и шоу-рума.

 Вие как попаднахте в света на архитектурата и дизайна?

Започнах кариерата си като „попаднах“ в Института за проучване и проектиране „Промпроект“, който за времето си беше институция.

В архитектурния отдел работеха хора, които бяха изключително важни в живота ми. Tова e поколение, което беше завършило в Австрия, Германия, както и въобще най-доброто от българската школа, и то носеше със себе си духа на друга образователна култура. Но и много млади проектанти, с които имахме шанса да „попиваме“ от „учители“, които бяха правилната амалгама от архитекти, инженери и дизайнери.

Тази проектантска организация бе ориентирана основно към архитектурата в леката промишленост, а там през тези години започнаха да присъстват доста елементи, които са свързани с дизайн и интериор. Една промишлена среда трябва да има много верен климат за работа, аспекти на аергономията, колористиката, дори музиката имат отношение в една работна среда.

Така че имах възможност да се уча от добрите практики на хора с богат бекграунд, да се мисли мащабно, защото промишлената архитектура предполага друго мислене. Когато в леката промишленост започнаха да се появяват шоуруми, участия в международни предтсвяния и изложения, фирмени магазини, тогава се създаде предпоставка групата, която вече ръководех, да се специализира в проектирането на този сегмент.

По-късно попаднах в едно напредничаво за времето си обединение, което се наричаше Промишлено-търговско обединение „Пирин“ и съчетаваше в себе си външна и вътрешна търговия и производство. Бях приобщен да стана главен дизайнер.

Моето условие беше, че трябва да си имам бюро, което освен дизайн, да има и архитектурен сегмент. И така тези проектантски дейности съпъстваха кариерата ми. Като главен дизайнер ме включиха в художествен съвет на фирмата и така модата ме дръпна доста бързо. Модата е доста магнетична, хареса ми и й отделих голям период от време.

В какво е специализирана практиката ви? Бяхте поканени да участвате в събитие на Асоциацията по интериорен дизайн, което бе посветено на нощните клубове. Може ли да се каже, че там имате по-голям интерес?

Нито аз, нито екипа ни, има някаква специална ниша, с която да се занимаваме. Ние изповядваме тоталния дизайн и неговото приложение за създаването на „разширение“ във всички области. Имаме отношение към това какъв може да бъде един архитектурен образ и сами да го проектираме, и оттам да навлезем без колебание в Интериора във всичките му проявления. Няма особена разлика в това дали ще проектираш една сграда или един продукт. Това е малко силно изказване, но съм готов да го защитя.

Принципите са едни и същи и в крайна сметка в основата стои човекът. В единия случай се мисли за това как човекът ще обитава едно пространство, или как ще работи и  комуникира в една обществена среда, но винаги на първо място седи индивидуалното начало – да изграждаме такава индивидуална специфика на всички наши обекти, така че да са уникални сами за себе си. Не може да има приемственост между формите и пространствата, а всяко трябва да носи своята уникалност така, както човек я носи. Затова наблягаме на това да проектираме форми с индивидуален детайл. Тоталният дизайн не е нещо отживяло. Доказват го всички най-нови сгради и пространства, които се изграждат.

Достатъчно е да се спомене Лувъра на Жан Нувел в Абу Даби, където тази концепция се извежда отново на преден план. Добре е, ако всички обърнат по-голямо внимание и се въоръжат с куража да влязат в тези дълбоки води, защото хората трябва да са концептуалисти, визионери и да разполагат с широк кръг познания. Такива хора са адвокатите, които могат да бъдат добри съветници в проектантската дейност, защото умеят да проучват добре всяка специфика. Това го разбрах от един проект по адвокатска кантора.

Споменавате го с голямо уважение този проект. Беше ли предизвикателство?

Да, беше. Тази адвокатска кантората е със статут на бранд. Самата сграда беше защитен паметник на културата, но бе изцяло реновирана, много внимателно се пипаше с бели ръкавици, така че най-ценното в интериора остана. Всичко в продължение на общата част от рецепцията до зали за срещи, запази духа на времето от 30-те години. Проектите свързани със стари гради, особено тези около 30-те години, са изключително интересни. Повечето от тях са постижения за времето си и емблематични за София. Работата по такива сгради е голямо предизвикателство.

Адвокатска кантора

Адвокатска кантора

Какво мислите като цяло за работата по стари сгради и запзването им като културни паметници?

Трудно е човек да забрави подобни проекти. Това отношение не трябва да е свързано само с конкретни сгради. Например, има една къща на Оборище, която е впечатляваща и може да се говори с часове за постиженията на архитекта, както към външната стилистика, така и към вътрешната. София не е град, който разполага с изобилие от такива сгради и затова трябва да бъдат гледани много добре, трябва да имаме много специално отношение към тях.

За съжаление, в това отношение гилдията има голям грях, а и самата управа на града. Ние изгубихме изключително ценни сгради, които бяха оставени да се разрушат. Тази безхаберност ни лиши не само от тези емблематични сгради, но и ни раздели с паметни места, които са свързани с хора от нашата история, свързани с генетиката на града след Освобождението.

Това са места, където са се събирали елити. Затова няма приемственост между поколенията, няма я тази памет на града, която ни прави щастливи. И затова трябва да сме достатъчно ангажирани да пазим това, което все още не е изгубено и да възстановим това, което все още е възможно. Така паметта на тези места може да бъде върната и те много бързо ще поведат и новото поколение. Паметта всъщност е най-голямото наследство, което има един град.

Смятате ли, че в опазването на тази памет имат място и сградите от социализма, социалистическите паметници? Да вземем за пример разрушаването на Мавзолея.

Всеки се интересува от този въпрос. Ние сме тясно скроени и това не ни разрешава да живеем с желанието да общуваме, да влизаме в спорове, всеки да има своята индивидуалност, но всичко да е направено красиво, така както би ни отивало на една средиземноморско-черноморска цивилизация.

Мога да дам пример с Берлин, който е фаворитът в света като космополитен град на освободени хора и може да покаже всичко свързано със социализъм и национал-социализъм. Така че Мавзолеят, ако бе намерил контекста си в градската среда, нищо не пречеше да си остане, за разлика от Паметника на съветската армия, който нищо хубаво не напомня и е пълно недоразумение. Не казвам, че трябва да бъде разрушен, но поне да бъде преместен, защото вече не съществува такава държава и там не му е мястото.

Какво бихте поставили на мястото на Паметника на съветската армия, ако имахте избор?

Не зная дали трябва да се възстанови ботаническата градина, но винаги съм мислел, че това е идеалното място за Националната ни опера. Открих, че още по социализма е правен международен архитектурен конкурс за опера на мястото, където сега е НДК. Но за съжаление той не е намерил своята реализация. Ще спомена и още един конкурс за Зала Унивесиада. И там спечелилият проект не се реализира, а предложената „вандова“ конструкция изпреварваше тази, която се появява години по късно на Олипиадата в Мюнхен.

Така че ние имаме своя принос в приложение, но той остава забравен. Сградата на ресторант „Ропотамо“ бе еталон със световно качество на архитектурата за 60-те години. Друга сграда с подобни качества е тази на Бузлуджа, защото тя носи белезите на брутализма. Той има своето място в модерната архитектура, защото не може всички сгради да са с окачени фасади и градът да се оглежда в тях.

В нощния живот на града и специфичното при клубовете има ли запазване на тенденции и какво е актуалното в момента?

Sofia Live Club отбеляза своята годишнина – вече стана на 10 години. Той е специфичен, защото не са много клубовете за жива музика, които имат такова дълголетие. Пространството има своята история. Това е кафе-театър към НДК.

През каквито и метаморфози да бе минало това пространство, оста винаги бе ориентирана към сцена, която по никакъв начин не отговаряше на конфигурацията на НДК като сграда. Попадайки там, осъзнах, че трябва да се смени оста и да се изгради чисто амфитеатрално. Сцената се ориентира правилно и се намери място за пулта в същата ос, оттам нататък пространствените характеристики придобиха друго значение.

Sofia Live Club

Sofia Live Club

Втората важна задача бе да му се даде добра акустика, тъй като това е клуб за жива музика. С известни консултации и тази задача се получи добре и няма две мнения по този въпрос. Някои хора го сравняват с концертна зала, защото слушаш изпълнителите, след това изпиваш едно питие с приятели да изкоментирате видяното и си тръгвате.

Това не е място, където да седиш да се напиваш цяла нощ. В този смисъл клубът е своебразен храм на звука, защото с акустиците успяхме да стигнем до този подбор на материалите, който да даде първостепенно значение на звука. Атмосферата и интериорното оформление бяха второстепенни.

Тези материали не са доминантни и не нарушават тъканта на интериора. Целяхме да създадем добра атмосфера, която да е спокойна и да предразполага, да носи усещането за нощен живот, но и за нещо, което е имало предистория, а не да е агресивна модерна изява.

Разбира се, съчетан е и с по-модерни решения като гардероба и тоалетните, които са направени доста авангардно. Там трябва да е различно усещането от това, което чувстваш в клуба. Те трябва да играят ролята на глътка въздух, която да поемеш в антракта.

Sofia Live Club

Sofia Live Club

Sofia Live Club

Интериорното решение в клуба е на пръв поглед просто, тъй като има един основен цвят – черно, формата не се натрапва. Тук-там има реплики, които човек, ако иска може да ги види както и един червен полилей, който е туптящото сърце на клуба. Подът е от паркет с черна вакса и с времето придоби друга патина, дървото се показа и оживя. Така клубът старее красиво и защитава концепцията за всички тези клубове за жива музика.

Sofia Live Club

Интериорът трябва ли да поема отговорността за това колко пълен остава един клуб, дори и след приключване на изпълненията?

Не, интериорът може да поеме отговорност толкова, доколкото да има предназначения плюс. Например, Sofia Live Club има и други предназначения, където в него са правени представяния на брандове, телевизионни предавания, там са създадени условия дори да се правят звукозаписи, защото си представях, че може да се появят дискове като “Café del Mar” и “Buddha Bar”, които тръгват от заведения.

Няма нищо лошо да се случват и други неща. Ако едно пространство е добре замислено, може да се ползва и 24 часа.  Например, “Dada Cultural Bar“ има своя дневен живот и своя нощен живот. Има такива предизвикателства, в които да създадеш една атмосфера на заведението през деня, а след това да има друга атмосфера нощем.

Dada Cultural Bar

Dada Cultural Bar

Dada Cultural Bar

Дигиталната графика и RGB системите, всички системи за осветление от ново поколение, стават доминанта в интериорите. Преди ако са били малък процент от бюджета, сега бюджета расте в псока на светлинния климат. Може да имаш неутрално, минималистично обзавеждане на интериора, но когато имаш богатството на цвета на светлината, може да получиш динамика, която не може да се получи с крещяща форма.

Така че тенденциите, смятам, че не са в интериора, а са в мястото на нощния клуб в нощния живот на града. Нощният живот на града е продължение на социалните отношения, които от деня преминават в магията на нощта и придобиват друг характер. За мен тенденцията е в създаването и обособяването на квартали и зони насочени към нощния живот. Така е в Лондон, Берлин, дори Белград.

Възможно ли е нощният живот и клубовете да се съчетае със сменянето на предназначението на старите сгради?

Захарна фабрика е такъв чудесен пример. Тя е оставена да се руши, а това е място, което би могло да бъде превърнато в средище – да има дневен живот, но да има и своя интензивен нощен живот. През нощта самото изкуство се възприема по различен начин. Такива групи заведения свързани с жанрова музика са необходими. Сега започва да се появява нещо такова в частта към Сточна гара. Започнаха да се появяват галерии, малки клубове.

Много хора биха казали, че Студентски град е такова място.

Студентски град е феномен. Да вплетеш в тъканта на студентския живот – общежития, институти, университети и кампоси – инвеститорски интереси, които да го наситят със заведения и жилищни сгради, е обратнопропорционално на студентската същност. Проектирахме един пиано бар за там, за който инвеститорите тръгнаха с добри намерения, но познавайки средата там, накрая те се отказаха и направиха съвсем друго нещо.

Как бихме могли да достигнем до търсения ефект на обособени места за нощен живот като в големите европейски градове?

Трябва да се използва всичко налично като сграден фонд. Имаме много подходящи сгради за нощен живот и клубове. В зоната около Хладилния завод има сгради, които са чудесни за тунинговане и превръщане на квартали с разнородни цели и идеи. Когато си в подобен тип квартали, ти прекарваш една чудесна нощ. Нужни са средища за нощен живот с редица клубове, където да се състоят различни ивенти и дневния живот да прелива в нощния. Това е тенденция, в която София изостава. Градът не помага, не посочва мястото.

Кой трябва да посочи това място?

Има си заместник-кмет по културата, но това е цяла непоклатима каста, която има самочувствието, че върши нещо. Правят се много пакости, особено с тези ремонти през зимата. Убеждават ни, че като бъде завършено, ще е много хубаво. Животът в града не се създава от типа настилка на улицата. Споменът за града не остава като за изискан булевард, а място, където може да пиеш евтина бира, да се шляеш до сутринта през лятото.

Какво предстои на Dada Project Studio?

Имаме програма, с която ще отделим повече време на продуктовия дизайн. Съсредоточили сме усилия да надградим вече изградената история на студиото. Консолидирахме неформален клъстър с фирми производители, наши партньори в продължение на години.

Da Da Project Studio

Da Da Project Studio

Вече е достъпен новият ни уеб-сайт, който е концептуален и илюстрира всички аспекти от работата ни. Предстои ни да издадем и продуктов каталог.

Като обекти спечелихме локален конкурс за цялостна реновация на 4-звезден хотел в София. Замисления от нас редизайн е сериозна задача. Завършихме идеен проект за Клубен СПА Хотел в центъра на София. В изпълнения са два проекта за жилищни апартаменти. Очаквам и много специално възлгане за къща в Пловдив (Стария град).

Интервю: Лина Георгиева

Разговарям с арх. Иван Колев и инж. Петя Груева от сдружение „Мещра – традиционни знания и занаяти“, с които ви запознахме в първата част на интервюто. Иван е завършил УАСГ със специализация „Опазване на архитектурното наследство“, работил е в Националния институт за недвижимо културно наследство, като архитект-проучвател с документирани обекти на наследството из цяла България. Петя е завършила „Строителство на сгради и съоръжения“ във ВСУ „Любен Каравелов“ и към момента е докторант в УАСГ към катедра “Метални, дървени и пластмасови конструкции”, със специалност “Дървени конструкции”. Разбрахме за проектите, работилниците, обученията и най-вече, целите на сдужението. Предстои да разберем какво следва за „Мещра“, разговаряме още за образованието, проблемите при реставрациите, приемствеността на традициите, намирането на материали и още много други интересни теми.

По какви нови проекти работите сега?

Петя: Имаме финансиране за нов проект от Национален фонд „Култура“. Казва се „Строителните занаяти на Стара планина“. Вече направихме теренно проучване с доброволци в област Габрово, във връзка с изпълнението му. По проекта работим съвместно архитекти, инженери и етнолози от ЕМО „Етър“.

Тази година за пръв път имахме и реален обект за реставрация, който беше организиран като място за обучение и практика. Прекарахме една седмица в с. Лозен. Там реставрирахме глинена и варова мазилка на къща, беше включено и обучение за изграждане на кирпичена зидария.

Съвсем скоро предстои работилница в село Руня, Община Дряново, където главният акцент ще бъде практическа част по реставрация на глинени мазилки. Освен това са включени лекции, свързани с опазването на недвижимото културно наследство и дървените конструкции, характерни за периода на Възраждането в Стара планина. Участниците ще имат възможност да се включат в работилници по каменна зидария и изработване на мозайки. За повече информация, вижте в страницата на събитието.

Къде е най-големият проблем? Като работите и се срещате с толкова хора, работите с институции, обикаляте различни места, виждате различни къщи, райони и обичаи, къде виждате да има най-голям проблем?

Иван: Голяма част от проблемите са липса на комуникация между заинтересованите страни. Държавата трудно комуникира със собствениците на паметници. В повечето случаи тяхната комуникация е чисто административна, а няма разговор на чисто човешко ниво. Това е ролята на гражданското общество – да работи за по-добра комуникация и да подпомага това, което държавата няма ресурси да направи. Трябва да има връзка между майстори, проектанти и собственици. Голям проблем е, че не се е осъществявала такава връзка до този момент. Смятам, че архитектите и инженерите трябва да знаят повече за традиционните материали, които са използвани тук и за начина на работа с тях. Трябва да се мисли по-критично към случващото се в момента. Не е необходимо всички да използваме едни и същи материали, защото те са лесни и достъпни на пазара, а да направим малко усилие и да постигнем най-доброто, което можем, познавайки по-добре собствените си архитектурни традиции и околна среда.

Петя: Поради тези причини ние сме отворени към всички собственици на стари къщи, които имат нужда от съвет или контакт на майстор. Обикаляйки по районите се запознаваме с майстори и ако някой се интересува от информация за реставрация, може да се свърже с нас и да го насочим.

Какво е най-интересното нещо, което научихте от местен майстор? С какво ви впечатляват най-много?

Иван: Аз съм много впечатлен от сухата каменната зидария. Трудна е не само като физическа работа, но също и като оформление. Това е нещо, което прави голямо впечатление, това е майсторството. Виждаш как един човек се захваща с работа, на която ти с дни ще се чудиш как да я започнеш, а той я постига с такава лекота. Веднага разбираш, когато някой човек е отдал голяма част от годините и работата си на специализация в определено майсторство, а не да прави всичко.

Петя: Наистина е много сложно с каменната зидария. Тази година в „Етър“, майсторът по каменни зидарии постоянно гледаше участниците в ръцете и как поставят камъните и им разместваше всеки един камък. Гледаше да не ги изпуска от поглед, защото после трябваше да развали всичко и да го пренареди на ново. (смее се)

Звучи много сложно. Как тогава имаме гаранция, че една реставрация се извършва качествено, след като занаятите са почти забравени?

Иван: Това е много голям проблем. Загърбено е някакво много естествено знание към природата, нейните възможности и ресурси. Повечето случаи въпросът е защо хората изобщо стигат до момент на реставрация и търсят помощ от държавата. В повечето случаи не се стига до реставрация, а до унищожение. Има липса на подходящи строителни материали, липса на майстори, липса на информираност, което кара хората да предпочитат да бутнат старата къща, отколкото да започнат реставрация. Това са цели групи проблеми. Първо са майсторите, които липсват и няма мрежа от хора, които да могат да работят по такъв тип сгради с такъв тип материали. От друга страна липсва кой да им възложи такава задача, защото самите инвеститори нямат нагласа, за да го поискат от някого. Трета група проблеми са самите материали, които са трудни за добиване. Не е ясно дали всички тези материали, които са влагани едно време могат все още да се добиват в България, защото това е цяла технология на обработка на материала. Например дървото трябва да съхне определен брой години, трябва да бъде рязано в определен период от годината. Това са процеси, на които не се обръща внимание. Накрая получаваме некачествени материали, които се влагат в строителството. Отделен проблем са съвременните материали. Те също трябва да бъдат използвани, все пак живеем в съвремието, но осъществяването на връзката между старо и ново също е голям проблем в България. Това е архитектурен и конструктивен проблем.

От къде идва този проблем?

Иван: Обучението по архитектура в повечето случаи е насочено към работата с нови строителни материали, с нови обекти, всеки иска да направи нова сграда. В реалността и практиката, обаче, работим повече с нещо съществуващо, или се намесваме в градоустройството, или добавяме, отнемаме, допълваме нещо на вече съществуваща сграда. Практиката ни в по-голямата си част е във вече изградена среда. Насочеността на образованието, обаче е такава, че младите архитекти се учат основно да изграждат нещо ново. Работата с контекста е основен приоритет на катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ, но малък брой от бъдещите архитекти избират да специализират това.

Петя: В инженерното образование почти не се засяга реставрация на дървени конструкции. Не се учи нищо за старите техники за строителство с дървесина, как е обработвана тя, не се споменава това, че в момента строителството с дървесина следва съвсем различен тип технология и няма общо с правеното преди. Например, преди се е строяло много с дъб, сега се строи с иглолистна дървесина. Това е съвсем различен тип философия и когато инженерът е обучен само по съвременния начин и види една стара дървена конструкция, той очаква, че тя е изградена по същия начин, но тя не е .

Иван: Често така се съсипват обектите, затова е необходимо да има тази информираност. Архитектите имат такава специализация, но инженерите нямат и когато се стигне до такъв обект, то архитектът трябва да свърши работата и на останалите, а това е невъзможно и най-малкото по закон няма право да го прави.

А вярно ли е, че реставрацията излиза по-скъпо, отколкото да се построи нова сграда? Може би това е нещо, което отказва много хора.

Иван: Всеки, който живее в дом, трябва да си го поддържа. В личните си домове правим от време на време основен ремонт, но в повечето случаи не ни излиза десетки хиляди левове, защото това е жизнена среда, която е била поддържана през годините. Така трябва да е и с обектите на недвижимо културно наследство. Ако имаше такава ежедневна поддръжка, тогава нямаше да има нужда от така наречената „скъпа“ реставрация. Това е резултат на дълги години липса на дейност. Реставрацията се появява на границата между живота и смъртта, но първо трябва да се помисли защо тази сграда е стигнала до това състояние. Хубаво е да се питаме защо искаме да ползваме тази сграда, като се реставрира или пак ще бъде оставена да се руши. Когато става дума за важни обществени обекти, държавата трябва да има политика спрямо тях, а при частните собственици трябва да има и някаква самоинициатива и те сами да не допускат такова нещо. Държавните фондове за реставрация рядко стигат до частни собственици, тъй като се ползват приоритетно за археология и обекти от национално значение. Но в много случаи хората дори не знаят за тези фондове. Те не знаят какви са им правата, не знаят как да постигнат това, което искат. Затова е важно да има повече обсъждания, споделяне на информация и срещи между различните заинтересовани страни.

Реставрациите са скъпи и заради липсата на хора и знания. Майсторите, работещи само реставрация не са организирани в асоциации, а ако бяха, щеше да има повече ползи и за инвеститори и за млади хора да се обучават в занаятите. Тогава и цената на самите реставрации щеше да е друга, защото щеше да има множество обучени хора със систематизирани знания, но заради липсата на такива групи от хора, процесът е много скъп.

Далече ли сме от идеята да придадем модерни функции на стари сгради?

Иван: Не, изобщо не сме далеч. Част от сградите биха били много по-доходоносни, ако запазят важните си характеристики без да трябва да се появи нещо ново на тяхно място. Тук идва и ролята на архитекта, който трябва по правилен начин да осъществи симбиозата между старото и новото, да внесе съвремието от себе си. Съхранено старо строителство, което е издържало през десетилетия, ако не столетия, и да бъде унищожено, за да се построи нещо с материали, които имат по-кратък живот, е също така природонесъобразно. Много от новите строителни материали имат негативен отпечатък върху природата, докато едно време се е строило само с природни елементи. Така опазването на наследството е свързано и с опазването на природата. Колкото повече се опитваме да съхраняваме старото, толкова повече съхраняваме и околната среда.

Правят ли се някакви стъпки за промени в образованието?

Иван: Да, до колкото ми е известно с това се занимават колеги архитекти, заедно с Министерство на образованието. Идеята е да се започнат обучения свързани с архитектура за ученици. Ако от ранна детска възраст това е посято, то лесно ще порасне някой ден. Изгражда се отношение за опазване на културното наследство и природата от дете.

Петя: По проекта ни в област Габрово е предвидено да се срещнем с учениците от НГПИ Тревненска школа, за да им разкажем за нашата инициатива и обекти. Те ще имат възможност да дойдат на второто теренно проучване през октомври месец, така че ще можем да навлезем донякъде и в образованието на младежите.

Какви цели сте си поставили пред сдружението, не само пред самите проекти?

Иван: Искаме да изместим нагласата от посока очакване към посока на действие. Хората в момента очакват, че ще дойде държавата и ще им организира личния живот, ще им реставрира къщите, което няма как да стане. Тогава изпадаме в обвинения към държавата, докато повечето неща зависят от нас и трябва сами да ги постигнем. Това за мен е нещо, което има голямо значение за гражданското общество. Искаме да накараме хората да действат по-самостоятелно и по-организирано, да не разчитат само на държавата, а да работят заедно и да поставят ясни изисквания към държавата. Искаме също така да организираме повече неформални и формални срещи и групи, които да общуват.

Петя: Хората трябва да започнат да припознават плюсовете на старите сгради. Надяваме се повече млади хора да се заинтересоват от традиционните занаяти и да започнат да се обучават в тях, защото има голяма дупка във възрастта. Майсторите са много стари и скоро няма да са тук вече, а младото поколение не се интересува да се научи на занаят.

Иван: В чужбина има асоциации, които се занимават с опазването на тези знания, а хора, които владеят специфични строителни техники са много търсени.

Какво искате да кажете на младите хора?

Иван: Да не предават идеите и мечтите си. Много хора искат да работят в сферата на опазване на културното наследство, но бързо се обезверяват след сблъсък с първите трудности. Ако искат да променят нещо, трябва да са последователни и да не се отказват.

Петя: Да не отричат наследството си, а да го ценят и съхраняват.

Какво си пожелавате на вас?

Иван: Да задвижим механизма на самосъзнанието в обществото, свързан с опазването на народната ни архитектура. Тогава нашето сдружение ще е постигнало целите си и ще има възможност да се справя с други важни проблеми на културното наследство.

Снимки: Архив, сдружение „Мещра“

Ако желаете да се запишете за обучение, да станете доброволец, търсите майстор или искате да спонсорирате дейностите на сдружение „Мещра“, можете да се свържете с тях на следните контакти:

инж. Петя Груева – 0876 36 56 39

meshtra.ngo@gmail.com

http://meshtrango.com

https://www.facebook.com/meshtra

Интервю: Лина Георгиева

Срещам се с арх. Иван Колев и инж. Петя Груева, за да си поговорим за сдружение „Мещра – традиционни знания и занаяти“ – инициатива целяща да опази традиционните български занаяти, архитектура и култура. Иван е завършил УАСГ със специализация „Опазване на архитектурното наследство“, работил е в Националния институт за недвижимо културно наследство, като архитект-проучвател с документирани обекти на наследството из цяла България. Петя е завършила „Строителство на сгради и съоръжения“ във ВСУ „Любен Каравелов“ и към момента е докторант в УАСГ към катедра “Метални, дървени и пластмасови конструкции”, със специалност “Дървени конструкции”. Разговорът ни протече много емоционално, защото двамата са напълно отдадени на каузата, към която и нашият екип вече стана съпричастен. Споделяме с вас емоциите, предизвикани от реалността, и радостта от малките победи.

Защо „Мещра“?

Иван: През 2015 г. се сформира една група от колеги, с които учехме в курса за реставрация към НИНКН. Имахме сходни интереси към опазване на наследството и нуждите на обществото, проблемите, с които трябва то да се справя. Едновременно с това се появи и инициатива за създаване на музикален фестивал в село Долен. Тогава бяхме поканени, за да направим нещо, което да популяризира архитектурния резерват сред гостите на фестивала. Попадайки там, местните хора ни разказаха за стария език на майсторите строители, който се казва „мещренски“. В този район „мещра“ означава майстор. От тази инициатива за популяризиране на архитектурния резерват в село Долен се формира и нашето сдружение.

След това какво стана? Имате ли други проекти?

Иван: Работим в Стара планина, Странджа и Родопите.

Петя: През 2016 г. кандидатствахме за финансиране към Национален фонд „Култура“ с проект „Добър ден, майсторе! Как я построи?“, който бе свързан с проучване на нематериалното наследство и връзката между нематериално и материално. Идеята беше да се търсят местни майстори в Странджа, които владеят строителни техники от времето на Възраждането. По време на теренното проучване не само се търсеха майстори, а се документираше и архитектурата като типология, архитектурни и конструктивни детайли.

 Такова нещо правено ли е преди?

Иван: Такива неща са правени на държавно ниво – институти, музеи. На ниво гражданско общество и сдружения, няма много хора, които да работят с теренни проучвания, анализи, типологизиране на къщи, изследване на занаятите, които също са много важни. Обвързването на материално с нематериално наследство не е правено до сега по този начин. На държавно ниво тези две неща са разделени и няма добра връзка между институциите. Няма връзка между тези, които проучват архитектура и строителство, и тези, които проучват културата и занаятите.

Петя: Тези, които проучват нематериалното наследство не биха си задали въпроса дали има майстор, дали има кой да реставрира. Ние вече имаме връзка с етнолози и хора, занимаващи се с нематериалното наследство, партнираме си с Института по етнология и фолклористика към БАН и направихме изложба с крайния резултат от проекта в Странджа. След това две наши колежки станаха докторанти в този институт.

Иван: Сега вече имаме и архитекти, които се занимават и с нематериално културно наследство, правейки точно тази връзка, която до момента е липсвала.

Как намирате финансиране за проектите?

Иван: Доста голяма част от работата ни е доброволческа, но имаме и няколко проекта, за които успяхме да спечелим финансиране. Това ни позволи да ги разпрострем във времето, за да получат последователност и завършен вид, който да може след това да се надгражда. Единият от проектите е този в Странджа, който беше за период от една година.

Петя: Там вече нямаме финансиране и сега трябва да мислим как да продължим работата, или да търсим друг източник за финанси.

Иван: Това е логиката на такъв вид финансирания – дават ти стимул да създадеш нещо, да започнеш инициатива, която да търси самостоятелност. Ако тя не получи самостоятелност, тогава значи нещо не е както трябва – финансова обосновка, културна значимост, приложение.

Петя: След като приключи финансирането в Странджа, направихме работилница там, която беше с по-демонстративен характер. Присъстваха двама майстори. Единият се занимаваше с редене на турски керемиди, а другият с обшивка по фасадите с цепени дъбови дъски. И двамата направиха демонстрация на занаятите, като участниците имаха възможност също да се включат. Опитахме се да документираме занаятите им. Този път имахме и такса за участие и по този начин успяхме да финансираме мероприятието.

Иван: Самото проучване и документиране там започва да придобива самостоятелност. Отделно от това имаме още два финансирани проекта. Едната инициатива бе съвместно дело с Етнографският музей на открито “Етър” и бе финансирана от Министерство на културата. Тогава идеята бе да се стимулират музеите да развиват и осъвременяват програмите си. „Етър“ е голям музей с големи възможности, има архитектурна стойност, не само музейна. Там създадохме програма за обучение на хора за архитектурата на мястото. Идеята бе ние като архитекти, инженери и специалисти в недвижимото културно наследство да подпомагаме разбирането на посетителите за архитектурния регион в Средна Стара планина. С финансирането на министерството стартирахме програмата и вече трета година я правим. Първата година бе освободена от такси за участието, а следващите две години успешно се провежда като платено обучение. От миналата година Камара на архитектите в България се включи и стана партньор на събитието. Благодарение на това вече идват и много архитекти, които искат да научат нещо повече за опазването на архитектурно наследство и за типичната архитектура в Стара планина. Архитектите искат да видят на практика как се осъществяват строителните техники и да се срещат с майстори, които показват определени сглобки, строителство с камък и дърво, с глина. Тази година мина много добре. Имахме 31 участници.

( Повече снимки може да разгледате във Facebook страницата на ЕМО „Етър“ )

Каква е идеята на платените обучения?

Иван: Да предадем нашия опит, това, което сме научили и събрали като информация с много труд. Провеждаме лекции насочени към видовете конструкции, самите сгради като архитектурна типология. Не се опитваме да създаваме обучения само, за да кажем, че ги има, а да споделим нашите специализирани познания с повече хора. Опитваме се да споделяме теоретични и практически знания в лицето на майстори. Практическата част в нашите обучения се извършва от самите майстори, които предават своите знания директно. Тогава хората се включват и започват да работят с майсторите, изработват истински неща на място.

Много е хубаво, че архитекти проявяват сами интерес и идват при вас, за да се информират. Вие работите и с доброволци и с професионалисти едновременно. Разкажете как протича точно работата на терен. Какво правите?

Петя: Работим по различен начин в двата случая. Към доброволците имаме специфични предварителни изисквания, защото с тях отиваме да вършим работа с конкретна цел – да проучим район, архитектура, майсторлък. Затова гледаме да взимаме само хора, които са специалисти в определената област или са с много силен интерес към културното наследство. Тогава те се разпределят по групи и започва документирането. Гледаме да обогатим знанията си, да съберем повече информация, което да ни помогне и в популяризирането на идеята. Материалното наследство го документираме с измервания, скици, фотографиране, а нематериалното чрез интервюта с местни хора, видео записи на работата им. Когато хората се включат по този начин и работят за обогатяване на проекта, тогава нямаме такси.

Каква е крайната цел?

Иван: Крайната цел е да систематизираме събраната информация, да се анализира и да се представи публично. Опитваме се да популяризираме неща, които ние смятаме за ценни за цялото общество.

Как си намирате проектите? Сами ли ги избирате или ви насочват?

Иван: Повечето от нещата, върху които сме работили са искани от местните хора в дадено населено място. Ние не си избираме определени места и да кажем на хората от какво имат нужда те. Този начин на работа го намирам за леко тоталитарен. Ние отиваме там, където хората имат нужда от нас и търсим начини как да се отнесем експертно към техните нужди. Опитваме се да сме им в помощ. Както в с. Долен, така и работата ни с етнографски музей на открито „Етър“, в Странджа, с. Лозен, са местни инициативи. Тогава, заедно с хората на място решаваме какво би могло да се свърши в полза и на опазване общото ни наследство, и на тяхната настояща жизнена среда.

Как се свързват хората с вас? Как разбират за вашето сдружение и инициативите ви?

Иван: В повечето случаи става чрез лични контакти, но вече редовно ни пишат на страницата във Фейсбук, пращат ни имейли с конкретни идеи за обучения, реставрация, консултации. Хората имат нужда от професионална подкрепа, а често няма към кого да се обърнат, когато искат да възстановят стари сгради.

Снимки: сдружение „Мещра“

Към ЧАСТ II

Ако желаете да се запишете за обучение, да станете доброволец, търсите майстор или искате да спонсорирате дейностите на сдружение „Мещра“, можете да се свържете с тях на следните контакти:

инж. Петя Груева – 0876 36 56 39

meshtra.ngo@gmail.com

http://meshtrango.com

https://www.facebook.com/meshtra

Да си един от най-известните редактори на световната медия Vogue е истинско постижение в живота. Може би дори за някои сбъдната мечта. Грейс Кодингтън е редактор на британския Vogue и директор в американското издание и то вече за десетилетия. Нейният моден вкус е уважаван по целия свят и вдъхновява най-изявените модни дизайнери. Освен модна икона, Кодингтън е човек с широко сърце. Тя отглежда своя племенник като нейно дете след смъртта на сестра й. Имаме възможността да надникнем в дома на една забележителна жена, която да ни разкаже повече за модата, вдъхновението и живота.

„Винаги дръжте очите си отворени. Продължавайте да гледате, защото всичко, което виждате, може да ви вдъхнови“, казва Грейс Кодингтън и наистина нейният дом е вдъхновяващ. Тя живее в къща с три спални, закупена още през 1988 г. заедно с нейния партньор – френският стилист Дитие Малиж. Къщата е в близост до Ню Йорк, но е заобиколена от невероятна природа.

„Това е място, където можете да влезете и да се метнете на дивана и да си вдигнете краката нагоре“, казва тя за своята всекидневна, която е съвсем семпла и няма нищо тежкарско или модно в нея. „В този дом не са работили дизайнери. Тук е пълно с неща, защото животът ми е пълен с неща – не може да е по друг начин. Продължавам да мисля, че съм много минималистична, но всъщност аз съм най-лошото. И все пак съм готова да призная колко много неща съм събрала в зрялата старост от 77 години! “

„Не мога да спра хората, включително и себе си, винаги да носят котешки декорации“, казва тя за множеството изкуство и предмети свързани с котки. Някои от най-очарователните лични предмети могат да бъдат открити в коридора към спалните, където са окачени десетки скици. Кодингтън също признава, че често обича да размества, за да прави нови връзки между нещата. „Но Дитие винаги иска всичко да остане така, както си е, така че трябва да чакам подходящия момент“.

„Не нося дънки, a просто нося черно. Има няколко причини за това – аз съм малко старa и малко по-дебелa, a черното ме кара да изглеждам по-добре. Прекарах целия си живот като давах оценки на дрехи и правех дрехите си да са част от история, искам да нося чисти цветове. Не искам да мисля твърде много за онова, което обличам. Про нещо слагам нещо сутринта.“, казва Кодингтън в интервю с Алек Болдуйн за това как се чувства за себе си в момента и какво обича да носи. „Възрастните жени не трябва постоянно да се притесняват какво носят и да се стремят да изглеждат по-млади. Така те никога няма да се чувстват комфортно в кожата си. Аз не вярвам в пластичната хирургия. „, заявява смело Грейс.

„Родителите ми имаха малък хотел на плаж в Уесл. Той бе наистина малък, побираше може би двадесет човека най-много и работеше само през летните дни. Имаше туристи, не като тук в Ню Йорк, но все пак имаше. Така, че в семейството ми не е имало хора от модните среди. И все пак майка ми се стремеше да поддържа стил, мисля, че тя сама шиеше повечето от дрехите си, защото не е имало много магазини за дрехи. Тя винаги изглеждаше великолепно. Баба ми беше оперна певица – иска ми се да можех и аз да пея като нея, да бъда певица, но нямах този талант.“

„Когато съм тук, не отивам много по-далеч от градината, освен да пазарувам“, признава Коддингтън. „Плувам два пъти на ден, но иначе това е животът на много мързелива дама. И това е прекрасно. „, казва тя, а всъщност е една истински заета жена. Освен работата си с Vogue, тя работи по два проеакта за книги, телевизионно шоу и нова колекция чанти заедно с Louis Vuitton.

Текст: Architectural Digest, WNYC Studios

Снимки: Eric Boman

Интервю: Лина Георгиева

Редакция: Ани Дамянова

Със Стоил се познаваме вече близо 10 години. Когато се запознахме, той учеше право и щеше да става адвокат. Сега нещата са много по-различни и Стоил ръководи успешен строителен бизнес в Лондон, където се занимава с изработването на кухни и други довършителни работи. Като цяло той е закърмен в Англия. Неволята гони семейството му от България, когато е бил още бебе. Любовта към родината го връща тук като студент, а през годините го наблюдавах как се бори, за да се установи, да започне успешна работа и да се радва на живота. Сега Стоил е обратно в Англия. Бизнесът там процъфтява, а клиентите са други, заплащането е друго , начинът на работа е друг. В един откровен и приятелски разговор той ни споделя някои тайни от „кухнята“ на успешния бизнес в Англия.

От кога имаш интерес към строителството и как се захвана с него?

Никога не съм очаквал, че ще се занимавам със строителство, но съдбата ме тласна в тази посока. Майка ми се занимава със строителство отдавна и 2008 г., преди кризата, тя инвестира в няколко сгради. С идването на кризата, обаче, тя се принуди да се оттегли, защото работата по обектите не вървеше. По това време аз учех право, но в един момент реших, че това няма да е моята кариера и ми се прииска да пробвам късмета си със знанията, които бях успял да натрупам покрай майка ми. Така се върнах в Англия и започнах работа в строителната фирма на един приятел. Той търсеше да наеме хора, които да осъществяват връзката между английски клиенти и български майстори. Фирмата беше голяма и имах много работа. Разбрах, че възможностите ми далеч надхвърлят ходенето по огледи с майсторите. Това бе една от най-големите фирми за довършителна работа в Лондон, имаха над 200 екипа от майстори, които трябваше някой да ръководи, да им организира работата и да ги насочва към клиенти. Аз търсех предизвикателство и приех работата на мениджър.

Защо реши точно в Англия да го направиш? Защо не остана в България?

Основно заради заплащането, разбира се, но и заради начина на работа. Начинът на работа в Англия е много различен от този в България. Исках да започна собствен бизнес, защото много опитни строители идват от България в Англия, взимат ги в големи фирми и им дават минимални заплати, които за стандарта тук са ужасно малки. И все пак, понеже това са адски много пари в сравнение с България, майсторите са доволни, а всъщност могат да взимат много повече. Това е нещо, което се случва с всички източноевропейци. Но ако работиш добре, качествено и да завършваш обектите в срок, работа винаги ще има. Тук работата никога не свършва.

И все пак в България се строи доста. Дойдоха много инвеститори, строителните фирми изкарват интересни продукти, изобщо бизнесът върви добре. Мислиш ли, че майсторите биха се върнали?

Не, не мисля. Единственото, което може да ги накара да се върнат е нещо, което буквално да ги върже и да са склонни да работят за много по-малко пари. Ако майстор взима добри пари в България, той ще може да живее добре, това е така. Но има голяма разлика в стойността на физическата работа. Занаятчийските професии, ако мога така да ги нарека, се заплащат безумно високо в Англия. Всъщност в Англия няма майстори. Там има „multi trade worker”, което е нещо като еквивалент на майстор – човек с разнообразни възможности и умения. Тези хора са изключително редки и са много ценни. В България, всеки, който е имал някакъв досег със строителство и има някакви познания в множество аспекти от него, започва да се нарича майстор, съответно „multi trade worker” и става безценен за пазара в Англия. Един самостоятелен майстор с лични инструменти, който може да си върши сам работата и я прави професионално и на време, може да взима около 150 паунда на ден.  Това са близо 350 лева на ден. Не мисля, че в България има някой, който е готов да плаща такива пари на майстор. Съмнявам се, че скоро ще има. Никой инвеститор, независимо от бюджета, с който разполага, няма да е готов да плати такава сума за майстор.

Това е наистина много.

Да, но и отговорността е по-голяма. Очаква се майсторите да работят напълно самостоятелно, да взимат решения бързо и качествено, да разполагат със собствени превозни средства, инструменти и като цяло да работят напълно независимо. Аз очаквам точно това от моите работници. Намесвам се само, ако има сериозен проблем, с който те не могат да се справят, имат въпроси или трябва да се говори с клиента. Това са моите отговорности. През останалото време те си работят сами. Аз очаквам през 90% от времето майсторите да нямат контакт с мен. Давам им работа и после очаквам да я свършат самостоятелно, без моя намеса. В Англия е изключително важно да си самостоятелен. Това е много важно да се разбере в България, където строителите просто не са самостоятелни.

Защо смяташ, че българските строители не са самостоятелни?

Това е нещо, с което непрекъснато се сблъсквам. Майсторите в България не са свикнали някой да ги остави и да каже: „Това ти е работата. Това ти е обекта. Това ти е клиента.“ и никой да не ги закача повече.

Искаш да кажеш, че майсторите очакват да им се виси над главата?

Не толкова, че очакват да им висиш, колкото, че очакват страшно много надзор. Очакват да не се държат отговорно спрямо крайния резултат, а някой да ги надзирава непрекъснато, за да им дава отговор на всеки дребен въпрос. В Англия имаш конкретен стандарт. Всеки знае стандарта и трябва да го постигне. Никой не го интересува как точно го постигаш. Стига да работиш безопасно, да не поставяш своя живот и на други под риск, никой не го интересува как си постигаш стандарта. Поддържаш ли стандарта, покриваш ли нормите, тогава можеш да очакваш, че ще взимаш добри пари. В България никой не работи толкова самостоятелно. От опит знам, че просто няма такова нещо. Всеки инвеститор наема мениджър и очаква този мениджър да следи и бди над всичко, да гледа и да решава. Това изглежда като добра идея, но има много негативен ефект. Моментът, в който този човек не надзирава конкретен екип работници, започват да стават грешки и други проблеми като забавяне в работата. Докато в Англия никой не гледа тези неща, гледат как си се представил като цяло – дали предоставяш качество, дали си закъснял, дали всичко е както трябва. Можеш да сбъркаш един или два пъти и после те махат. Няма караници, няма удържания на пари, няма заплахи – просто те махат. И аз работя така. Мисля, че така е честно и го казвам на всеки работник, който идва при мен

Къде има най-голяма разлика в строителния процес между България и Англия?

Нивото на довършителна работа. В Англия довършителната работа се върши около клиентите, докато те си живеят в къщата. В България или се изнасяш от къщата или се прави преди да се нанесеш. В Англия работиш между клиентите, докато те са си у дома. Това създава много високо ниво на напрежение, но никой не седи да те гледа в ръцете. Повечето от тях си вършат тяхна си работа и очакват, че ти знаеш какво правиш, а ако не знаеш, то им става ясно много бързо. Така губиш доверието на клиентите. В Англия се води една постоянна битка между това да свършиш на време и да запазиш доверието на клиентите си. Не може да се забавяш прекалено много или да се заиграваш с техните изисквания, а те винаги имат изисквания. Трябва непрекъснато да танцуваш между техните очаквания и времето, което можеш да отделиш за конкретен обект.

Другата голяма разлика, която забелязвам е, че когато строителните предприемачи приемат работа, то те я избират спрямо крайна цена. В Англия тенденцията е да се разбирате за заплащане на ден. Щом ти плащат по този начин, трябва да си готов да завършиш всичко на време, защото ако закъснееш ще им загубиш доверието. Българските компании, които работят с българи в Англия, обаче са внесли другия метод за крайна цена и работят по този начин. Това е много нестандартно за индустрията тук, но използвайки този метод, българските фирми предлагат изключително ниски цени. Те подбиват цените на всички други. Но обикновено това идва с много други неприятности, които често са на гърба на работниците, защото когато закъснеят, те не получават пари, а не всичко зависи от тях.

Кой е най-интересният проект, върху който си работил?

Най-голямата и комплексна кухня, която съм правил е за един индиец. Той беше преживял нещо доста неприятно. Преди мен, той беше наел един пакистанец. След огледа пакистанецът дава доста ниска цена. Помещението за кухнята на индиеца не беше хич малко – около 25-30 кв.м. Наистина голяма кухня, тя беше пристройка към къщата. Та пакистанецът е дал цена от 5000-6000 паунда, което е доста прилично за такъв голям проект.   След това е докарал няколко шкафа, за да видят как ще изглежда, да ги наложат, да нанесат корекции, ако е необходимо и поискава цялата сума за кухнята да се плати на куп. Човекът се е излъгал и му е платил. Пакистанецът изчезва като твърди, че жена му е болна и си отива в Пакистан с парите.

Индиецът, разбира се, е бесен. Вика журналисти и даже излиза статия за него в „The Sun”, сигурно го знаете, много голям британски вестник. Така той се превръща в изключително приоритетен клиент за най-големия производител на кухни в Англия, с който работя и аз. За тях беше важно работата да се свърши бързо и качествено. Пратиха ме на оглед и се оказа, че човекът има доста сложни и странни изисквания. Искаше специални довършителни работи, например, стените да са облепени с тънки каменни плочи, искаше метални профили, които да обгръщат процеп, който минава през каменен плот, искаше промени по всеки шкаф, така че те да седят на много странни места, да се увиват около колона. Искаше всякакви такива финни и трудни за изработване неща. Това го правеше много труден обект. Всички други, които бяха с мен на огледа си тръгнаха и казаха, че няма да го поемат. Представете си от една страна медийното внимание, напрежение от страна на компанията и сложни строителни процеси. Обектът е голям, има много пари в него, но рискът да се изложиш също е голям. Проектът беше на стойност 42 000 паунда. Казваха ми, че ще съжалявам, че нямам опит… В крайна сметка го поех и избрах работник, който е по-бавен, но работи много финно, има способността да прави висококачествени довършителни работи. Извиках плочкаджия, който има 40 години опит в България, а от 10 години е в Англия и дърводелец, който има опит и като водопроводчик, той също има около 20 години опит в България, а в Англия е от 5-6 години.

Кухнята имаше 42 шкафа, три печки, два вертикални аспиратора, много неща, много сложна работа. Клиентът беше нервен заради предишния си опит, но въпреки това ни остави да работим спокойно. Като видя, че си вършим добре работата, се успокои. След много финна работа, кухнята бе завършена за 2 седмици като беше изпипана до последния детайл – с почистване, силикони, всеки уред вързан, всяка плочка лъсната (смее се). Човекът беше много доволен, плати добре и след това моята работа потръгна. Имах по няколко кухни на седмица и за месеци наред нямах закъснение.

Каква е модата в кухните при англичаните?

Много рядко използват истинско дърво за шкафчета. Най-тъжното е, че като ни викнат да развалим старата кухня, съсипваме стари дървени шкафове от хубаво масивно дърво с много качествени метални дръжки. Те са правени в средата на 20 век, когато там качествеото е било безумно високо. Хората много обичат да дават Германия като пример за качество, но за ежедневни домашни неща – англичаните нямат равни. Ваните им, мивки, тоалетни, дръжки – абсолютно всичко, дори и най-дребните неща, са изящни. И така прекрасни стари кухни отиват на боклука. Направо ме боли сърцето.

Колко често хората си сменят кухните?

Тенденцията е да се прави ремонт на всеки 10 години. В България като ремонтираш нещо и очакваш, че то ще е вечно. В Англия не е така, хората инвестират много в домовете си, гледат да ги обновяват и освежават често.

С какви материали са изработени новите кухни?

Като в България, с ПДЧ. Може би в Англия са малко по-добре като детайл. Там използват същите материали, но в България заради дребни неща разваляме качеството. Не се обръща много внимание на детайлите.

Кои са най-харесваните цветове?

В момента сивото е много популярно. Води се като „графит“ цвят, но като човек от индустрията мога да кажа, че този цвят е под всякаква критика. Цветът е във всички списания и каталози, но е доста непостоянен. Имам предвид, че всеки месец цветът е с различен нюанс и една вратичка може да ти дойде в един нюанс на сивото, а друга в друг. Така стават грозни неща, които ни създават проблеми.

Най-надеждни са белите кухни. Дали са мат, гланц или каквото и да е, няма значение. Бялото си е бяло. Тук гаранцията за една кухня е 5 години и ако трябва през годините нещо да се смени, с бялото няма никакви проблеми. Поради тази причина белите кухни все още са най-поръчваните и затова се произвеждат в огромни количества.

Вратичките на шкафовете са без дръжки. Това е изключително модерно и вече почти е станало стандарт. Правят се с лек отвор, вдлъбнатина, където човек може да си сложи пръстите и да дръпне. Липсата на дръжки прави кухнята да изглежда по-изчистена и просторна. Дори от функционална страна е доста добре. Също така е много модерно вратичката на шкафа да се прави с няколко сантиметра по-къса и оставащата дължина да се запълни с метален кант. Тази метална част се взима в металик и мед. Даже най-модерната комбинация в момента е  каменен, сив ефект допълнен с меден цвят на лайсната.

Какво можеш да ни разкажеш за плотовете?

При плотовете има доста варианти. Аз лично най-много харесвам, и винаги ще предпочитам, дървени плотове. Като човек, който се занимава с това, мога да кажа, че това са най-добрите плотове. Аз се занимавам и с поддръжка на кухни, което означава, че съм виждал всеки един възможен начин, по който може да се развали една кухня. Много хора си мислят, че дървеният плот е мек материал, лесно се наранява, може да се чукне, изгори, издълбае и като цяло изобщо не става за плот. Хората забравят, че това е единственият плот, който е направен от едно парче материал. Другите плотове имат поне няколко материала – облицовка, вътрешност, пластове. Тук не е така, тук имаш само дървената плоскост. Това означава, че ако го изгориш, надраскаш, изобщо повредиш по някакъв начин, можеш много бързо да го поправиш като го изшкуриш. Една шкурка и става като нов, лакираш го и приключваш. Всички други плотове като ги повредиш и край – остава завинаги. Дървеният плот се обновява много лесно с лак. Може да стане като нов без усилие. ПДЧ, ламинати – нищо от тези варианти няма да излезе нито толкова евтино, нито ще изглеждат толкова добре.

Има и каменни плотове. Те са най-скъпи и имат 30-40 разновидности. Аз не ги харесвам, защото са тежки и най-вече, че трудно се обработват. Също така се рекламират като най-трайни, направо вечни, но не са. Поемат мазното страшно много и остават петна. Представете си, че си сипвате лютеница и изпуснете на плота малко от нея. Това е петно завинаги. Представете си, че съсипете плот от няколко хиляди паунда с една лъжица лютеница. Пропива се навътре и няма чистене. Не бих ги препоръчал. Сега се появиха нови модерни плотове, които имитират камък много добре. Те са талашит и отгоре има покритие, което имитира толкова добре камъка, че на пипане е същото – студено и гладко. Мисля, че бих ги препоръчал повече, отколкото каменните.

Обмисляш ли да започнеш бизнес в България, да се върнеш?

Не. Пазарът в България за такова ниво на качеството е много малък. Няма да имам работа. Ще трябва да работя с два екипа майстори и това е. Набавянето на такова разнообразие от материали също ще е доста скъпо, защото трябва да поръчвам малки количества. Другото е, че имам лоши впечатления от модела на строителство в България. Често фирмите имат некоректен начин на работа и парите са малко. Високото качество не се възнаграждава добре. Например, в Англия знам, че ако се справям добре, то работата ще идва и ще имам много повече обекти. Ако покажеш нещо, дори малко по-добро, от това, което предлагат другите, веднага ще бъдеш потърсен. Можеш много лесно да направиш бизнес с качествен начин на работа. Това дава предпоставка малки фирми да успяват. В България не е така. Рядко качеството е фактор, почти винаги нещата опират само до цена. Няма стимул да работиш добре. Очаква се високо качество за без пари, което няма как да стане. Накрая излиза, че да си строителен работник е нещо срамно и го правиш само защото не можеш нищо друго. В Англия започват да се занимават със строителство още като тийнейджъри, отиват чираци по обектите, за да се учат. Там професията на строителя е по-ценена и по-добре платена от много позиции по офисите в центъра на Лондон.

Снимки: Личен архив, Wren Kitchens

Интервю Ани ДАМЯНОВА и Лина ГЕОРГИЕВА

Разговорът ни с г-н Кирил Савов, управител на GTT,  е продължение на интервюто ни с Весела Атанасова – отговорник в отдел „Строителство“. Някак спонтанно се повдигнаха теми, свързани с манталитета на българите и италианците и макар и да не беше търсено, сравнението се случи.

Как българинът приема своя дом и своята кола… и кое е по-важно и важно ли е държавата да стимулира финансово бизнеса? Това, което най-много ми допадна в този своеобразен анализ бе извода, че италианците ментално не могат да приемат лошото жилище. Но и да ви кажа, не се учудих, че ние можем. Ние можем всичко, разбираме от всичко, знаем всичко!

Каква е твоята формула за успеха на GTT? Представяше ли си, че компанията ще има такова развитие?

Да. Твърдо. Нямах конкретен план. Моята ориентация е по-скоро търговска, отколкото административна, което в случая не е недостатък, тъй като съдружникът ми е чист финансист. Ние сме перфектна комбинация, която може би ни е задържала на пазара дори и в най-трудните и кризисни моменти. На всеки четири месеца знам точното финансово балансово и счетоводно състояние на фирмата. Всеки четвърти месец ние правим баланс.

Винаги ли е било така?

Да. Откакто фирмата е с италианско участие… Тъй като последните месеци от годината са най-активни, ние всеки септември знаем как ще завърши годината. Не съм добър финансист, но ползвам анализите на добър финансист. Този анализ ти дава възможност да правиш ценови промени, които могат в определен момент да са маркетингов инструмент, а това може да се окаже много важно. Нашият проблем в България е, че ние не продаваме ценово ориентирани продукти, а качествени продукти.

Ти си проектант по образование. Как избра да се занимаваш с търговия?

Още когато завършвах ВИАС и станах проектант желанието ми бе да продължа да уча и да се занимавам с търговия на стоки. Исках да бъда маркетингово ориентиран, а не проектантски ориентиран и то още от първия си работен ден. Дори, когато създаваха Нов български университет, аз бях един от първите записали се да учат „Търговски отношения“. Взех това решение,  когато се разбра, че няма да има държавни поръчки за проектиране, тогава бързо се преориентирах към търговията с европейски стоки, които към момента нямаха еквивалент в България.

Как подбра продуктите, с които да започнеш търговия?

Избрах продукти без еквивалент в България. С времето, обаче, се появиха такива. Знаеш, че всеки един продукт има своя жизнен цикъл и някои от тях изживяват своя живот. Желанието ми винаги е било да предлагам качествени продукти на хората, които усещат своето жилище като неповторимо. Не съм привърженик на израза „Моята къща е моята крепост“. Аз съм привърженик на усещането, че моята къща е моят санаториум.

Доволен ли си от развитието на фирмата през всичките тези години?

Доволен съм като функция. Надявах се чисто финансово държавата да ни предложи повече възможности, както за моите колеги, така и лично за мен.

Какво имаш предвид?

Имам предвид обемите, които са малки. Ние като фирма имаме възможност да приемем още хора в екипа си , но за съжаление, няма достатъчен пазар за тези продукти. За този клас и тип продукти в България няма достатъчен пазар.

Мислиш, че стандарта в държавата определя качеството на продуктите?

Абсолютно го определя, а той е много нисък. 90% от строителството в държавата е ценово ориентирано, а не качествено. Мога да греша и този процент да не е точен, но в строителството е така. Давам и пример: Предлагат ти сграда на 1500 евро на кв. метър, но никой не купува, защото интериорните врати, входните врати са такива, че Европа даже не биха имали клас.

Много се говори за СЕ сертификатите, при изолациите това е класът за пожароустойчивост, а как седи този въпрос при вратите? Как хората да се ориентират към качествени врати? Какво да търсят?

В това отношение бих направил комплимент на контролните органи, защото те са станали доста надеждни. Много трудно вече минават некачествени врати, които до скоро бяха норма. Продуктите, които влизат от Европа реално отговарят на 100% на написаното в сертификата.

Дограмата Diquigiovanni освен добри технически качества има и изчистен италиански дизайн

Това важи ли и за дограмата?

Не. Дограмата не е продукт на сертифициране що се отнася до издаването на акт за ползване. В България така наречената пасивна къща е една много добре позната тема за всички, но реално не се прилага никъде. Има инцидентни реализации, но масово не е така.

Дограмата все още не е обект на контрол, когато жилището се привежда в експлоатация. Няма условие, което да гласи, че тя трябва да отговаря на определен коефициент.

Има и друг проблем. Държавата все още не е способна и няма финансовия ресурс да стимулира висок клас продукти, които да се влагат в строителството. Имаш изключителен контрол по отношение на конструктивните елементи, които защитават здравето на хората и цялостта на сградата, а ако не го спазваш, тогава те грози затвор. Но що се отнася до енергийно ефективен продукт, който да спестява, продукт, който да е висок изолационен клас, тогава нямаш същия контрол. Веднага давам пример с офиса ни в Италия. Той има висока степен на изолация, намира се в пасивна сграда и всички мероприятия по изграждане на пасивната сграда бяха спонсорирани от държавата. Тя възстанови 65% от стойността на вложените продукти. Тези 65% дават стимул и те не се отнасят само до строителството на цялостна сграда. Дори да си смениш само дограмата и външните врати, те пак са обект на спестяване.

Какво те мотивира да работиш динамично? Как търсиш оценка на продуктите и носи ли ти удовлетворение това?

Непрекъснато ме питат защо трябва да сложим по-скъпото, а не по-евтиното. Същият въпрос ми задават и у дома „Защо слагаме най-скъпите прозорци, най-скъпата врата?“. За мен това е усещане, а не мотивация. Може би това идва от италианската намеса във фирмата. Прави ми впечатление, че там дори най-ниското и обикновено социално ниво на работници живеят в качествени домове, в които е вложено много. Може да кажем, че най-ниският клас в Италия отговаря на средния и нагоре в България. Не говорим за квадратури. Дори жилището да е 40 кв.м., то качеството му отговаря на средно-високият стандарт в България.

Боли ли те от този факт?

Дори интелигенцията в България не достига този клас. Имам директно наблюдение, базирано на опит от 23 години в Италия, познанството ми с премиера на Италия, от големи инвеститори до работници. Там хората ментално не могат да приемат лошото жилище.

Значи проблемът в България е на ментално ниво?

Абсолютно. Това е въпрос на култура. Човек като отиде и види как са живели там дори и преди 200 години, вижда, че детайла на всички нива е бил различен. Това прави силно впечатление. Особено хората по улицата може да не са облечени скъпо, но за това пък са стилни. Такова им е мисленето. Къщата в Италия е приоритет, както в България приоритет е луксозният автомобил. Макар Италия да е производител на някои от най-скъпите коли, то там къщата седи на първо място, а не автомобилът. Също както тук, и там няма много хора , които да живеят под наем, а разполагат със собствени домове и затова приоритетът е той да бъде много добре направен. Основното желание на всеки италианец е да ти покаже собствената си къща.

Оптимист ли си, че това би могло да се случи и у нас?

То идва. Надявам се скоро хората в България да не се идентифицират със своя автомобил. За момента почти всички са така. Но въпреки това, започват да се появяват и хора, които започват да гледат така и на жилището си. При нас започнаха да идват и клиенти, които купуват по една, две или три врати. Дори архитекти, които преди са слагали нискокачествени продукти, а квадратния метър е струвал 1000 евро, сега вече залагат на качеството. Хората започнаха да пътуват много заради ниските цени на самолетните билети, отсядат в хотели с две звезди, които изглежда по различен начин от нашите три и четири звездни хотели. Така стандарта за детайла започва да навлиза в масовия клиент. Хората вече са готови да дадат 200 лева повече, но да получат качество. Те разбраха, че хубавият продукт е много по-дълготраен във времето, освен, че изглежда и естетически по-добре.

Много ли са различни цените за дограма сега, ако ги сравним с тези от преди кризата?

Много са различни. Материалите, с които се произвежда дограмата са световно борсови като стоманата, PVC, това са световни продукти, които се влияят от икономическата ситуация. Всеки скок нагоре апликира качване в цената, а скокът надолу няма същия ефект. Така се забелязва повишение на цената.

Какви са плановете ти оттук натам?

Да взема още един помощник на Весела Атанасова (смее се) Макар фирмите да са в един сектор, то те са с различна продукция и се вграждат по различен начин в икономическата среда. Основният ми план е, независимо от сривовете, да навлезем по-динамично в потреблението на строителни продукти. Ние сме обвързани с изключителен маркетингов параметър.

Кой е този параметър?

Потреблението. Потреблението е продукт на населението. Надявам се увеличаването на потребителската мощ на масата от населението да успее да стигне до там, че да имам възможност да дам на колегите си това, което заслужават. Това е първата ми цел. В по-далечен план искам да построим нова складова база, която да е по-широка и по-модерна. Искам да работим и по-интензивно върху нашето интернет присъствие, защото пазарът го налага. Клиентът те припознава онлайн и после те избира на живо. Така че, за да те припознаят като доставчик, трябва да те видят там. Искам да влезем по-активно и в строителството на пасивни къщи.

Много професионално. А лични планове имаш ли?

Това е клопка (смее се). Да, имам много.

Интервю: Ани ДАМЯНОВА, Лина ГЕОРГИЕВА

Винаги ми е било много приятно, когато разговарям с умна и красива жена. Това е наслада за душата и очите едновременно,  а този път особено приятно, защото и тя е търговец😊) и то в един мъжки бранш.

Когато дойдохме в офиса на GTT, Веси ни покани в градината. Беше един от онези  топли дни на юни, когато още от сутринта заявките на Слънцето са сериозни. Разговорът ни вървеше леко и лежерно, точно каквото беше и времето навън.

Първата любов, работата, уменията на търговеца и други „опиати“😊)) бяха част от темите ни. Вратата обаче беше с приоритет!

Приятно четене!:)

П.С Ако сега ви предстои да слагате врати, сигурна съм, че до края на интервюто, ще сте си избрали с кого да се посъветвате.

Веси, от колко време работиш в Джи Ти Ти?

В Джи Ти Ти съм от декември 2012 г. Не знам как минаха почти 6 години.

Щом са минали така бързо, значи си се чувствала много добре.

Когато човек  харесва работата си, не усеща как минава времето. Годините вървят много бързо, ако непрекъснато си ангажиран.

Какво е образованието ти?

Завърших „Реклама“ в Нов Български Университет, иначе съм възпитаник на математическата гимназия в Стара Загора. Започнах да се занимавам с врати съвсем случайно. Дълго време не работих, гледах децата си, но в един момент реших, че е време да се захвана с нещо. Първоначално работех в една старозагорска фирма за ЛПС и работни  облекла, която имаше офис и в София. Там бях близо 3 години. По-късно реших да сменя работата, защото не я усетих като моя и случайно попаднах на друга фирма за врати, където научих всичко за вратите. В началото смятах, че вратата не е нещо особено – отваряш, затваряш… но се оказа, че има много детайли, които трябва да се знаят за нея, за да може да изпълнява изцяло функцията си пред клиента. Вратата се ползва на подсъзнателно ниво, трябва да я отваряш и затваряш без да имаш притеснение. Тя трябва да краси дома, но не трябва да те притеснява при ползването. Когато това се случи, значи има проблем в продукта или в монтажа. Трябва да познаваш много добре продуктите си и да следиш за  всички новости, винаги трябва да си в крак с новостите на пазара, да си адекватен, за да избегнеш неприятните усещания в клиента.

В крайна сметка напусна тази фирма…

Да, напуснах и реших, че с врати повече няма да се занимавам. Три месеца се лутах, чудих се с какво да се заема и така попаднах в „Джи Ти Ти“.

Как възприемаш вратата? Какво е вратата за теб?

Макар в „Джи Ти Ти“ да не предлагаме само врати, тя е моята първа любов. Това е приоритетният ми продукт, независимо за какъв вид врата става дума – блиндирана, индустриална, интериорна, пожароустойчива. Нямам притеснения да ходя по обекти, даже напротив, държа да присъствам през целия процес. За мен е важно консултирането и съвета към  клиентите, но без амбицията да го спечеля винаги на 100%. Предпочитам той да получи от мен, като професионалист, добър и адвекатен съвет, дори и да не купи от мен продукта. Понякога ситуацията е такава че цената е определяща, но държа да оставям впечатление, че е получена правилната консултация. Така ме запомнят като човек, на когото могат да разчитат. Повечето от моите клиенти през годините се връщат, дори и да не са купили от мен при първата ни среща.

Кое е основното нещо, което един клиент трябва да знае за вратата?

По отношение на интериорните врати, клиентите се сещат на последния етап. Започват ремонт или влизат в жилището и никой не обръща внимание на тези отвори, на които после ще се слагат врати. Идва много сериозен проблем, защото всичко е измазано вече, работата е свършена, а на пазара има много нискобюджетни врати, които са в определени стандарти, а отворите не винаги съответстват на тези размери. Тогава се започват корекции, идва неприятно усещане в клиента, че той отново трябва да коригира, а цената става друга, ако пусне вратите като нестандартни размери. През последните години, благодарение на интериорните дизайнери и архитектите, тези неща се предвиждат още в самото начало – залагат се параметри, които след това да отговарят на цена-качество. Клиентите вече започват да четат, знаят, информирани са за всеки тип строителен продукт. Очакванията им вече са по-реалистични откъм срок за изпълнение и производство. Така, че трябва да знаят размерите на отвора, дизайна на вратата и как искаш да изглежда домът ти. Когато знаеш това, тогава предвиждаш всички елементи по интериора като боя, дограма, врати, мебели. Тези елементи биват съчетавани и не са в дисбаланс. Често слагаме интериорни врати, когато клиентите вече са внесли мебелите, защото отворите са ни абсолютно готови и няма опасност от наранявания. Абсолютно чиста и финна е работата по монтиране на интериорна врата, докато дограмата и блиндираната врата са свързани с един по-груб строителен процес… и прашен, което стресира всяка жена (смее се)

Вие какви врати предлагате?

Ние сме фирма с италианска собственост. „Джи Ти Ти“ вече 20 години присъства на българския пазар и предлагаме само италиански продукти. Избрали сме няколко фабрики, които имат дългогодишен опит в производството на конкретните продукти и с качество от средното към високото. Предлагаме, разбира се, и по-високо качество продукти, които да задоволят специфични нужди, въпреки че кризата принуди колегите от Barausse да започнат да предлагат качествени продукти, но на друга цена. Те направиха една по-изчистена серия с ламинатни врати, които са в масовия клас като цена, но качествата и материалите вложени в тях не са спестени.

Когато купуваш врата трябва да я помислиш, това не е стол, който можеш да изхвърлиш след няколко месеца или години. Подмяната на врата и дограма винаги е свързана с много разходи и с много време, така че изборът на вратата трябва да е обмислен. При тях също има мода. Преди 10 години бяха много нашумяли вратите с цвят „Венге“, както и мебелите, а сега изчистените модели са по-актуални и особено тапетните врати, като тези на Barausse. Това в момента е най-продавания ни продукт. Той е нов, много добре разработен, с много добри качества, цена както и възможности за покритие и размери. Можем да стигнем размер на врата до 3 метра. Много малко производители могат да си позволят да направят крило на интериорна врата с височина 3 метра. Нашата архитектура, обаче, не предразполага поставянето на такива врати. Най-високата, която съм слагала е 2,74 м. В Италия нещата седят по друг начин. Ходихме  до фабриката- производител на обучение , там всички врати са  по 3 метра. По време на представянето на нашите врати изложихме мостри на врати високи по 2,40 метра, които веднага предизвикаха интерес.

Barausse не предлагат дървени врати?

Масив не предлагат. Масивните врати днес не са практични откъм поддръжка и качества, също така са доста скъпи. В много къщи се пазят, защото носят сантиментална стойност. В апартамента си не бих сложила такива. Те са подходящи за старинни къщи и вили. Не оспорвам качествата на тези врати, нито устойчивостта във времето, но има много фирми, които не ползват качествен материал и това отнема чара на този тип врати, които с времето се деформират. Дървото има недостатък, че условията навън влияят върху обема.

Какви трудности си изпитвала като красива жена в един мъжки бранш?

Това го изпитвам често, когато посещавам обекти на място. Слизам от колата и никой не ме приема като професионалист. Мит е, че като си жена ти е по-лесно в кариерата. Ако си мъж на обект те възприемат много по-бързо, докато на мен ми отнема време да се докажа, че разбирам от материята и да спрат да те гледат като жена, а да те гледат като професионалист. С годините това вече не ми прави впечатление. В този момент психологията е много важна, първите 3 минути  са решаващи в 80% от случаите. Един път впечатлиш ли клиента, за него вече няма значение какво предлага конкуренцията, той вече разчита на теб и не те гледа като жена.

Кое качество като търговец-жена смяташ за най-важно?

Винаги съм мислила, че човек се ражда търговец. Търговец не се става, ти трябва да го имаш заложено. Много важно е да си добър психолог, както да  спазваш обещания и да поемаш отговорности .

Кога ти е било най-трудно?

Честно казано нямам такъв период. Всеки ден е изпълнен с кризи и трудности, монтажи, доставки, закъснения,  клиенти. Във всяка сфера го има това и смятам, че  е нещо нормално,

Успяваш ли да оставиш проблемите от работата пред прага, когато се прибираш вкъщи?

Много отдавна вкъщи не се коментира работа. Да, ако съм натоварена изключително много, децата ми са достатъчно големи и ме познават много добре и ми дават минута на усамотение.

Къде се чувстваш най-добре – в офиса, на среща, с клиента или на обекта?

Офисната работа ми е най-скучна, но това е защото съм активен търговец. От тези три момента, този ми е най-неприятен. На обекта нямам притеснения, обичам да ходя по обекти и не ме притесняват условията там. Срещата с клиента ми е най-вълнуваща. Това е като първа любовна среща. И в давата случая се чувствам добре.

Фирмата е италианска, ти си отговорник в отдел „Строителство“, как работиш с италианците?

Щастлива съм, че собствниците на  фирмата са подбрали изключително добри партньори във времето. С тях отношенията са конкретизирани и ясни от самото начало .

Сама ли избра екипа си тук или като постъпи имаше вече готов екип?

Имаше създаден екип, който с времето се промени, някои хора се преориентираха. В момента екипът ни е малък, но за решението при избор участваме всички.

Какво човешко качество търсиш в служителите?

Аз съм доста  взискателна и с годините ставам все по-строга. Освен професионалните качества, за мен е важно да ме разбира от половин дума. Аз работя много динамично и служителите трябва да са схватливи. Тук се толерира инициативността и се цени високо.

Има ли раздвижване на пазара, какви са твоите наблюдения?

Има, но миналата година бе много тежка за моя отдел, защото продуктите ни са от по-висок клас. Трудно намирахме клиенти. От Нова година насам нещата се промениха и са много обнадеждаващи от гледна точка на това, че дори инвеститорите започнаха да ценят продукта. Преди пазарът беше предимно ценови  ориентиран, необходимо беше  много време  докато убедим инвеститорите, че цената не е водеща.

Смяташ ли, че „балона“ започва да се надува и може пак да се очаква криза?

Има такива индикации. Няма да бъде в такъв мащаб като от 2009 г. Психологическият фактор бе много силен за инвеститорите, които спряха да инвестират. След няколко години разбраха , че задържаните пари стават опасни .

За мен кризата имаше положителен ефект, защото тя преся  сериозните фирми от еднодневните  като изчисти пазара. Останаха колеги, които разбират от това с което се занимават .

Какво ви предстои тази година?

Започнахме да предлагаме висок клас италианска дограма, не само като дизайн, но и като качества. Те се различават от масовия , макар хората да не го разбират напълно. И тук е нашата роля да им обясним и покажем  предимствата на продукта.  Тази година стана колаборация между двете фирми – Barausse и Diquigiovanni, което е положително за нас, защото мисията ни е да предлагаме комплексни решения за клиентите. Те очакват компетентно мнение и качествени предложения. Kлиентите ценят такова нещо, защото времето е ценно, работим бързо с едни и същи доставчици. Така по-лесно върви комуникацията със строителите. Профилът на Diquigiovanni е много добър, с високо качество, ползват се добри немски машини. PVC обикновено има проблем при сглобката и седи като неприятна фуга, а тук това е изчистено.

Разкажи ни нещо за себе си?

Имам две големи деца – момче и момиче. Синът ми стана на 20 години, а дъщеря ми е на 14 години. Коренно различни са като характери. Той е усмихнат и разсеян , а дъщеря ми е родена на петък 13-ти и тя е много последователна и стриктна. Ние сме нормално българско семейство.

Къде обичаш да почиваш?

От няколко години не почивам в България. За съжаление, най-любимото ми място Созопол вече е доста различно, иначе преди бе задължителна дестинация през лятото. Вече не може да се диша там.

Какво обичаш да правиш най-много като жена?

Обичам да ходя на фризьор.  Знам, че два часа ще релаксирам. Преди ходех на народни танци. Много обичам и да чета, но истински „ хартиени „ книги . Това много ме разтоварва и зарежда. Имам вила, в която са минали детските ми години. Там чета Съмърсет Моам  под една ябълка. Там е мястото, където си почивам на 100%. Няма телевизор, тишина, спокойствие, семейството – прекрасно е, много диво и зелено.

Какво те балансира?

Намирам баланса в семейството и в работата си. Двете неща, които ме зареждат, те ме и балансират. Чувствам се удовлетворена, дори и под напрежение.

Към разговора ни се присъединява г-н Кирил Савов, когото, разбира се, се изкушавам да му задам няколко въпроса, свързани с Веси Атанасова.

Защо избрахте Веси Атанасова за част от екипа си? Какво Ви впечатли в нея?

Желанието й да направи нещо с това, с което разполага. Въпросът е доста комплексен. Аз принципно срещам проблем, защото работя с голямо разнообразие от продукти – от декорации до чисто строителна продукция, през отопление на газ и др. Това са все фирми, които имат обща специфика. Ние  продаваме продукт, който изисква инженерна култура, процес, който се нарича инженеринг, съчетан с нещо друго – микс от специфична предварителна подготовка, техническа култура и търговска адекватност. Непрекъснато казвам на моите колеги, че сам продуктът, например една врата, няма да отиде и да се продаде сама. Принципно българският пазар не предлага специалисти и служители, които могат да продадат продукта. Когато вземеш един хубав прозорец от три различни производителя – най-ниско качество, средно и най-високо, отвън изглеждат почти еднакви особено, ако се отдалечиш на няколко метра. За да разбереш защо единият струва два пъти повече от другия, трябва да го отвориш и затвориш, да го ползваш през различните сезони, иначе представлява един стъклопакет и една рамка. А разликите се отразяват на атмосферата в самата стая, защото един прозорец изолира шума по-добре, друг може да е без щори, защото разполага със специално стъкло, а с трети, помещението може изобщо да не се отоплява през зимата. Ние имаме клиенти, които наистина не се отопляват през зимата. И ето тук е ключът, който определя един специалист, в случая Веси, която има висока степен на подготовка. Тя разполага със знания, които са резултат от опит, личен интерес, усещане, желание за работа. А това, което най-много ми допада, е желанието й да се свърши една работа до край и емоцията, която тя влага в нея. Един търговец, ако няма емоция, по-добре е той да стане счетоводител. В България много често позицията на продавач се счита като обидна, а реално, коя е тази фабрика, която ще работи добре, ако няма добри търговци в края на веригата?

Значи търговецът е отговорен за бъдещето на компанията.  Той е в края на  веригата, когато продуктът вече е готов, но всъщност той е лидерът.

Точно така. Радвам се, че така мислиш, защото съм свидетел на компании, много големи компании, преминали от ръцете на създателя в ръцете на финансови администратори, които завършват на борсата за продажба. Това е единствената формула за успех – добър специалист и перфектен търговец. Финансист не може да бъде лидер на една фирма. Лидер трябва да е или създателят на компанията, който влага чувство и емоции в творението си като художник, или да е търговецът, който познава другите търговци, което му позволява бързо да преценява от какво има нужда пазарът.