Интервю:Лина Георгиева

Запознахме се с Владо преди няколко години в един доста труден момент за нас. Точно бяхме закупили ново жилище, което се намира на последния етаж на жилищна сграда, а покривът течеше като цедка. Предните собственици се бяха опитвали да закърпят положението, но неуспешно. По оставената документация личеше, че са били измамени за свършена работа, която реално не е била свършена. С Владо се свързахме чрез общ приятел, а месецът бе ноември – на ръба на зимата. Независимо от метеорологичните условия и от това, че бе затрупан с работа, той разбра каква ни е ситуацията и помогна веднага. Но освен, че е добър и отзивчив човек, Владо е интересна личност с разнообразни интереси и виждания. Той не се притеснява да казва нещата така, както са. Затова го помолих да седнем на по едно кафе и да си поговорим по разни въпроси, които в „сезона на покривите“ са изключително важни, особено, ако ви предстои ремонт.

Как започна да се занимаваш с поправка на покриви?

Аз се занимавах с дърводелство и понеже ми трябваше размах и квадратура, затова започнах да се занимавам с по-големи неща. Не ми беше интересно да се занимавам със столчета и масички, а по-скоро с големи дървени конструкции. В България не се строят много дървени къщи и основната дървена конструкция се намира в покрива.

Кога си избра дърводелството като занаят и кога този интерес се пренесе към покрива?

От 25 години се занимавам с дърводелство, а от 15 години работя върху покривите. Към дърводелството проявих интерес, защото дядо ми беше дърводелец и ми беше много интересно как се изработват разни неща, но бях малък и ми бе трудно да работя с инструментите. Исках да овладея инструментите и да се науча да работя с материала.

Какво си учил?

Не съм учил за дърводелец, защото нямах време. Завършил съм СМГ (Математическата гимназия), а след това, понеже можех и да рисувам, кандидатствах за архитект в УАСГ, но ме приеха за инженер. Започнах да изучавам програмата по „Транспортно строителство“, но не го завърших. Направих си дърводелско цехче. Дадох си сметка, че нямам време и пари за друго образование и трябва да започна работа в строителството, но от всичко в строителството си избрах дърводелството. Това е благ занаят, има много да се учи и каквато и мода да дойде, тя ще си замине, но камъка и дървото ще останат завинаги тук. Започнах сериозното си занимание с покриви, когато се роди дъщеря ми, защото нямаше повече време за губене и трябваше да започна стабилен бизнес.

През тези години измени ли се по някакъв начин работата ти?

Измениха се отношенията клиент-майстор. Преди години занаята беше основно в ръцете на ромите, сега и това вече се промени. Като се засили строителния бизнес, много фирми започнаха да правят покриви като съответно вдигнаха и качеството. Покривът е доста отговорна работа, сложна система, която изисква майсторлък. Един добре направен покрив си е цяло произведение. Ако започне да се руши фасадата, може с години да се руши преди да има сериозни щети по конструкцията на сградата, обаче покривът започне ли да се руши, това се отразява на цялата сграда.

Какви са първите признаци, по които може да се разбере, че покрива е за ремонт, преди да е протекъл?

Зависи от вида покрив и как е направен. Ако е дървена конструкция и няма теч, проблем няма. Хората винаги се сещат за покрива, когато има вече теч. Никой няма да започне ремонт на покрив, ако няма теч. На никой не му се занимава да следи какво е положението, какво остава да го отвори, за да провери конструкцията. Но е хубаво керемидите да се преглеждат на няколко години и да се отстраняват тези, които са започнали да се чупят или рушат.

Всеки дава различна гаранция за направен покрив. Колко години след ремонт е реалистично да очакваме покривът да остане здрав?

Всичко зависи от положените материали. Има материали, които ще изкарат 2-3 години без проблеми, и други, които осигуряват спокойствие за 15 години или 30 години и т.н. Много зависи и как са сложени съответните материали. Важно е да се спазва технологията, но има покриви, които изначално не са добре направени конструктивно. Това са покриви, за които няма подходящи материали на пазара или са много скъпи. Самото изпълнение също е много трудно. Обикновено такива проблемни конструкции са тези с многото чупки и нестандартни форми. Тези покриви и са най-податливи на течове, а хората гледат да спестят от скъпите материали и съответно дават дефект по чупките.

От къде идва този проблем?

Този проблем идва още от архитекта. Когато той е залагал сложния покрив, автоматично залага и скъпите материали. Като е направен такъв тип покрив, ясно е, че не може да бъде изпълнен с евтини материали. Първоначално това не е видимо. Липсва връзката между архитект, проектант и фирма-изпълнител, майстор и материали. Един е архитектът, друг е проектанта, трети е майстора, съответно на пазара не се знае дали изобщо има подходящ материал за изпълнението на съответния тип покрив. Класическите покриви, които са проиграни във времето, са си най-добрите. Двускатен, четирискатен, с определен наклон, е тестван със столетия и е открито, че това е най-удачния вариант за покрив. Оттам всички екстра изпълнения изискват повече умения, по-специфични материали…

Откъде идват тези нестандартни решения за покриви?

В България имаме кратка история на новото строителство. На Запад като гледам как строят, те си следват определен модел. Тук си имаме друг модел и той е доста стабилен, строителен метод. Но като започна строителния бум, всички искаха да са модерни, да използват новото. Още в началото архитектите започнаха да се изхвърлят, проектантите не бяха доизучили всичко, да не говорим за фирмите изпълнители, които си нямаха идея какво се случва. Майсторът само и само, за да се закрепи в София, казва че може всичко и за да е конкурентен, сваля цената много надолу. Накрая е готов да работи за дребни стотинки. Като даде ниската цена, после трябва да спести и от материали, което означава, че трябва да спести и от качество.

Има ли решение на този проблем?

Новото строителство си е проблемно. На фирмите им трябваха поне 15 години, за да си пробват нещата. Аз не съм видял архитект да дойде на мой покрив, за да провери какво се случва. Така че за да се разреши този проблем, трябва архитектите да дойдат на обектите и да видят как протича строителния процес. Когато видят нещата през гледната точка на майстора, ще спрат и да съчиняват глупости. Проектантите също. Виждал съм изграден от компютър покрив, който започва от едната страна, върти, върти, върти и накрая остта не съвпада и се получава нещо много странно. Личи си, че този покрив не е мислен. Направен е колкото да се отметне работа, а пък после „майсторът ще се оправи“. И наистина после майсторът се оправя, защото проектантът не е помислил да даде решение. Решението се взима от майстора.

Как един клиент може да си избере добър майстор?

Добрият майстор се познава по очите. От обява не може да се разбере дали майсторът е читав. Аз не пускам обяви и съм постоянно зает, дори отказвам на приятели. Името на добрият майстор се носи от уста на уста, не седи по обявите. По обявите и сайтовете често можеш да попаднеш на некоректни майстори. Може всичко да изглежда наред – да е фирма, да е с хубав сайт, но накрая пак да се окажеш с некоректна тумба и започва тотално надиграване и надлъгване. Ако разполагаш с по-скромен бюджет и искаш да получиш качество – по интернет и обяви, няма как да стане. Там ще попаднеш на хора, които нямат работа, а нямат работа, защото са мошенници.

По какво се познава добрият майстор?

Добрият майстор може да се познае и по това, че не го е страх да признае, че не може или не знае как да направи нещо, или иска да помисли. Миналото лято отказах на едни клиенти и те ми се оплакаха след това, че в интернет са намерили десет фирми и нито една от тях не им е вдъхнала доверие. Все пак са се договорили с едната фирма и накрая са останали прецакани. Започнали покрива, взели парите, после останал един човек да си бърка в носа, започнали разправиите и накрая хората сами са си довършили покрива.

Ако все пак попаднеш на некоректни работници, как най-бързо можеш да разпознаеш, че се случва нещо нередно? Какви са първите признаци?

Първият и основен признак е начина на плащане.  Като се искат пари за материали, трябва всичко да е подредено и добре обяснено на клиента. Нормално е да се дадат предварително пари за материали и някакви пари отгоре, за да може майсторът да си покрие текущите разходи като бензин за колата. Когато потръгне работата вече може да се говори за повече пари и да се види, че взаимоотношенията са нормални. Покривът е етапен проект и е нормално да се плаща на етапи. Ако се иска цялата сума в аванс, това не е добър знак.

На какви етапи се ремонтира един покрив?

Започва се с дървена конструкция, после дъсчена обшивка, хидроизолация, керемиди и  улуци. Заплашането може да става в началото на всеки етап. Така е добре и за клеинта, и за майстора. Ако човек не разбира изобщо как се прави покрив и няма препоръка, друг сигурен знак е ако майсторът започва да се изтъква и да се прави на всезнаещ още по време на огледа. Червена лампа е, когато майсторът започне да дава решения преди да е помислил и да е разбрал какъв е проблема. Ако бърза да даде оферта и да вземе пари е знак, че нещо не е наред.  Като дойде и огледа, майсторът трябва да посмисли каква е ситуацията, а това не става веднага. Трябва му поне един ден, за да му улегне, да го прецени, да си прецени времето, хората, да помисли как ще се случат нещата, дори чисто логистично. Добрият майстор не бърза да даде офертата, нито сроковете, преди да се е ориентирал добре.

Най-добрият ориентир е когато майсторът и клиентът са от едната страна на проблема и си имат доверие. Двамата имат задача да решат проблем. Единият участва със знания и умения, другия участва с пари, но и двамата са от едната страна на проблема, а не проблемът да е между тях, защото оттам идва липсата на доверие и клиент и майстор започват да се дебнат. Клиентът трябва да уважава труда на майстора, а майсторът да уважава парите на клиента. Майсторът също така трябва да е спокоен да каже цената си. Ако се наложи да сваля от нея, това не е добре и не са заедно срещу проблема. Така че се иска честност и от двете страни.

Кога е най-натовареното време за ремонт на покриви?

Натоварено става по някое време през септември, но октомври и ноември са най-натоварените месеци, защото всички са почивали цяло лято и не им се е мислело за ремонти. Но като наближи есента и зимата, се сещат, че покривът тече. А той тече вече от известно време и те го знаят, но цяло лято са го отлагали, когато е  най-подходящото време. Тогава може да се работи спокойно, да не се открива и закрива с найлон, да се притесняваш, да се бави работата. Не трябва да се чака последния момент, трябва да се мисли още през лятото. Но масово ми звънят септември месец, всеки ден ми се обаждат (смее се).

Работил ли си по обществени поръчки? Как протича там работата?

Не, не съм работил и ако ми предложат ще откажа. Рибата е вмирисана откъм главата. Като знам как се краде нагоре, няма как надолу да е честно и справедливо. Главболгарстрой се занимаваха с Лувъра в центъра на София и аз имах приятели, които работеха по проекта като майстори. Те си работеха по частните обекти, но като останат без работа за ден-два, ходеха там да отметнат работа и да вземат едни пари в края на седмицата . Не знам Главболгарстрой за колко са взели обекта, но плащаха към 44 лева на кв.м. гипскартон, което е много. Частен обект, ако някой майстор го спазари добре, ще вземе 33-35 лева за кв.м. за материал плюс труд. Но на тези 44 лева, които Главболгарстрой дава,  се подреждат подизпълнители и накрая докато се стигне до майстора, ако материалът е около 20 лева, то 24 лева са за труда. Крайният майстор прибира между 3 и 5 лева на кв.м. заради всички подизпълнители. Това е смешно. Съответно и качеството е интересно. Но майсторите ходят там, за да си запълнят деня, никой майстор няма да се набута там да работи.

Затова ли имаме толкова проблеми в центъра?

Да. Всички проблеми по центъра със строшени, напукани плочки, наредени криво, е точно заради това. След всички подизпълнители, накрая майсторът работи за без пари, а последния подизпълнител е имал едни плочки на набута, защото и той е прецакан (смее се). Луди пари се дават за изпълнение, а изпълнението е с втора ръка материали и майстори, които чакат да си започнат следващия частен обект и работят за мизерни пари. Накрая поръчката се изпълнява с една десета от парите.

Това не влияе ли на имиджа на майстора?

Накрая майсторът виновен! (смее се) Ама те такива са търсили, които ще се навият на тези пари. И това е принципът в обществените поръчки, които са лъжа и измама. Ако се проследи цялата верига, ще се види за какво взимат пари всички подизпълнители. В обществените поръчки, заплащането на майсторите е винаги мизерно и никой не иска да работи там. Крайният майстор е обслужващ персонал. Криво ми е, че името майстор се разбира или като обслужващ персонал, или като мошеник. Майсторът вече не означава „майстор“.

Майсторът е загубил своето достойнство?

Да. За нас се мисли или като за мошеници, или като за обслужващ персонал. „Майстор“ вече не означава учен човек със знания, умения, опит и отдаден на занаята си. Занаятът ми е престижа и благодарение на усилията ми съм си спечелил уважението на хората. Майстор не се става просто така, това трябва да го наследиш, да наследиш майсторлъка.

Защо все още си в България? Много добри майстори вече отдавна са заминали. Какво те задържа тук?

Парите не са всичко. Малко или много съм научен на родолюбие. Гадно ми е, че прецакаха България и не искам да ходя и да им робувам. Кофти ми е, че България се превърна в колония и оттук се изсмукват ценни хора. Общността е разбита, езикът се унищожава, на хората са им отнети същностни качества като това, че трябва да си смел, да носиш отговорност, да си съзидателен, да се грижиш за общността си, защото ти си един от творците на тази общност. Аз смятам, че народът ни носи нещо много по-смислено, старо и ценно отколкото предполагаме и отколкото ни е обяснено. Понеже го откривам тук, то ходенето в чужбина за мен е загуба на време. Там ако отида, ще печеля повече пари, но ще бъда лишен от възможността да ровя в тази дълбочина. Имал съм предложения, имал съм директна магистрала към бизнес на Запад, но съм отказвал. Там ще ме наместят в машината като поредното зъбно колелце и няма да съм сред творците на обществото.

Владо в момента не може да поеме допълнителна работа. Ако желаете да се свържете с него по други въпроси, моля пишете на редакционния имейл: red@1kam1.com

Експерти от Европа Ностра, водещата организация за културно наследство в Европа, и от Института към Европейската инвестиционна банка ще пристигат днес в България за тридневна мисия за паметника Бузлуджа. Сградата беше включена сред 7-те най-застрашени обекта на културното наследство в Европа за 2018г. Номинацията беше направена от фондация Проект Бузлуджа. Европейската делегация от специалисти по културното наследство и финансите ще се срещнат с местни и национални представители на властта, включително Министерство на културата и Министерство на регионалното развитие и благоустройството, с цел мобилизиране на усилия за спасяването на този изключителен обект на архитектурата от 20-ти век. Основните резултати и препоръки от мисията ще бъдат публикувани в доклад към края на 2018 / началото на 2019 г.

По време на посещението си експертите ще представят целите на програмата „7-те най застрашени“ и ролята, която играят Европа Ностра и Института към Европейската инвестиционна банка в частност относно мисията за Бузлуджа. Дора Иванова, архитект и управител на фондация Проект Бузлуджа, ще представи обновена концепция за опазването на паметника. Областният управител г-жа Гергана Микова ще обобщи бъдещите планове и вече съществуващата подкрепа за опазване на паметника.

Европейските експерти, които ще проведат мисията до паметника Бузлуджа са:

Граам Бел [Graham Bell]: архитект, проектен мениджър и преподавател, Великобритания – член на Управителния съвет на Европа Ностра – национален координатор на Европейската година на културното наследство 2018 за Великобритания – директор на North of England Civic Trust и Hungarian Renaissance Foundation – водещи организации за опазване на културното наследство в Англия и Унгария

Лорен Леви-Строс [Laurent Lévi-Strauss]: д-р по социология, Франция – член на Управителния съвет на Европа Ностра – бивш зам. директор на отдел Културно наследство на ЮНЕСКО (15 години) – бивш зам. директор на Национална академия по изкуствата в Париж (Ecole Nationale Supérieure des Beaux-Arts) към Министерство на културата

Марио Аймери [Mario Aymerich]: инженер, проф. по инфраструктурно планиране и икономика, Испания – технически консултант от Института към Европейската инвестиционна банка – от 2011г. директор отдел Регионално развитие и околна среда на Европейската инвестиционна банка – от 2015г. ръководен съветник на Генералния директор на дирекция „Проекти“ на Европейската инвестиционна банка

Паметникът Бузлуджа е шедьовър на архитектурата, инженерната наука и изкуството. Уникалната конструкция е построена през 1981 г. като Дом-Паметник на БКП. Използвана е само 8 години до края на социализма у нас. Скоро след това паметникът е изоставен и от тогава е жертва на кражби, вандализъм и сурови метеорологични условия. Сградата продължава да привлича интерес благодарение на драматичната си история, архитектурата, неподвластна на гравитация, и цветните си мозайки, които покриват над 1000 кв.м. от интериора. Общо 70 000 тона бетон, 3 000 тона армирана стомана и 40 тона стъкло са използвани за паметника. 6000 човека са работели за построяването, което е финансирано с дарения от целия народ. Днес, въпреки усилията за опазването му, монументът все още се руши и е силно застрашен.

Интервю: Лина Георгиева

Разговарям с арх. Иван Колев и инж. Петя Груева от сдружение „Мещра – традиционни знания и занаяти“, с които ви запознахме в първата част на интервюто. Иван е завършил УАСГ със специализация „Опазване на архитектурното наследство“, работил е в Националния институт за недвижимо културно наследство, като архитект-проучвател с документирани обекти на наследството из цяла България. Петя е завършила „Строителство на сгради и съоръжения“ във ВСУ „Любен Каравелов“ и към момента е докторант в УАСГ към катедра “Метални, дървени и пластмасови конструкции”, със специалност “Дървени конструкции”. Разбрахме за проектите, работилниците, обученията и най-вече, целите на сдужението. Предстои да разберем какво следва за „Мещра“, разговаряме още за образованието, проблемите при реставрациите, приемствеността на традициите, намирането на материали и още много други интересни теми.

По какви нови проекти работите сега?

Петя: Имаме финансиране за нов проект от Национален фонд „Култура“. Казва се „Строителните занаяти на Стара планина“. Вече направихме теренно проучване с доброволци в област Габрово, във връзка с изпълнението му. По проекта работим съвместно архитекти, инженери и етнолози от ЕМО „Етър“.

Тази година за пръв път имахме и реален обект за реставрация, който беше организиран като място за обучение и практика. Прекарахме една седмица в с. Лозен. Там реставрирахме глинена и варова мазилка на къща, беше включено и обучение за изграждане на кирпичена зидария.

Съвсем скоро предстои работилница в село Руня, Община Дряново, където главният акцент ще бъде практическа част по реставрация на глинени мазилки. Освен това са включени лекции, свързани с опазването на недвижимото културно наследство и дървените конструкции, характерни за периода на Възраждането в Стара планина. Участниците ще имат възможност да се включат в работилници по каменна зидария и изработване на мозайки. За повече информация, вижте в страницата на събитието.

Къде е най-големият проблем? Като работите и се срещате с толкова хора, работите с институции, обикаляте различни места, виждате различни къщи, райони и обичаи, къде виждате да има най-голям проблем?

Иван: Голяма част от проблемите са липса на комуникация между заинтересованите страни. Държавата трудно комуникира със собствениците на паметници. В повечето случаи тяхната комуникация е чисто административна, а няма разговор на чисто човешко ниво. Това е ролята на гражданското общество – да работи за по-добра комуникация и да подпомага това, което държавата няма ресурси да направи. Трябва да има връзка между майстори, проектанти и собственици. Голям проблем е, че не се е осъществявала такава връзка до този момент. Смятам, че архитектите и инженерите трябва да знаят повече за традиционните материали, които са използвани тук и за начина на работа с тях. Трябва да се мисли по-критично към случващото се в момента. Не е необходимо всички да използваме едни и същи материали, защото те са лесни и достъпни на пазара, а да направим малко усилие и да постигнем най-доброто, което можем, познавайки по-добре собствените си архитектурни традиции и околна среда.

Петя: Поради тези причини ние сме отворени към всички собственици на стари къщи, които имат нужда от съвет или контакт на майстор. Обикаляйки по районите се запознаваме с майстори и ако някой се интересува от информация за реставрация, може да се свърже с нас и да го насочим.

Какво е най-интересното нещо, което научихте от местен майстор? С какво ви впечатляват най-много?

Иван: Аз съм много впечатлен от сухата каменната зидария. Трудна е не само като физическа работа, но също и като оформление. Това е нещо, което прави голямо впечатление, това е майсторството. Виждаш как един човек се захваща с работа, на която ти с дни ще се чудиш как да я започнеш, а той я постига с такава лекота. Веднага разбираш, когато някой човек е отдал голяма част от годините и работата си на специализация в определено майсторство, а не да прави всичко.

Петя: Наистина е много сложно с каменната зидария. Тази година в „Етър“, майсторът по каменни зидарии постоянно гледаше участниците в ръцете и как поставят камъните и им разместваше всеки един камък. Гледаше да не ги изпуска от поглед, защото после трябваше да развали всичко и да го пренареди на ново. (смее се)

Звучи много сложно. Как тогава имаме гаранция, че една реставрация се извършва качествено, след като занаятите са почти забравени?

Иван: Това е много голям проблем. Загърбено е някакво много естествено знание към природата, нейните възможности и ресурси. Повечето случаи въпросът е защо хората изобщо стигат до момент на реставрация и търсят помощ от държавата. В повечето случаи не се стига до реставрация, а до унищожение. Има липса на подходящи строителни материали, липса на майстори, липса на информираност, което кара хората да предпочитат да бутнат старата къща, отколкото да започнат реставрация. Това са цели групи проблеми. Първо са майсторите, които липсват и няма мрежа от хора, които да могат да работят по такъв тип сгради с такъв тип материали. От друга страна липсва кой да им възложи такава задача, защото самите инвеститори нямат нагласа, за да го поискат от някого. Трета група проблеми са самите материали, които са трудни за добиване. Не е ясно дали всички тези материали, които са влагани едно време могат все още да се добиват в България, защото това е цяла технология на обработка на материала. Например дървото трябва да съхне определен брой години, трябва да бъде рязано в определен период от годината. Това са процеси, на които не се обръща внимание. Накрая получаваме некачествени материали, които се влагат в строителството. Отделен проблем са съвременните материали. Те също трябва да бъдат използвани, все пак живеем в съвремието, но осъществяването на връзката между старо и ново също е голям проблем в България. Това е архитектурен и конструктивен проблем.

От къде идва този проблем?

Иван: Обучението по архитектура в повечето случаи е насочено към работата с нови строителни материали, с нови обекти, всеки иска да направи нова сграда. В реалността и практиката, обаче, работим повече с нещо съществуващо, или се намесваме в градоустройството, или добавяме, отнемаме, допълваме нещо на вече съществуваща сграда. Практиката ни в по-голямата си част е във вече изградена среда. Насочеността на образованието, обаче е такава, че младите архитекти се учат основно да изграждат нещо ново. Работата с контекста е основен приоритет на катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ, но малък брой от бъдещите архитекти избират да специализират това.

Петя: В инженерното образование почти не се засяга реставрация на дървени конструкции. Не се учи нищо за старите техники за строителство с дървесина, как е обработвана тя, не се споменава това, че в момента строителството с дървесина следва съвсем различен тип технология и няма общо с правеното преди. Например, преди се е строяло много с дъб, сега се строи с иглолистна дървесина. Това е съвсем различен тип философия и когато инженерът е обучен само по съвременния начин и види една стара дървена конструкция, той очаква, че тя е изградена по същия начин, но тя не е .

Иван: Често така се съсипват обектите, затова е необходимо да има тази информираност. Архитектите имат такава специализация, но инженерите нямат и когато се стигне до такъв обект, то архитектът трябва да свърши работата и на останалите, а това е невъзможно и най-малкото по закон няма право да го прави.

А вярно ли е, че реставрацията излиза по-скъпо, отколкото да се построи нова сграда? Може би това е нещо, което отказва много хора.

Иван: Всеки, който живее в дом, трябва да си го поддържа. В личните си домове правим от време на време основен ремонт, но в повечето случаи не ни излиза десетки хиляди левове, защото това е жизнена среда, която е била поддържана през годините. Така трябва да е и с обектите на недвижимо културно наследство. Ако имаше такава ежедневна поддръжка, тогава нямаше да има нужда от така наречената „скъпа“ реставрация. Това е резултат на дълги години липса на дейност. Реставрацията се появява на границата между живота и смъртта, но първо трябва да се помисли защо тази сграда е стигнала до това състояние. Хубаво е да се питаме защо искаме да ползваме тази сграда, като се реставрира или пак ще бъде оставена да се руши. Когато става дума за важни обществени обекти, държавата трябва да има политика спрямо тях, а при частните собственици трябва да има и някаква самоинициатива и те сами да не допускат такова нещо. Държавните фондове за реставрация рядко стигат до частни собственици, тъй като се ползват приоритетно за археология и обекти от национално значение. Но в много случаи хората дори не знаят за тези фондове. Те не знаят какви са им правата, не знаят как да постигнат това, което искат. Затова е важно да има повече обсъждания, споделяне на информация и срещи между различните заинтересовани страни.

Реставрациите са скъпи и заради липсата на хора и знания. Майсторите, работещи само реставрация не са организирани в асоциации, а ако бяха, щеше да има повече ползи и за инвеститори и за млади хора да се обучават в занаятите. Тогава и цената на самите реставрации щеше да е друга, защото щеше да има множество обучени хора със систематизирани знания, но заради липсата на такива групи от хора, процесът е много скъп.

Далече ли сме от идеята да придадем модерни функции на стари сгради?

Иван: Не, изобщо не сме далеч. Част от сградите биха били много по-доходоносни, ако запазят важните си характеристики без да трябва да се появи нещо ново на тяхно място. Тук идва и ролята на архитекта, който трябва по правилен начин да осъществи симбиозата между старото и новото, да внесе съвремието от себе си. Съхранено старо строителство, което е издържало през десетилетия, ако не столетия, и да бъде унищожено, за да се построи нещо с материали, които имат по-кратък живот, е също така природонесъобразно. Много от новите строителни материали имат негативен отпечатък върху природата, докато едно време се е строило само с природни елементи. Така опазването на наследството е свързано и с опазването на природата. Колкото повече се опитваме да съхраняваме старото, толкова повече съхраняваме и околната среда.

Правят ли се някакви стъпки за промени в образованието?

Иван: Да, до колкото ми е известно с това се занимават колеги архитекти, заедно с Министерство на образованието. Идеята е да се започнат обучения свързани с архитектура за ученици. Ако от ранна детска възраст това е посято, то лесно ще порасне някой ден. Изгражда се отношение за опазване на културното наследство и природата от дете.

Петя: По проекта ни в област Габрово е предвидено да се срещнем с учениците от НГПИ Тревненска школа, за да им разкажем за нашата инициатива и обекти. Те ще имат възможност да дойдат на второто теренно проучване през октомври месец, така че ще можем да навлезем донякъде и в образованието на младежите.

Какви цели сте си поставили пред сдружението, не само пред самите проекти?

Иван: Искаме да изместим нагласата от посока очакване към посока на действие. Хората в момента очакват, че ще дойде държавата и ще им организира личния живот, ще им реставрира къщите, което няма как да стане. Тогава изпадаме в обвинения към държавата, докато повечето неща зависят от нас и трябва сами да ги постигнем. Това за мен е нещо, което има голямо значение за гражданското общество. Искаме да накараме хората да действат по-самостоятелно и по-организирано, да не разчитат само на държавата, а да работят заедно и да поставят ясни изисквания към държавата. Искаме също така да организираме повече неформални и формални срещи и групи, които да общуват.

Петя: Хората трябва да започнат да припознават плюсовете на старите сгради. Надяваме се повече млади хора да се заинтересоват от традиционните занаяти и да започнат да се обучават в тях, защото има голяма дупка във възрастта. Майсторите са много стари и скоро няма да са тук вече, а младото поколение не се интересува да се научи на занаят.

Иван: В чужбина има асоциации, които се занимават с опазването на тези знания, а хора, които владеят специфични строителни техники са много търсени.

Какво искате да кажете на младите хора?

Иван: Да не предават идеите и мечтите си. Много хора искат да работят в сферата на опазване на културното наследство, но бързо се обезверяват след сблъсък с първите трудности. Ако искат да променят нещо, трябва да са последователни и да не се отказват.

Петя: Да не отричат наследството си, а да го ценят и съхраняват.

Какво си пожелавате на вас?

Иван: Да задвижим механизма на самосъзнанието в обществото, свързан с опазването на народната ни архитектура. Тогава нашето сдружение ще е постигнало целите си и ще има възможност да се справя с други важни проблеми на културното наследство.

Снимки: Архив, сдружение „Мещра“

Ако желаете да се запишете за обучение, да станете доброволец, търсите майстор или искате да спонсорирате дейностите на сдружение „Мещра“, можете да се свържете с тях на следните контакти:

инж. Петя Груева – 0876 36 56 39

meshtra.ngo@gmail.com

http://meshtrango.com

https://www.facebook.com/meshtra

Интервю: Лина Георгиева

Срещам се с арх. Иван Колев и инж. Петя Груева, за да си поговорим за сдружение „Мещра – традиционни знания и занаяти“ – инициатива целяща да опази традиционните български занаяти, архитектура и култура. Иван е завършил УАСГ със специализация „Опазване на архитектурното наследство“, работил е в Националния институт за недвижимо културно наследство, като архитект-проучвател с документирани обекти на наследството из цяла България. Петя е завършила „Строителство на сгради и съоръжения“ във ВСУ „Любен Каравелов“ и към момента е докторант в УАСГ към катедра “Метални, дървени и пластмасови конструкции”, със специалност “Дървени конструкции”. Разговорът ни протече много емоционално, защото двамата са напълно отдадени на каузата, към която и нашият екип вече стана съпричастен. Споделяме с вас емоциите, предизвикани от реалността, и радостта от малките победи.

Защо „Мещра“?

Иван: През 2015 г. се сформира една група от колеги, с които учехме в курса за реставрация към НИНКН. Имахме сходни интереси към опазване на наследството и нуждите на обществото, проблемите, с които трябва то да се справя. Едновременно с това се появи и инициатива за създаване на музикален фестивал в село Долен. Тогава бяхме поканени, за да направим нещо, което да популяризира архитектурния резерват сред гостите на фестивала. Попадайки там, местните хора ни разказаха за стария език на майсторите строители, който се казва „мещренски“. В този район „мещра“ означава майстор. От тази инициатива за популяризиране на архитектурния резерват в село Долен се формира и нашето сдружение.

След това какво стана? Имате ли други проекти?

Иван: Работим в Стара планина, Странджа и Родопите.

Петя: През 2016 г. кандидатствахме за финансиране към Национален фонд „Култура“ с проект „Добър ден, майсторе! Как я построи?“, който бе свързан с проучване на нематериалното наследство и връзката между нематериално и материално. Идеята беше да се търсят местни майстори в Странджа, които владеят строителни техники от времето на Възраждането. По време на теренното проучване не само се търсеха майстори, а се документираше и архитектурата като типология, архитектурни и конструктивни детайли.

 Такова нещо правено ли е преди?

Иван: Такива неща са правени на държавно ниво – институти, музеи. На ниво гражданско общество и сдружения, няма много хора, които да работят с теренни проучвания, анализи, типологизиране на къщи, изследване на занаятите, които също са много важни. Обвързването на материално с нематериално наследство не е правено до сега по този начин. На държавно ниво тези две неща са разделени и няма добра връзка между институциите. Няма връзка между тези, които проучват архитектура и строителство, и тези, които проучват културата и занаятите.

Петя: Тези, които проучват нематериалното наследство не биха си задали въпроса дали има майстор, дали има кой да реставрира. Ние вече имаме връзка с етнолози и хора, занимаващи се с нематериалното наследство, партнираме си с Института по етнология и фолклористика към БАН и направихме изложба с крайния резултат от проекта в Странджа. След това две наши колежки станаха докторанти в този институт.

Иван: Сега вече имаме и архитекти, които се занимават и с нематериално културно наследство, правейки точно тази връзка, която до момента е липсвала.

Как намирате финансиране за проектите?

Иван: Доста голяма част от работата ни е доброволческа, но имаме и няколко проекта, за които успяхме да спечелим финансиране. Това ни позволи да ги разпрострем във времето, за да получат последователност и завършен вид, който да може след това да се надгражда. Единият от проектите е този в Странджа, който беше за период от една година.

Петя: Там вече нямаме финансиране и сега трябва да мислим как да продължим работата, или да търсим друг източник за финанси.

Иван: Това е логиката на такъв вид финансирания – дават ти стимул да създадеш нещо, да започнеш инициатива, която да търси самостоятелност. Ако тя не получи самостоятелност, тогава значи нещо не е както трябва – финансова обосновка, културна значимост, приложение.

Петя: След като приключи финансирането в Странджа, направихме работилница там, която беше с по-демонстративен характер. Присъстваха двама майстори. Единият се занимаваше с редене на турски керемиди, а другият с обшивка по фасадите с цепени дъбови дъски. И двамата направиха демонстрация на занаятите, като участниците имаха възможност също да се включат. Опитахме се да документираме занаятите им. Този път имахме и такса за участие и по този начин успяхме да финансираме мероприятието.

Иван: Самото проучване и документиране там започва да придобива самостоятелност. Отделно от това имаме още два финансирани проекта. Едната инициатива бе съвместно дело с Етнографският музей на открито “Етър” и бе финансирана от Министерство на културата. Тогава идеята бе да се стимулират музеите да развиват и осъвременяват програмите си. „Етър“ е голям музей с големи възможности, има архитектурна стойност, не само музейна. Там създадохме програма за обучение на хора за архитектурата на мястото. Идеята бе ние като архитекти, инженери и специалисти в недвижимото културно наследство да подпомагаме разбирането на посетителите за архитектурния регион в Средна Стара планина. С финансирането на министерството стартирахме програмата и вече трета година я правим. Първата година бе освободена от такси за участието, а следващите две години успешно се провежда като платено обучение. От миналата година Камара на архитектите в България се включи и стана партньор на събитието. Благодарение на това вече идват и много архитекти, които искат да научат нещо повече за опазването на архитектурно наследство и за типичната архитектура в Стара планина. Архитектите искат да видят на практика как се осъществяват строителните техники и да се срещат с майстори, които показват определени сглобки, строителство с камък и дърво, с глина. Тази година мина много добре. Имахме 31 участници.

( Повече снимки може да разгледате във Facebook страницата на ЕМО „Етър“ )

Каква е идеята на платените обучения?

Иван: Да предадем нашия опит, това, което сме научили и събрали като информация с много труд. Провеждаме лекции насочени към видовете конструкции, самите сгради като архитектурна типология. Не се опитваме да създаваме обучения само, за да кажем, че ги има, а да споделим нашите специализирани познания с повече хора. Опитваме се да споделяме теоретични и практически знания в лицето на майстори. Практическата част в нашите обучения се извършва от самите майстори, които предават своите знания директно. Тогава хората се включват и започват да работят с майсторите, изработват истински неща на място.

Много е хубаво, че архитекти проявяват сами интерес и идват при вас, за да се информират. Вие работите и с доброволци и с професионалисти едновременно. Разкажете как протича точно работата на терен. Какво правите?

Петя: Работим по различен начин в двата случая. Към доброволците имаме специфични предварителни изисквания, защото с тях отиваме да вършим работа с конкретна цел – да проучим район, архитектура, майсторлък. Затова гледаме да взимаме само хора, които са специалисти в определената област или са с много силен интерес към културното наследство. Тогава те се разпределят по групи и започва документирането. Гледаме да обогатим знанията си, да съберем повече информация, което да ни помогне и в популяризирането на идеята. Материалното наследство го документираме с измервания, скици, фотографиране, а нематериалното чрез интервюта с местни хора, видео записи на работата им. Когато хората се включат по този начин и работят за обогатяване на проекта, тогава нямаме такси.

Каква е крайната цел?

Иван: Крайната цел е да систематизираме събраната информация, да се анализира и да се представи публично. Опитваме се да популяризираме неща, които ние смятаме за ценни за цялото общество.

Как си намирате проектите? Сами ли ги избирате или ви насочват?

Иван: Повечето от нещата, върху които сме работили са искани от местните хора в дадено населено място. Ние не си избираме определени места и да кажем на хората от какво имат нужда те. Този начин на работа го намирам за леко тоталитарен. Ние отиваме там, където хората имат нужда от нас и търсим начини как да се отнесем експертно към техните нужди. Опитваме се да сме им в помощ. Както в с. Долен, така и работата ни с етнографски музей на открито „Етър“, в Странджа, с. Лозен, са местни инициативи. Тогава, заедно с хората на място решаваме какво би могло да се свърши в полза и на опазване общото ни наследство, и на тяхната настояща жизнена среда.

Как се свързват хората с вас? Как разбират за вашето сдружение и инициативите ви?

Иван: В повечето случаи става чрез лични контакти, но вече редовно ни пишат на страницата във Фейсбук, пращат ни имейли с конкретни идеи за обучения, реставрация, консултации. Хората имат нужда от професионална подкрепа, а често няма към кого да се обърнат, когато искат да възстановят стари сгради.

Снимки: сдружение „Мещра“

Към ЧАСТ II

Ако желаете да се запишете за обучение, да станете доброволец, търсите майстор или искате да спонсорирате дейностите на сдружение „Мещра“, можете да се свържете с тях на следните контакти:

инж. Петя Груева – 0876 36 56 39

meshtra.ngo@gmail.com

http://meshtrango.com

https://www.facebook.com/meshtra

Интервю: Лина Георгиева

Редакция: Ани Дамянова

Със Стоил се познаваме вече близо 10 години. Когато се запознахме, той учеше право и щеше да става адвокат. Сега нещата са много по-различни и Стоил ръководи успешен строителен бизнес в Лондон, където се занимава с изработването на кухни и други довършителни работи. Като цяло той е закърмен в Англия. Неволята гони семейството му от България, когато е бил още бебе. Любовта към родината го връща тук като студент, а през годините го наблюдавах как се бори, за да се установи, да започне успешна работа и да се радва на живота. Сега Стоил е обратно в Англия. Бизнесът там процъфтява, а клиентите са други, заплащането е друго , начинът на работа е друг. В един откровен и приятелски разговор той ни споделя някои тайни от „кухнята“ на успешния бизнес в Англия.

От кога имаш интерес към строителството и как се захвана с него?

Никога не съм очаквал, че ще се занимавам със строителство, но съдбата ме тласна в тази посока. Майка ми се занимава със строителство отдавна и 2008 г., преди кризата, тя инвестира в няколко сгради. С идването на кризата, обаче, тя се принуди да се оттегли, защото работата по обектите не вървеше. По това време аз учех право, но в един момент реших, че това няма да е моята кариера и ми се прииска да пробвам късмета си със знанията, които бях успял да натрупам покрай майка ми. Така се върнах в Англия и започнах работа в строителната фирма на един приятел. Той търсеше да наеме хора, които да осъществяват връзката между английски клиенти и български майстори. Фирмата беше голяма и имах много работа. Разбрах, че възможностите ми далеч надхвърлят ходенето по огледи с майсторите. Това бе една от най-големите фирми за довършителна работа в Лондон, имаха над 200 екипа от майстори, които трябваше някой да ръководи, да им организира работата и да ги насочва към клиенти. Аз търсех предизвикателство и приех работата на мениджър.

Защо реши точно в Англия да го направиш? Защо не остана в България?

Основно заради заплащането, разбира се, но и заради начина на работа. Начинът на работа в Англия е много различен от този в България. Исках да започна собствен бизнес, защото много опитни строители идват от България в Англия, взимат ги в големи фирми и им дават минимални заплати, които за стандарта тук са ужасно малки. И все пак, понеже това са адски много пари в сравнение с България, майсторите са доволни, а всъщност могат да взимат много повече. Това е нещо, което се случва с всички източноевропейци. Но ако работиш добре, качествено и да завършваш обектите в срок, работа винаги ще има. Тук работата никога не свършва.

И все пак в България се строи доста. Дойдоха много инвеститори, строителните фирми изкарват интересни продукти, изобщо бизнесът върви добре. Мислиш ли, че майсторите биха се върнали?

Не, не мисля. Единственото, което може да ги накара да се върнат е нещо, което буквално да ги върже и да са склонни да работят за много по-малко пари. Ако майстор взима добри пари в България, той ще може да живее добре, това е така. Но има голяма разлика в стойността на физическата работа. Занаятчийските професии, ако мога така да ги нарека, се заплащат безумно високо в Англия. Всъщност в Англия няма майстори. Там има „multi trade worker”, което е нещо като еквивалент на майстор – човек с разнообразни възможности и умения. Тези хора са изключително редки и са много ценни. В България, всеки, който е имал някакъв досег със строителство и има някакви познания в множество аспекти от него, започва да се нарича майстор, съответно „multi trade worker” и става безценен за пазара в Англия. Един самостоятелен майстор с лични инструменти, който може да си върши сам работата и я прави професионално и на време, може да взима около 150 паунда на ден.  Това са близо 350 лева на ден. Не мисля, че в България има някой, който е готов да плаща такива пари на майстор. Съмнявам се, че скоро ще има. Никой инвеститор, независимо от бюджета, с който разполага, няма да е готов да плати такава сума за майстор.

Това е наистина много.

Да, но и отговорността е по-голяма. Очаква се майсторите да работят напълно самостоятелно, да взимат решения бързо и качествено, да разполагат със собствени превозни средства, инструменти и като цяло да работят напълно независимо. Аз очаквам точно това от моите работници. Намесвам се само, ако има сериозен проблем, с който те не могат да се справят, имат въпроси или трябва да се говори с клиента. Това са моите отговорности. През останалото време те си работят сами. Аз очаквам през 90% от времето майсторите да нямат контакт с мен. Давам им работа и после очаквам да я свършат самостоятелно, без моя намеса. В Англия е изключително важно да си самостоятелен. Това е много важно да се разбере в България, където строителите просто не са самостоятелни.

Защо смяташ, че българските строители не са самостоятелни?

Това е нещо, с което непрекъснато се сблъсквам. Майсторите в България не са свикнали някой да ги остави и да каже: „Това ти е работата. Това ти е обекта. Това ти е клиента.“ и никой да не ги закача повече.

Искаш да кажеш, че майсторите очакват да им се виси над главата?

Не толкова, че очакват да им висиш, колкото, че очакват страшно много надзор. Очакват да не се държат отговорно спрямо крайния резултат, а някой да ги надзирава непрекъснато, за да им дава отговор на всеки дребен въпрос. В Англия имаш конкретен стандарт. Всеки знае стандарта и трябва да го постигне. Никой не го интересува как точно го постигаш. Стига да работиш безопасно, да не поставяш своя живот и на други под риск, никой не го интересува как си постигаш стандарта. Поддържаш ли стандарта, покриваш ли нормите, тогава можеш да очакваш, че ще взимаш добри пари. В България никой не работи толкова самостоятелно. От опит знам, че просто няма такова нещо. Всеки инвеститор наема мениджър и очаква този мениджър да следи и бди над всичко, да гледа и да решава. Това изглежда като добра идея, но има много негативен ефект. Моментът, в който този човек не надзирава конкретен екип работници, започват да стават грешки и други проблеми като забавяне в работата. Докато в Англия никой не гледа тези неща, гледат как си се представил като цяло – дали предоставяш качество, дали си закъснял, дали всичко е както трябва. Можеш да сбъркаш един или два пъти и после те махат. Няма караници, няма удържания на пари, няма заплахи – просто те махат. И аз работя така. Мисля, че така е честно и го казвам на всеки работник, който идва при мен

Къде има най-голяма разлика в строителния процес между България и Англия?

Нивото на довършителна работа. В Англия довършителната работа се върши около клиентите, докато те си живеят в къщата. В България или се изнасяш от къщата или се прави преди да се нанесеш. В Англия работиш между клиентите, докато те са си у дома. Това създава много високо ниво на напрежение, но никой не седи да те гледа в ръцете. Повечето от тях си вършат тяхна си работа и очакват, че ти знаеш какво правиш, а ако не знаеш, то им става ясно много бързо. Така губиш доверието на клиентите. В Англия се води една постоянна битка между това да свършиш на време и да запазиш доверието на клиентите си. Не може да се забавяш прекалено много или да се заиграваш с техните изисквания, а те винаги имат изисквания. Трябва непрекъснато да танцуваш между техните очаквания и времето, което можеш да отделиш за конкретен обект.

Другата голяма разлика, която забелязвам е, че когато строителните предприемачи приемат работа, то те я избират спрямо крайна цена. В Англия тенденцията е да се разбирате за заплащане на ден. Щом ти плащат по този начин, трябва да си готов да завършиш всичко на време, защото ако закъснееш ще им загубиш доверието. Българските компании, които работят с българи в Англия, обаче са внесли другия метод за крайна цена и работят по този начин. Това е много нестандартно за индустрията тук, но използвайки този метод, българските фирми предлагат изключително ниски цени. Те подбиват цените на всички други. Но обикновено това идва с много други неприятности, които често са на гърба на работниците, защото когато закъснеят, те не получават пари, а не всичко зависи от тях.

Кой е най-интересният проект, върху който си работил?

Най-голямата и комплексна кухня, която съм правил е за един индиец. Той беше преживял нещо доста неприятно. Преди мен, той беше наел един пакистанец. След огледа пакистанецът дава доста ниска цена. Помещението за кухнята на индиеца не беше хич малко – около 25-30 кв.м. Наистина голяма кухня, тя беше пристройка към къщата. Та пакистанецът е дал цена от 5000-6000 паунда, което е доста прилично за такъв голям проект.   След това е докарал няколко шкафа, за да видят как ще изглежда, да ги наложат, да нанесат корекции, ако е необходимо и поискава цялата сума за кухнята да се плати на куп. Човекът се е излъгал и му е платил. Пакистанецът изчезва като твърди, че жена му е болна и си отива в Пакистан с парите.

Индиецът, разбира се, е бесен. Вика журналисти и даже излиза статия за него в „The Sun”, сигурно го знаете, много голям британски вестник. Така той се превръща в изключително приоритетен клиент за най-големия производител на кухни в Англия, с който работя и аз. За тях беше важно работата да се свърши бързо и качествено. Пратиха ме на оглед и се оказа, че човекът има доста сложни и странни изисквания. Искаше специални довършителни работи, например, стените да са облепени с тънки каменни плочи, искаше метални профили, които да обгръщат процеп, който минава през каменен плот, искаше промени по всеки шкаф, така че те да седят на много странни места, да се увиват около колона. Искаше всякакви такива финни и трудни за изработване неща. Това го правеше много труден обект. Всички други, които бяха с мен на огледа си тръгнаха и казаха, че няма да го поемат. Представете си от една страна медийното внимание, напрежение от страна на компанията и сложни строителни процеси. Обектът е голям, има много пари в него, но рискът да се изложиш също е голям. Проектът беше на стойност 42 000 паунда. Казваха ми, че ще съжалявам, че нямам опит… В крайна сметка го поех и избрах работник, който е по-бавен, но работи много финно, има способността да прави висококачествени довършителни работи. Извиках плочкаджия, който има 40 години опит в България, а от 10 години е в Англия и дърводелец, който има опит и като водопроводчик, той също има около 20 години опит в България, а в Англия е от 5-6 години.

Кухнята имаше 42 шкафа, три печки, два вертикални аспиратора, много неща, много сложна работа. Клиентът беше нервен заради предишния си опит, но въпреки това ни остави да работим спокойно. Като видя, че си вършим добре работата, се успокои. След много финна работа, кухнята бе завършена за 2 седмици като беше изпипана до последния детайл – с почистване, силикони, всеки уред вързан, всяка плочка лъсната (смее се). Човекът беше много доволен, плати добре и след това моята работа потръгна. Имах по няколко кухни на седмица и за месеци наред нямах закъснение.

Каква е модата в кухните при англичаните?

Много рядко използват истинско дърво за шкафчета. Най-тъжното е, че като ни викнат да развалим старата кухня, съсипваме стари дървени шкафове от хубаво масивно дърво с много качествени метални дръжки. Те са правени в средата на 20 век, когато там качествеото е било безумно високо. Хората много обичат да дават Германия като пример за качество, но за ежедневни домашни неща – англичаните нямат равни. Ваните им, мивки, тоалетни, дръжки – абсолютно всичко, дори и най-дребните неща, са изящни. И така прекрасни стари кухни отиват на боклука. Направо ме боли сърцето.

Колко често хората си сменят кухните?

Тенденцията е да се прави ремонт на всеки 10 години. В България като ремонтираш нещо и очакваш, че то ще е вечно. В Англия не е така, хората инвестират много в домовете си, гледат да ги обновяват и освежават често.

С какви материали са изработени новите кухни?

Като в България, с ПДЧ. Може би в Англия са малко по-добре като детайл. Там използват същите материали, но в България заради дребни неща разваляме качеството. Не се обръща много внимание на детайлите.

Кои са най-харесваните цветове?

В момента сивото е много популярно. Води се като „графит“ цвят, но като човек от индустрията мога да кажа, че този цвят е под всякаква критика. Цветът е във всички списания и каталози, но е доста непостоянен. Имам предвид, че всеки месец цветът е с различен нюанс и една вратичка може да ти дойде в един нюанс на сивото, а друга в друг. Така стават грозни неща, които ни създават проблеми.

Най-надеждни са белите кухни. Дали са мат, гланц или каквото и да е, няма значение. Бялото си е бяло. Тук гаранцията за една кухня е 5 години и ако трябва през годините нещо да се смени, с бялото няма никакви проблеми. Поради тази причина белите кухни все още са най-поръчваните и затова се произвеждат в огромни количества.

Вратичките на шкафовете са без дръжки. Това е изключително модерно и вече почти е станало стандарт. Правят се с лек отвор, вдлъбнатина, където човек може да си сложи пръстите и да дръпне. Липсата на дръжки прави кухнята да изглежда по-изчистена и просторна. Дори от функционална страна е доста добре. Също така е много модерно вратичката на шкафа да се прави с няколко сантиметра по-къса и оставащата дължина да се запълни с метален кант. Тази метална част се взима в металик и мед. Даже най-модерната комбинация в момента е  каменен, сив ефект допълнен с меден цвят на лайсната.

Какво можеш да ни разкажеш за плотовете?

При плотовете има доста варианти. Аз лично най-много харесвам, и винаги ще предпочитам, дървени плотове. Като човек, който се занимава с това, мога да кажа, че това са най-добрите плотове. Аз се занимавам и с поддръжка на кухни, което означава, че съм виждал всеки един възможен начин, по който може да се развали една кухня. Много хора си мислят, че дървеният плот е мек материал, лесно се наранява, може да се чукне, изгори, издълбае и като цяло изобщо не става за плот. Хората забравят, че това е единственият плот, който е направен от едно парче материал. Другите плотове имат поне няколко материала – облицовка, вътрешност, пластове. Тук не е така, тук имаш само дървената плоскост. Това означава, че ако го изгориш, надраскаш, изобщо повредиш по някакъв начин, можеш много бързо да го поправиш като го изшкуриш. Една шкурка и става като нов, лакираш го и приключваш. Всички други плотове като ги повредиш и край – остава завинаги. Дървеният плот се обновява много лесно с лак. Може да стане като нов без усилие. ПДЧ, ламинати – нищо от тези варианти няма да излезе нито толкова евтино, нито ще изглеждат толкова добре.

Има и каменни плотове. Те са най-скъпи и имат 30-40 разновидности. Аз не ги харесвам, защото са тежки и най-вече, че трудно се обработват. Също така се рекламират като най-трайни, направо вечни, но не са. Поемат мазното страшно много и остават петна. Представете си, че си сипвате лютеница и изпуснете на плота малко от нея. Това е петно завинаги. Представете си, че съсипете плот от няколко хиляди паунда с една лъжица лютеница. Пропива се навътре и няма чистене. Не бих ги препоръчал. Сега се появиха нови модерни плотове, които имитират камък много добре. Те са талашит и отгоре има покритие, което имитира толкова добре камъка, че на пипане е същото – студено и гладко. Мисля, че бих ги препоръчал повече, отколкото каменните.

Обмисляш ли да започнеш бизнес в България, да се върнеш?

Не. Пазарът в България за такова ниво на качеството е много малък. Няма да имам работа. Ще трябва да работя с два екипа майстори и това е. Набавянето на такова разнообразие от материали също ще е доста скъпо, защото трябва да поръчвам малки количества. Другото е, че имам лоши впечатления от модела на строителство в България. Често фирмите имат некоректен начин на работа и парите са малко. Високото качество не се възнаграждава добре. Например, в Англия знам, че ако се справям добре, то работата ще идва и ще имам много повече обекти. Ако покажеш нещо, дори малко по-добро, от това, което предлагат другите, веднага ще бъдеш потърсен. Можеш много лесно да направиш бизнес с качествен начин на работа. Това дава предпоставка малки фирми да успяват. В България не е така. Рядко качеството е фактор, почти винаги нещата опират само до цена. Няма стимул да работиш добре. Очаква се високо качество за без пари, което няма как да стане. Накрая излиза, че да си строителен работник е нещо срамно и го правиш само защото не можеш нищо друго. В Англия започват да се занимават със строителство още като тийнейджъри, отиват чираци по обектите, за да се учат. Там професията на строителя е по-ценена и по-добре платена от много позиции по офисите в центъра на Лондон.

Снимки: Личен архив, Wren Kitchens

Дом-паметникът на връх Бузлуджа е сред 12-те полуфиналисти, излъчени от европейската неправителствена организация “Европа Ностра“ като обекти, за чието спасяване ще се окаже съдействие. Това стана ясно на съвместна пресконференция на областният управител Гергана Микова и арх. Дора Иванова, автор на проекта за спасяването на монумента, съобщава kmeta.bg.

„Свидетели сме на интересна ситуация. България е председател на Съвета на ЕС, а 2018 г. е година на европейското културно наследство. Номинацията на паметника на Бузлуджа от „Европа Ностра“ е шанс той да бъде запазен“, каза арх. Иванова. Фондацията на младата архитектка „Проект Бузлуджа“ е част от мрежата на „Европа Ностра“, в която членуват над 250 неправителствени сдружения.

Организацията, която се занимава с опазване на културното и историческо наследство, ще подпомогне реставрирането на 7 паметника. Ако този на Бузлуджа е сред тях, ще има гарантирана помощ от Комисия от европейски експерти и специалисти, които ще направят обследване на паметника и ще изразят компетентното си мнение за възможностите за неговата реставрация. „Европа ностра“ няма да осигури пряко финансиране на евентуалните възстановителни дейности, но попадането сред седемте финалисти, ще създаде възможности да се търсят различни варианти за спасяване на разрушения монумент.

„Ще се възползваме от всяка възможност, която ни бъде предоставена. Една от тях е публично-частното партньорство. Интерес към този обект има отстрана на различни инвеститори и аз съм оптимист за бъдещето. На първо място трябва да се извърши консервацията на паметника и след това да се мисли за това с какво съдържание ще бъде изпълнен той. Ние водим борба за оцеляването му и за това Бузлуджа да спре да разделя хората на България“, каза Гергана Микова. „Сега има шанс повече от всякога паметникът да бъде запазен. Той има огромен туристически потенциал. Хора от цяла Европа продължават да го посещават. Въпреки че достъпът в полуразрушената сграда е забранен, много туристи денонощно влизат вътре и то срещу заплащане“, допълни тя.

Областният управител съобщи още, че в най-скоро време на Бузлуджа ще бъде осигурена 24-часова охрана.

На 15 март „Европа Ностра“ ще обяви седемте европейски паметника, за чието съхраняване ще бъде оказано съдействие.

Интервю: Ани ДАМЯНОВА, Лина ГЕОРГИЕВА

Винаги ми е било много приятно, когато разговарям с умна и красива жена. Това е наслада за душата и очите едновременно,  а този път особено приятно, защото и тя е търговец😊) и то в един мъжки бранш.

Когато дойдохме в офиса на GTT, Веси ни покани в градината. Беше един от онези  топли дни на юни, когато още от сутринта заявките на Слънцето са сериозни. Разговорът ни вървеше леко и лежерно, точно каквото беше и времето навън.

Първата любов, работата, уменията на търговеца и други „опиати“😊)) бяха част от темите ни. Вратата обаче беше с приоритет!

Приятно четене!:)

П.С Ако сега ви предстои да слагате врати, сигурна съм, че до края на интервюто, ще сте си избрали с кого да се посъветвате.

Веси, от колко време работиш в Джи Ти Ти?

В Джи Ти Ти съм от декември 2012 г. Не знам как минаха почти 6 години.

Щом са минали така бързо, значи си се чувствала много добре.

Когато човек  харесва работата си, не усеща как минава времето. Годините вървят много бързо, ако непрекъснато си ангажиран.

Какво е образованието ти?

Завърших „Реклама“ в Нов Български Университет, иначе съм възпитаник на математическата гимназия в Стара Загора. Започнах да се занимавам с врати съвсем случайно. Дълго време не работих, гледах децата си, но в един момент реших, че е време да се захвана с нещо. Първоначално работех в една старозагорска фирма за ЛПС и работни  облекла, която имаше офис и в София. Там бях близо 3 години. По-късно реших да сменя работата, защото не я усетих като моя и случайно попаднах на друга фирма за врати, където научих всичко за вратите. В началото смятах, че вратата не е нещо особено – отваряш, затваряш… но се оказа, че има много детайли, които трябва да се знаят за нея, за да може да изпълнява изцяло функцията си пред клиента. Вратата се ползва на подсъзнателно ниво, трябва да я отваряш и затваряш без да имаш притеснение. Тя трябва да краси дома, но не трябва да те притеснява при ползването. Когато това се случи, значи има проблем в продукта или в монтажа. Трябва да познаваш много добре продуктите си и да следиш за  всички новости, винаги трябва да си в крак с новостите на пазара, да си адекватен, за да избегнеш неприятните усещания в клиента.

В крайна сметка напусна тази фирма…

Да, напуснах и реших, че с врати повече няма да се занимавам. Три месеца се лутах, чудих се с какво да се заема и така попаднах в „Джи Ти Ти“.

Как възприемаш вратата? Какво е вратата за теб?

Макар в „Джи Ти Ти“ да не предлагаме само врати, тя е моята първа любов. Това е приоритетният ми продукт, независимо за какъв вид врата става дума – блиндирана, индустриална, интериорна, пожароустойчива. Нямам притеснения да ходя по обекти, даже напротив, държа да присъствам през целия процес. За мен е важно консултирането и съвета към  клиентите, но без амбицията да го спечеля винаги на 100%. Предпочитам той да получи от мен, като професионалист, добър и адвекатен съвет, дори и да не купи от мен продукта. Понякога ситуацията е такава че цената е определяща, но държа да оставям впечатление, че е получена правилната консултация. Така ме запомнят като човек, на когото могат да разчитат. Повечето от моите клиенти през годините се връщат, дори и да не са купили от мен при първата ни среща.

Кое е основното нещо, което един клиент трябва да знае за вратата?

По отношение на интериорните врати, клиентите се сещат на последния етап. Започват ремонт или влизат в жилището и никой не обръща внимание на тези отвори, на които после ще се слагат врати. Идва много сериозен проблем, защото всичко е измазано вече, работата е свършена, а на пазара има много нискобюджетни врати, които са в определени стандарти, а отворите не винаги съответстват на тези размери. Тогава се започват корекции, идва неприятно усещане в клиента, че той отново трябва да коригира, а цената става друга, ако пусне вратите като нестандартни размери. През последните години, благодарение на интериорните дизайнери и архитектите, тези неща се предвиждат още в самото начало – залагат се параметри, които след това да отговарят на цена-качество. Клиентите вече започват да четат, знаят, информирани са за всеки тип строителен продукт. Очакванията им вече са по-реалистични откъм срок за изпълнение и производство. Така, че трябва да знаят размерите на отвора, дизайна на вратата и как искаш да изглежда домът ти. Когато знаеш това, тогава предвиждаш всички елементи по интериора като боя, дограма, врати, мебели. Тези елементи биват съчетавани и не са в дисбаланс. Често слагаме интериорни врати, когато клиентите вече са внесли мебелите, защото отворите са ни абсолютно готови и няма опасност от наранявания. Абсолютно чиста и финна е работата по монтиране на интериорна врата, докато дограмата и блиндираната врата са свързани с един по-груб строителен процес… и прашен, което стресира всяка жена (смее се)

Вие какви врати предлагате?

Ние сме фирма с италианска собственост. „Джи Ти Ти“ вече 20 години присъства на българския пазар и предлагаме само италиански продукти. Избрали сме няколко фабрики, които имат дългогодишен опит в производството на конкретните продукти и с качество от средното към високото. Предлагаме, разбира се, и по-високо качество продукти, които да задоволят специфични нужди, въпреки че кризата принуди колегите от Barausse да започнат да предлагат качествени продукти, но на друга цена. Те направиха една по-изчистена серия с ламинатни врати, които са в масовия клас като цена, но качествата и материалите вложени в тях не са спестени.

Когато купуваш врата трябва да я помислиш, това не е стол, който можеш да изхвърлиш след няколко месеца или години. Подмяната на врата и дограма винаги е свързана с много разходи и с много време, така че изборът на вратата трябва да е обмислен. При тях също има мода. Преди 10 години бяха много нашумяли вратите с цвят „Венге“, както и мебелите, а сега изчистените модели са по-актуални и особено тапетните врати, като тези на Barausse. Това в момента е най-продавания ни продукт. Той е нов, много добре разработен, с много добри качества, цена както и възможности за покритие и размери. Можем да стигнем размер на врата до 3 метра. Много малко производители могат да си позволят да направят крило на интериорна врата с височина 3 метра. Нашата архитектура, обаче, не предразполага поставянето на такива врати. Най-високата, която съм слагала е 2,74 м. В Италия нещата седят по друг начин. Ходихме  до фабриката- производител на обучение , там всички врати са  по 3 метра. По време на представянето на нашите врати изложихме мостри на врати високи по 2,40 метра, които веднага предизвикаха интерес.

Barausse не предлагат дървени врати?

Масив не предлагат. Масивните врати днес не са практични откъм поддръжка и качества, също така са доста скъпи. В много къщи се пазят, защото носят сантиментална стойност. В апартамента си не бих сложила такива. Те са подходящи за старинни къщи и вили. Не оспорвам качествата на тези врати, нито устойчивостта във времето, но има много фирми, които не ползват качествен материал и това отнема чара на този тип врати, които с времето се деформират. Дървото има недостатък, че условията навън влияят върху обема.

Какви трудности си изпитвала като красива жена в един мъжки бранш?

Това го изпитвам често, когато посещавам обекти на място. Слизам от колата и никой не ме приема като професионалист. Мит е, че като си жена ти е по-лесно в кариерата. Ако си мъж на обект те възприемат много по-бързо, докато на мен ми отнема време да се докажа, че разбирам от материята и да спрат да те гледат като жена, а да те гледат като професионалист. С годините това вече не ми прави впечатление. В този момент психологията е много важна, първите 3 минути  са решаващи в 80% от случаите. Един път впечатлиш ли клиента, за него вече няма значение какво предлага конкуренцията, той вече разчита на теб и не те гледа като жена.

Кое качество като търговец-жена смяташ за най-важно?

Винаги съм мислила, че човек се ражда търговец. Търговец не се става, ти трябва да го имаш заложено. Много важно е да си добър психолог, както да  спазваш обещания и да поемаш отговорности .

Кога ти е било най-трудно?

Честно казано нямам такъв период. Всеки ден е изпълнен с кризи и трудности, монтажи, доставки, закъснения,  клиенти. Във всяка сфера го има това и смятам, че  е нещо нормално,

Успяваш ли да оставиш проблемите от работата пред прага, когато се прибираш вкъщи?

Много отдавна вкъщи не се коментира работа. Да, ако съм натоварена изключително много, децата ми са достатъчно големи и ме познават много добре и ми дават минута на усамотение.

Къде се чувстваш най-добре – в офиса, на среща, с клиента или на обекта?

Офисната работа ми е най-скучна, но това е защото съм активен търговец. От тези три момента, този ми е най-неприятен. На обекта нямам притеснения, обичам да ходя по обекти и не ме притесняват условията там. Срещата с клиента ми е най-вълнуваща. Това е като първа любовна среща. И в давата случая се чувствам добре.

Фирмата е италианска, ти си отговорник в отдел „Строителство“, как работиш с италианците?

Щастлива съм, че собствниците на  фирмата са подбрали изключително добри партньори във времето. С тях отношенията са конкретизирани и ясни от самото начало .

Сама ли избра екипа си тук или като постъпи имаше вече готов екип?

Имаше създаден екип, който с времето се промени, някои хора се преориентираха. В момента екипът ни е малък, но за решението при избор участваме всички.

Какво човешко качество търсиш в служителите?

Аз съм доста  взискателна и с годините ставам все по-строга. Освен професионалните качества, за мен е важно да ме разбира от половин дума. Аз работя много динамично и служителите трябва да са схватливи. Тук се толерира инициативността и се цени високо.

Има ли раздвижване на пазара, какви са твоите наблюдения?

Има, но миналата година бе много тежка за моя отдел, защото продуктите ни са от по-висок клас. Трудно намирахме клиенти. От Нова година насам нещата се промениха и са много обнадеждаващи от гледна точка на това, че дори инвеститорите започнаха да ценят продукта. Преди пазарът беше предимно ценови  ориентиран, необходимо беше  много време  докато убедим инвеститорите, че цената не е водеща.

Смяташ ли, че „балона“ започва да се надува и може пак да се очаква криза?

Има такива индикации. Няма да бъде в такъв мащаб като от 2009 г. Психологическият фактор бе много силен за инвеститорите, които спряха да инвестират. След няколко години разбраха , че задържаните пари стават опасни .

За мен кризата имаше положителен ефект, защото тя преся  сериозните фирми от еднодневните  като изчисти пазара. Останаха колеги, които разбират от това с което се занимават .

Какво ви предстои тази година?

Започнахме да предлагаме висок клас италианска дограма, не само като дизайн, но и като качества. Те се различават от масовия , макар хората да не го разбират напълно. И тук е нашата роля да им обясним и покажем  предимствата на продукта.  Тази година стана колаборация между двете фирми – Barausse и Diquigiovanni, което е положително за нас, защото мисията ни е да предлагаме комплексни решения за клиентите. Те очакват компетентно мнение и качествени предложения. Kлиентите ценят такова нещо, защото времето е ценно, работим бързо с едни и същи доставчици. Така по-лесно върви комуникацията със строителите. Профилът на Diquigiovanni е много добър, с високо качество, ползват се добри немски машини. PVC обикновено има проблем при сглобката и седи като неприятна фуга, а тук това е изчистено.

Разкажи ни нещо за себе си?

Имам две големи деца – момче и момиче. Синът ми стана на 20 години, а дъщеря ми е на 14 години. Коренно различни са като характери. Той е усмихнат и разсеян , а дъщеря ми е родена на петък 13-ти и тя е много последователна и стриктна. Ние сме нормално българско семейство.

Къде обичаш да почиваш?

От няколко години не почивам в България. За съжаление, най-любимото ми място Созопол вече е доста различно, иначе преди бе задължителна дестинация през лятото. Вече не може да се диша там.

Какво обичаш да правиш най-много като жена?

Обичам да ходя на фризьор.  Знам, че два часа ще релаксирам. Преди ходех на народни танци. Много обичам и да чета, но истински „ хартиени „ книги . Това много ме разтоварва и зарежда. Имам вила, в която са минали детските ми години. Там чета Съмърсет Моам  под една ябълка. Там е мястото, където си почивам на 100%. Няма телевизор, тишина, спокойствие, семейството – прекрасно е, много диво и зелено.

Какво те балансира?

Намирам баланса в семейството и в работата си. Двете неща, които ме зареждат, те ме и балансират. Чувствам се удовлетворена, дори и под напрежение.

Към разговора ни се присъединява г-н Кирил Савов, когото, разбира се, се изкушавам да му задам няколко въпроса, свързани с Веси Атанасова.

Защо избрахте Веси Атанасова за част от екипа си? Какво Ви впечатли в нея?

Желанието й да направи нещо с това, с което разполага. Въпросът е доста комплексен. Аз принципно срещам проблем, защото работя с голямо разнообразие от продукти – от декорации до чисто строителна продукция, през отопление на газ и др. Това са все фирми, които имат обща специфика. Ние  продаваме продукт, който изисква инженерна култура, процес, който се нарича инженеринг, съчетан с нещо друго – микс от специфична предварителна подготовка, техническа култура и търговска адекватност. Непрекъснато казвам на моите колеги, че сам продуктът, например една врата, няма да отиде и да се продаде сама. Принципно българският пазар не предлага специалисти и служители, които могат да продадат продукта. Когато вземеш един хубав прозорец от три различни производителя – най-ниско качество, средно и най-високо, отвън изглеждат почти еднакви особено, ако се отдалечиш на няколко метра. За да разбереш защо единият струва два пъти повече от другия, трябва да го отвориш и затвориш, да го ползваш през различните сезони, иначе представлява един стъклопакет и една рамка. А разликите се отразяват на атмосферата в самата стая, защото един прозорец изолира шума по-добре, друг може да е без щори, защото разполага със специално стъкло, а с трети, помещението може изобщо да не се отоплява през зимата. Ние имаме клиенти, които наистина не се отопляват през зимата. И ето тук е ключът, който определя един специалист, в случая Веси, която има висока степен на подготовка. Тя разполага със знания, които са резултат от опит, личен интерес, усещане, желание за работа. А това, което най-много ми допада, е желанието й да се свърши една работа до край и емоцията, която тя влага в нея. Един търговец, ако няма емоция, по-добре е той да стане счетоводител. В България много често позицията на продавач се счита като обидна, а реално, коя е тази фабрика, която ще работи добре, ако няма добри търговци в края на веригата?

Значи търговецът е отговорен за бъдещето на компанията.  Той е в края на  веригата, когато продуктът вече е готов, но всъщност той е лидерът.

Точно така. Радвам се, че така мислиш, защото съм свидетел на компании, много големи компании, преминали от ръцете на създателя в ръцете на финансови администратори, които завършват на борсата за продажба. Това е единствената формула за успех – добър специалист и перфектен търговец. Финансист не може да бъде лидер на една фирма. Лидер трябва да е или създателят на компанията, който влага чувство и емоции в творението си като художник, или да е търговецът, който познава другите търговци, което му позволява бързо да преценява от какво има нужда пазарът.

Интервю на Ани ДАМЯНОВА

Разговарям с инж. Димитър Иванов в навечерието на 15 годишнината от създаването на „Чех Пласт” и неговия петдесет годишен юбилей. Не знаех и за двете годишнини и бях много приятно изненадана от тези факти, защото именно тези дни той ще е лицето на 1към1. Един здраво стъпил на земята мениджър, мъж в разцвета на силите си, социално отговорен човек и баща, за когото може да си мечтае всяко дете, това видях в него и се надявам и вие да го усетите, докато четете интервюто. Първият ми въпрос бе дали няма да се кандидатира за кмет на Враца, но отговора беше отрицателен. И не, че е  нямал предложения, даже три, но отговорността му към развитието на фирмата и „Асоциацията за врати, прозорци и фасади”, на която е председател,  е по-голяма в момента от всичко останало.

Инж.Иванов от кога съществува „Чех Пласт”? Знам, че сте чешки гражданин. Защо България?

Моите родители са дошли в България 1968 г., така че аз само съм се родил там, в гр. Соколов, едно малко градче на 20 км. от Карлови Вари. Имам чешки паспорт, точно поради този факт, но съм израснал в България. Майка ми е чехкиня, а баща ми е българин.

Двойно гражданство ли имате?

Не. Република Чехия не разрешава двойното гражданство, но мисля, че от миналата година вече е възможно и може да започна процедура по подготвяне на документите си и за издаването на български паспорт.

Това ли е символика в името на „Чех Пласт”?

Да и това е повече от ясно.

Как решихте да създадете фирмата?

През ’96 год. мой съученик ме покани при неговия работодател на разговор, в който получих предложение да направя цех за производство на дограма към неговата фирма, която пък беше в мебелната индустрия. Трябваше, за 45 дни, на специализирано обучение във Варна, да се науча как се прави дограма и как се калкулира. След това с малък екип, които аз пък обучавах, създадохме цеха. Работата тръгна много добре, даже имаше моменти,  в които издържахме мебелната част от фирмата. През 2000 г. обаче фирмата беше в състояние пред фалит и аз реших да се отделя и да направя своя фирма и така се роди „Чех Пласт” на 8-ми Ноември 2000 година.

Колко човека работят в „Чех Пласт”?

Заедно с „Чех Пласт Монтажи” около 70, но през годините сме били и много повече.  В пика на строителството даже работехме на трисменен режим на работа.

А с колко започнахте в началото? Малкият цех всъщност е началото на „Чех Пласт”.

С шест човека.

Кога беше най-трудно?

Не когато имаше много работа, а когато нямаше: от 2009 г. до 2012 г. През 2011 г. започнаха разговорите ми с белгийската фирма Белипроф, моят настоящ сериозен контрагент. Това ми даде надежда, че нещата ще тръгнат. Ние и тогава правехме експорт, но за чувствително по-малки обекти във Франция и Италия.

Каква е дейността на Белипроф?

Фирмата се занимава само с монтаж на дограма и ние на практика заместихме част от техните доставчици в Белгия.

Работите с всички големи вносители на профили за страната. Има ли предпочитана марка на пазара в момента и на какво го отдавате?

В съотношението PVC към алуминий, се предпочита PVC и тъй като аз работя с Rehau , това означава, че марката в PVC профилите е на тази компания. А по отношение на алуминиевите профили, предпочитаната марка е ETEM. Този избор го отдавам на коректността и на двете фирми и желанието им да удовлетворят всички изисквания на клиента.

Как според вас избира българина дограмата си? Кое му е най-важно?

Има два типа клиенти. Единият е този, който има по-големи възможности, той търси най-доброто за своята къща, прави разумна инвестиция и това е във всяко едно отношение, не само за дограмата. Другият клиент се интересува само и единствено от цената. Това са строителните компании и за съжаление голяма част от хората, които нямат финансови възможности. Ако аз съм на тяхно място бих направил следното – ще подменя един, вместо два прозореца, но той да бъде с по-висок клас профил и система. Какво означава това? Според статистиката, срокът за подмяна на дограма в България е петнайсет години, в Германия и Франция например  е тринайсет  и половина. За такъв период от време човек си сменя автомобила един-два пъти, а там където очевидно е нарушен  комфорта му на живот, той не търси най-добрия вариант, а даже напротив – търси най-евтиния прозорец. Т.с той е склонен да даде много по-голяма сума пари за автомобил, от който семейния бюджет няма икомии, но не и за качествена дограма, която внесе комфорт в дома му и ще намали разходите за отопление и охлаждане. За мен това е необяснима логика. Радвам се, когато виждам, че някой човек иска да смени само един прозорец тази година, но той да е от висок клас, следващата година да смени още един. Това означава, че той наистина мисли и иска да вложи парите си в нещо качествено. За нас това, разбира се, не е изгодно икономически, но пък ми носи удовлетворение.

А бизнесът ви с фасадите как върви?

В административните сгради все повече се използват окачените фасади за стълбищните клетки, за офисните части, зимни градини също изпълняваме с фасади. Наскоро завършихме в х-л Медикус, гр. Вършец, едно разширение към лоби бара с дължина 14 м. и 4, 5 ширина, което ние изпълнихме с метална конструкция и окачена фасада. Големите търговски вериги също изпълнявахме с окачени фасади. Две кооперации завършихме във Враца с шест камерна дограма в жилищната част и стълбищната клетка с окачена фасада. С вентилируема фасада започнахме да работим около 2004 – 2005 г. , но в интерес на истината и по време на кризата това е едно от звената, което почти не е оставало без работа.

Как се прави бизнес във Враца? Имате ли подкрепата на общината? Но като казвам подкрепа, наистина имам пред вид дали ви помага. Ясно е, че за обществените поръчки има правила и там няма как, но по друг начин стимулира ли ви или ….?

Да кажем, че не ми пречи, което аз оценявам като помощ. За друга помощ сега не се сещам. Но по отношение на обществените поръчки, ние не правим компромис с качеството, а основния критерии в тези поръчки е „най-ниска цена”. Така, че няма как да бъдем сред победителите в такива търгове. Но като цяло, мнението ми е, че във Враца може да се прави добър бизнес. Аз лично съм доволен от статуквото, което има Чех Пласт и Димитър Иванов тук.

Кога един бизнес може да се нарече успешен?

Ако трябва да отговоря прагматично то е, когато дава добри печалби. Но сега си противореча, защото по тази логика, трябваше да съм спрял да работя още през 2009 г. Слава на Бога обаче,  това мина и даже вече се усеща ръст и на поръчките от вътрешния пазар. С колегите от асоциацията си говорим и те споделят същото. Това ме успокоява, макар че основен за нас е експорта.

Като стана дума за това, вие сте председател на сдружението „Български врати, прозорци и фасади”, колко членове имате? Защо го създадохте и какви са ползите от него?

Не сме много, около 70 фирми сме в момента, били сме 130-140 , но хубавото е, че останаха качествените и големите фирми. Мога спокойно да кажа, че над 30% от обема на производство на дограма в България се прави от фирми,  членове на сдружението.  Създадено е 2004 г. с идеята да си помагаме при работата си с общинските и  държавни структури. Опитахме се да го направим фактор, от който да зависят нещата в нашия бранш. Трудно е, но виждам, че все повече ни се чува думата.

Има ли нещо конкретно, което се е случило, благодарение на ваше предложение?

Да, в Наредба №7 за Енергийна ефективност на сгради. Последните две промени ( през 2009 г. и 2015 г. ) в нашата област са наше предложение. Изменението на наредбата обнародвано в бр. 27, 2015 г. на ДВ „почака“ почти две години. Точно в този период имаше две Министерства – на регионалното развитие и на инвестиционното проектиране и това също забави нещата. За напред: в края на 2018 г. – началото на 2019 г.  обществените сгради, а през 2020 г. всички нови сгради трябва да бъдат с почти нулев разход на енергия. Това означава, че  ние,  поне още веднъж, трябва да извършим редукция на коефициентите на топлопреминаване, съответно и на другите показатели, свързани с него, защото иначе тази промяна няма да стане плавно. Не можем в началото на 2020 г. да кажем – коефициентът е 0,9 или 0,8, защото в момента с много дебати той е 1,4 за PVC  и 1,7 за алуминия. Сега, около 2016 – 2017 г.  трябва да се намали до 1,1 – 1,2W/m² K за PVC и съответно 1,3 – 1,4W/m² K за алуминия. Всичко това трябва да бъде добре разяснено и съгласувано със системните производители и доставчици, които трябва да инвестират в нови профилни системи отговарящи на по-високите изисквания. Това е другото направление, върху което работим.

Каква е мечтата ти в тази посока?

Първо асоциацията (сдружението) – да успее да узакони своя регистър, така че членовете в регистъра да могат да работят, както е в Холандия, Белгия, Франция. Да се направи класификация, която да е удобна за клиента – за алуминиеви прозорци, PVC прозорци, фасади, вентилируеми фасади и стъклопакети. Създадохме правилник, в който според оборудване, обороти и технически персонал фирмите се разделят на три нива за всеки вид производство. Например,  идва инвеститор, който има обект с 10 хиляди кв.м. окачена фасада, то Чех пласт не може да изпълни такъв обем фасада за нормалния срок, трябва да наеме фирма от по-висок клас. Ако аз искам да изпълня тази фасада, то трябва да отговарям на необходимите условия за оборудване, за технически екип и прочие и след като изпълня тези условия, ще мога да си подам документите, за да мина на по-високо ниво в регистъра.  Мечтая да дойде  времето, в което клиентите да започнат да ползват този регистър и той да е регламентиран с нормативен документ. За фирма мечтата ми е да дойде време, в което все по-малко ще участвам в управлението й и  в пряката работа. Да мисля за стратегията на развитие на фирмата за следващите 10 години.

Виждам, че се занимавате доста с благотворителност, както и че спонсорирате доста събития…Има ли традиции в семейството ви? Защо го правите?

Ако ме питате дали имам пример от родителите ми, не, нямам. Моите родители не бяха заможни, аз съм от работническо семейство. Много трудно приемам човешкото страдание и болката на другите. Съпругата ми и синът ми са същите. Това е причината. Правя го защото искам да помогна, колкото мога, разбира се и даже се чувствам зле, че не мога да дам повече.

Имате ли случай, който е бръкнал най-дълбоко в душата ви? Как се чувствате после?

Не се чувствам добре и то е поради факта, че си мисля, че съм дал малко. Много такива случай има. За мен всеки случай, свързан със здравето, е такъв. Но ще споделя последния, защото става дума за младеж с тумор в крака, на което му предстои скъпа операция. Също така историята на малкия Йоан. И сега си спомням неговото лице. Неговата история също много ме трогна.

Остава ли ви време за децата, семейството?

Синът ми е вече достатъчно голям. Даже започва самостоятелен бизнес. Но, честно казано, работният ми ден свършва след 8 часа вечерта и сега дори. Не съм отделял на него и съпругата ми полагащото им се време.

Имаш ли усещането, че нещо си пропуснал?

Със сигурност съм пропуснал, но това са проблемите на прехода и се отнася за цялото ни поколение.

А дали ли сте всичко на сина си?

Не, мога да кажа, но се опитвам финансово да го подкрепя в неговите бизнес начинания. Съветвам го постоянно използвайки 20-годишния си опит в бизнеса.

Какво обичате да правите, когато почивате? Имате ли любимо място?

Обичам да пътувам. С жена ми си организираме или се записваме на екскурзии. Фен съм на Формула 1, така че ходя да гледам състезания на живо. Харесва ми.

Суетен ли сте?

По-скоро, да.

Спите ли спокойно?

Да.

Кое в по-важно за вас свободата или истината?             

Свободата, стига да не нарушава или да изопачава истината.